Мрънкам в блог

Преди няколко дни попаднах на една много интересна публикация в мой любим руски сайт за забавления… и толкова ми допадна, че си направих труда да я преведа на български, като съм изменил малко нещата през своята призма. В общи линии става дума за това, кои са десетте най-добри и ефективни метода един мъж да разкара приятелката си… и единственият, но абсолютно категоричен начин жената да разкара своя мъж. Гледайте и се наслаждавайте… Прочети нататък »

От известно време насам си мисля по темата – как Интернет може да повлияе върху мнението на хората спрямо дадена личност. По този въпрос скоро смятам да пусна цяла публикация, а сега ще се придържам към нещо малко по-различно, а именно – един от преподавателите ми в Софийски университет и това как първата представа е често погрешна. Всичко започна преди малко по-малко от година, когато записах магистратура по Международни бизнес отношения към Юридически факултет на Софийски университет. Захванах се с това без дори да се замисля, без да проверявам или разпитвам – просто ми хареса и си казах “Това е!”. Оттам нататък последва низ от неочаквани събития… дадох си сметка, че попадам в Юридически факултет, а това означава сблъсък с най-трудните ми дисциплини – правото и подобни нему :) Сблъсках се и с колеги, каквито винаги са ми липсвали в бакалавърското ми следване – истински приятели… и не на последно място – имам удоволствието да ми преподават невероятни специалисти. Прочети нататък »

След като преди повече от половин година се дипломирах успешно в Софийски университет, точно до преди една седмица аз разполагах само с едно малко листче, написано на ръка, което представляваше моята “диплома”. Оказа се, че в Софийски, освен всички други безумия на бюрокрацията, трябва да се чака едно солидно количество време, докато си получиш документите… Е, какво пък! След 4 години следване бях готов да изчакам… И ето че миналата седмица се обадих в отдел Студенти, от който ми заявиха, че “Да, готова ви е дипломата… Готова е от 4 месеца насам!”, на което аз любезно отговорих с въпроса: “Е добре де! Толкова ли нямаше кой да се сети да ми се обади, за да дойда да си я взема! При условие, че ми разполагат с всички лични данни!”… Очевидно не! Прочети нататък »

…вече няколко човека ме попитаха, защо съм спрял на ден 4? Какво се е случило през следващите дни? Истината е, че времето не лекува… само ни кара да прощаваме… да прощаваме на себе си, на другия… да простим за изгубените мечти и да се замислим върху това, което ни предстои да извървим. През последните няколко дни буквално се изтощих да ме разпитват и да обяснявам какво се е случило… изтощих се най-вече поради факта, че и аз самият май не знам какво се случи! То просто се случи… То е като катастрофа на пътя – движиш се, а в един момент равна на твоята сила, но с обратна по посока на движениезапочва да ти взаимодейства… или като дъждът, който те хваща в гората, заличавайки следите и споменът от красивия фонтан сред клоните… или като нея, която просто те целува и си отива! Не го очакваш… не го искаш… още по-малко разбираш откъде ти е дошло! И в тези ситуации хората просто ти казват: “Животът е пред теб – а напред не се върви, докато гледаш назад… защото неминуемо се спъваш!”, но уви, не винаги нещата са толкова лесни… не винаги да продължиш е правилният път… правилната посока в живота. Защото – да, спъваш се, ако гледаш назад, но само ако в същото време тръгнеш напред! Ако се обърнеш и побегнеш назад – няма какво да те спъне… но никога не се знае колко ще има да тичаш, докато стигнеш кръстопътя… докато достигнеш мига, в който сте се разминали! Прочети нататък »

Днес бе ден на промените… сякаш всичко се промени… сякаш изтрезнях от много тежък махмурлук и започнах да осмислям едно по едно случващите се събития. Не казвам, че съм се отърсил от болката… нито от любовта – по-скоро си дадох сметка за много неща, които “приживе” не бях забелязал. Осъзнах, че в една наистина сериозна връзка, основаваща се на любов… винаги с времето се случват промени – кои хубави, кои лоши… но те винаги са неосезаеми. Живеем с някого толкова дълго и толкова близо до него, че не виждаме как тази връзка няма нищо общо с това, което е била в началото! Започваме да приемаме другият за даденост… позволяваме си да бъдем по-студени… забравяме да даваме онази скрита нежност, с която сме обсипвали любимия човек в началото, за да го спечелим… караме се, държим сметка, повишаваме тон, защото знаем, че ще ни се размине… спираме на флиртуваме, защото сме получили всичко, което първоначалният флирт е целял… Прочети нататък »

…хубавият ден бързо намери своя грозен край. Тази нощ не можах да заспя – бях сгушен с часове в нейна нощница, която вече дори не е пропита с нейния аромат – пропита с моите сълзи… Така силно я бях притиснал към себе си – сякаш исках да почувствам нея, сякаш търсех капчица любов от една нощница… от едно парче плат… Спомням си кога й я подарих… спомням си колко секси изглеждаше с нея, а тя дори не я харесваше – не обичаше да я облича. Винаги, когато дълго време не се бяхме виждали, аз я карах да я облича… Господи, колко искам отново да я видя с тази нощница… Тя не знае, но от месеци насам аз заспивам с нея – нощницата е винаги на възглавницата ми, аз просто си мушкам муцуната в нея и си представям, че тя е до мен… Сега исках да направя същото, но не беше! Прочети нататък »

Времето си тече, а за мен сякаш нищо не се променя… Болката не изчезва – тя просто потъва все по-дълбоко. Единственото, което преоткрих през последните 48 часа е колко много приятели имам! Колко много хора, които бяха до мен – помогнаха ми, дадоха ми сили. В тежките мигове човек преоткрива толкова много… откриваш нови неща, които досега не си виждал… откриваш толкова много свои грешки… намираш начина да покажеш любовта си към хората, които винаги са били до теб…
При равни други условия с пълна сила можех да нарека този ден “Съвършен!”… ако тя беше до мен, щях да запомня този ден като един от най-хубавите в живота си… толкова много подкрепа, толкова много искреност, приятелство и… Благодаря на всички! Днес си върнах частица от живота – малка капка сила да продължа напред… напред, макар и винаги затаил дъх, при спомена за нея – спомен, който стопля сърцето ми с всички сили. Прочети нататък »

Скъпо блогче,

пиша ти, защото навън е пролет, а дърветата са някак тъжни и студени… привели клони с тежки сенки в изкрящата утрин. Днес е първият ден, в който нея я няма – първият ден, в който, макар и едва заспал, аз се будя сам – вледенен от мисълта, че там вече няма човек, който да е сънувал мен… не и по начина, по който го чувствах досега. Изминали са точно 890 дни от деня, в който за първи път я видях… денят, в който я докоснах нежно, а тя докосна сърцето ми… 890 дни, в които съм заспивал само и единствено защото я има… и съм се събуждал, защото съм знаел, че на сутринта тя ще е с мен. Как заспах снощи?! Как се събудих тази сутрин…? Прекалено ужасно е, за да мога да го напиша… прекалено тежко е, за да мога някой ден да го прочета и да си припомня този ден… първият ден след раздялата… Прочети нататък »

Връщаш се в стаята и те са там… оставени на масата, сякаш цял живот са били непокътнати… сякаш никога не са напускали пределите на своята самота… просто три ключа и един телефон! Нищо повече…

Не се смятам за уникален, още по-малкото за специален или различен от останалите – аз съм човек като всеки друг… усмихвам се като всеки друг, радвам се на хубавите мигове като всеки друг и навярно обичам и ме боли като всеки друг… Така е, знам го! Убеден съм в това… дълбоко в душата си знам, че моята история с нищо не е по-различна от тази на някой друг… от твоята, неговата или твой познат. Но в този момент не го чувствам – сърцето ми не иска да го признае… Преди 3 години за първи път писах в този блог… писах една тема, пропита с болка, пропита с горчивина… тема, разказваща за самотата… разкриваща чувствата на един човек, който е бил изоставен – моите чувства, моята история, моят живот! Прочети нататък »

Леките удари в центъра на града са сред онези неща, които все си мислим, че се случват на всички други, но не и на нас… честно казано и аз самият живеех с тази утопична идилия в съзнанието си до сряда миналата седмица, когато ме блъснаха на ъгъла на улиците Христо Ковачев и Стара планина. И малко след като осъзнах, че на мен нищо ми няма, но любимият ми Галант се нуждае от ремонт, започнах да мисля за КАТ, полиция, мързеливи и тромави процедури, чакане по улиците и вечните спорове с другия шофьор – кой, аджеба, е виновен и кой не е! Всичко, обаче, се реши някак много бързо и безболезнено, с попълването на един от новите двустранни протоколи, които застрахователите разпространяват с гражданските отговорности на автомобилите. Но докато се стигне до този миг на блаженство, минаха много неща… Прочети нататък »

От известно време насам ми се случват толкова много интересни неща, че сякаш не успявам да събера сили да ги премисля… или пък мислите ми са толкова разхвърляни, че се боя да ги подредя – боя се какво ще открия, разбирайки така забързаното си и оплетено ежедневие. От няколко дни насам всеки път, щом отворя блога и започна да пиша, пред очите ми изплува една много свежа карикатура, на която двама си говорят със следните реплики:
- Човече, толкова ми е скучно! Нищо не ми се случва…!
- Ами напиши за това в блога си.

Нещата малко се промениха днес… промяната я провокира, колкото и да не подозира, един мой приятел, виден блогър, който винаги ме е подкрепял. Провокира ме да се замисля, а оттам и да си дам сметка, че писането е най-добрият начин да се почувствам добре… това е отдушникът на душата ми… това е еуфорията на съзнанието… това е оргазмът на комуникацията… и вярвам, че поне той ще ме разбере. Прочети нататък »

След близо едномесечно затишие от моя страна, отново се завръщам в блога… върна ме една новина… една история, която всички възприеха като нещо ново, а за мен бе една стара песен, изпята в нов политически и обществен кавър. Става въпрос за кризите… за всички онези кризи, които ни засипват отвсякъде – засипват ни сутрин по телевизията, после по радиото, на път към работа… в работа отново кризи, после на обяд – пак кризи… цял ден кризи – кризи при клиентите, при партньорите, при всеки, с когото общуваме, работим или просто случайно срещаме. Кризите са част от живота ни – сякаш кризата не е форсмажорно обстоятелство, а част от ежедневието. Аз лично се изморих да слушам за кризи… само с едно мигване в главата ми изплуват толкова много събития, разгледани като кризи, от не далечното ни минало… Дали някой може да помогне? Да! Нека спре финансовата криза, газовата криза, кризата на средната възраст, енергийната криза, екологичната криза, кризата с птичия грип, борсовата криза, кризата с недвижимите имоти, кризата на прехода, кризата в студентски град, кризата в Газа, кризата в Грузия, Чечня, Кувейт, Филипините, Ирак, Иран и Афганистан… да спре кризата с работните заплати, кризата на недостиг на специалисти, интелектуалната криза, кризата в училищата, кризата с фалшивия алкохол, наркотиците и пиратството… нека спре кризата с насилието в училище, кризата с циганите, кризата с отрицателния прираст на населението, кризата с озоновата дупка, кризата с непочистените улици, войната по пътищата и домашното насилие, да спре кризата с горивата, международните конфликти и кризата с тероризма… да направи някой нещо, за да спрат всички онези кризи, с които ме засипват всеки ден. Прочети нататък »

След като бях неприятно изненадан от laptop.bg, купувайки си препоръчан от тях лаптоп за служебни цели (IBM Lenovo ThinkPad R61i) и получавайки го в комплект с два Windows-а, като и двата бяха 32 битови (а RAM паметта е 4Gb – съответно ОС-ът не може да я управлява ефективно), в крайна сметка взех решението отново да преинсталирам машината, слагайки 64 битова операционна система. Поради фактът, че Vista-та вървеше меко казано ужасно бавно, правеше проблеми с драйверите на видео картата и работеше с винаги заети 2.4Gb RAM от общо прочетени 3, реших, че ще бъде или старото познато XP, или нещо друго… И докато търсех по торентите Windows XP 64 битово, попаднах на странния Windows 7 – prebeta version 6801. Прочети нататък »

Много рядко си позволявам тук да публикувам неща, които са твърде лични или се отнасят до определени хора и съответно са трудни за разбиране от останалите. Въпреки това тази публикация е именно такава… тя е нещо като модерна приказка – история, която се роди в съзнанието ми, докато бях с компания много близки приятели на боулинг. Както казах – не очаквам повече от петима души да я разберат и въпреки това – само заради тях си струва да я пусна… Останалите – дерзайте. А за който не знае – стъпковото моторче всъщност е малък механизъм от системата на двигателите на автомобилите ;) Прочети нататък »

Днес на обедната почивка в офиса се заприказвахме с колегите кой какъв е и за това, че има определени характери – определени типове хора. И в момент на просветление и муза, успях да синтезирам няколко… категорично не са всичките, но се посмяхме искрено и реших да ги публикувам. Според това, което написах, в уеб фирмите има няколко типа служители, погледнато през призмата на поведението като социални индивиди и работници:

1. “Работи ми се, ама нито знам как, нито какво, нито защо” – този тип хора са способни на много неща, умея да се справят с поставени задачи, но в 90% от случаите не знаят с какво точно да се заемат. Те лентяйстват не по свое желание, а по стечение на обстоятелствата, които често са плод на несъобразителност и липса на опит.
2. “Човекът-фирма” – тоталните разгромители на реда и логиката на работния процес… те са гурута в своята област, често и в други дори. Работят на максималния си капацитет, при това по такъв начин, че в очите на другите дори изглежда повече. Те са себични, социопати, често агресивни в общуването си, тъй като се придържат към строго изграден модел, който им помага да постигат своите резултати. Често този тип хора действат по-скоро демотивиращо за останалите, тъй като критериите на работното място се увеличават.
3. “Дойдох да видя какво правите” – този тип хора не възприемат работното място като реалност. За тях това е обстановка от приятели, в която идват да изпият по едно кафе, да си видят пощата и да си поговорят с някой. Тези хора нито желаят да се учат, нито желаят да работят. Често пъти са добри професионалисти, които са се пренаситили и се носят по течението. Справят се със своите задачи качествено, но не и ефективно – работят бавно, незаинтересовано и някак между другото.
4. “Мене жокер ми не требе” – това са полу-божества, полу-служители. Изживяват се като Шива – могат всичко, правят всичко, никого не питат и като крайна цел имат да се похвалят. За тях нарцисизмът и самоизтъкването са единствени стимули в работен план. Подобни хора могат да бъдат изключително полезни и креативни, дори са склонни да работят срещу скромно заплащане. За тях предизвикателството е мост към похвалата и натриването на носа на другите. Не обичат да работят в екип с хора от типа човек-фирма.
5. “Не стана ли вече 5 часа?” – това са млади служители, обикновено с по-малко опит и ниска квалификация. Те са на прага, когато са изгубили първоначалния си ентусиазъм и тъй като нито могат да работят, нито вече им се иска, те просто очакват края на работния ден. Склонни са да помагат на колегите си в изключително важни дейности като приготвяне на кафе, масаж, изхвърляне на боклука, покупка на канцеларски материали – само и само да не са си пред компютъра.
6. “Не съм тостер, колкото и да приличам на машина” – темерути, асоциални типове… тотално игнориращи комуникацията. Те са вглъбени в своите задачи. За тях единственото важно е да получават задачи и работа, които да изпълняват… работят тихо, без въпроси… не обичат критика и съвети. Наподобяват машини, които са изрядни и точни във всичко – идват нареме, тръгват си първи и всяко действие при тях е пряко обвързано с изграден прицип, навик или логика.
7. “13-тият смърф” – това са личности, които никога от нищо не са доволни. Те идват на работното си място в търсене на проблем, недостатък или криза, при които да се възмутят и недоволстват. Мрънкането им е заложено подсъзнателно… извършването на работа за тях е процес, при който неизбежно допускаш грешки, за които да се оплачеш или в който да откриеш грешките на другите, за да им ги покажеш.
8. “Аз съм над тези неща!” – обикновено малко по-възрастни и олегнали личности. Това са хора, които са работили или си мислят, че са работили достатъчно, че да си спестяват “дребните” детайли. Те работят повърхностно, често пъти пречат и най-много обичат да си подремват на работното място.
9. “Аз съм Чък Норис” – това са хора, за които каквото и да си помислиш, то не е така… те играят театър – за тях животът е поредната роля, в която се изживяват като всичко, което не са. Ако си мислите, че те работят – значи те не го правят… ако ви изглежда мързелив, то значи тайно бачка по нещо. Опасни са, тъй като не подлежат на почти никакъв контрол.
10. “Няма проблем!” – идеалните шефове. Това са хора, които изпитват хроничната нужда да помагат, да съветват, организират и преустройват. Те винаги се стремят към някакъв свой идеал, фикция за перфекционизъм, изкривен през тяхната лична призма. Обичат да се обучават, да гледат от другите, да прилагат нови модели, да бъдат различни, но ефективни. Често жертват личният си живот в името на фирмата.
11. “Ако знаеш какъв виц прочетох” или “Хората-facebook” – хора, които са способни от 8 часов работен ден да прекарат 9 часа онлайн по социални и забавни сайтове… те четат блогове, форуми, пишат писма, изпращат СМС-и и най-много обичат да споделят новооткрити бисери от Интернет. Рискови са, тъй като рядко работят ефективно, но категорично нарушават работните процеси на своите колеги.
12. “Да, но аз на твое място бих…” – личности, които започват деня си с хороскоп, плюят през рамо и не идват на работа, ако видят пътем черна котка. За тях суеверията и екстраординарното са върховният мениджър, който ги ръководи в работата. Обичат да казват на другите как да направят нещата, базирайки съветите си не на опит или ефективност, а на предчувствие, усет, очакване…
13. “Толкова съм нормален, че напускам!” – идеалните служители. Баланс между общителност, работливост, изпълнителност и отговорност. Най-често този тип хора си сменят постоянно работата, тъй като им се налага да работят с един от останалите типове хора, което не им позволява да балансират и да работят в най-чистия смисъл на тази дума. Имат хронична ненавист към идиоти.

Днес попаднах на невероятно интересен уеб сайт. Първоначално мислех да подбера най-добрите реклами от него и да ги пусна, но после реших, че сайтът е ценен в своята цялост. Идеята на авторите е била да подберат най-добрите реклами за всяка една година от 2002 насам, да ги подредят по азбучен ред и към всяка една да напишат хайку.

Аз лично се забавлявах искрено и се смях от сърце… все още не съм гледал всичките, но сред първите реклами имаше невероятни попадения, особено тези за Mac и PC.

Гледайте на воля и се забавлявайте: http://www.adhaiku.com

Ето, че отново си сменям работата… дали за добро, дали за лошо – то ще си покаже. Важното е, че си тръгвам с високо вдигната глава и с искрената надежда, че промяната е положителна. Този път, обаче, не просто сменям работното място, но и професията – отработените близо 3 години в областта на уеб разработките като мениджър проекти явно успяха достатъчно категорично да ме убедят, че този занаят не е за мен. Не, че не се справям – просто не се чувствам на мястото си – справям се със задълженията си, но го правя като рутина, като навик, сякаш съм се пристрастил към нещо, което дори вече не ми носи удоволствие. Странното е, че работата като Project Manager за втори път я сменям, точно след като фирмата, в която работя, провежда TeamBuilding?! Случайност, съвпадение, карма…?! Знам ли… Прочети нататък »

Както всички други неща, които публикувам, така и тази рецепта си има предистория в стил “няма да повярвате какво ми се случи”! Истината е, че до преди около месец, думата “табуля” (или “табуле” по корекция от страна на Боби Димитров) нищо не ми говореше – звучи ми по-скоро като име на марокански бунтовници, отколкото като салата. Но когато през септември си направихме поредната екскурзия през Италия и Франция, то в един магазин в Обан (Aubagne), близо до Марсилия, случайно попаднах на някаква странна кус-кус салата, тип полуфабрикат. В началото всички се дърпаха от нея, но аз реших да подходя смело и си взех една кутийчица от 1кг, която смело да консумирам в колата по път за Сен-Тропе… а по-късно и да опитам да приготвя в домашни условия (рецептата е малко по-надолу в темата). Прочети нататък »

Днес попаднах на една много интересна мисъл в Интернет, която, в дискусия с приятели, интерпретирахме и доразвихме в следното гениално заключение:

Мъжете са бързо еволюиращи създания – като опасен вирус, който мутира, постигайки крайната си цел. Докато навърших 12 г. не правех разлика между момчета и момичета. На 14 г. смятах женския пол за смъртен враг на човечеството. Когато бях на 16 г. започнах да си мечтая да си имам гадже. В продължение на две години искрено съжалявах за тази своя мечта. На 18 най-после си намерих. Но нямаше никакви чувства. И секс нямаше. Всъщност имаше нещо средно между посредствена отговорност и задължения. Затова реших да си търся сантиментално и много чувствително момиче. На 21 си намерих. Тя беше толкова чувствителна, че се разплакваше от най-малкото нещо. По цял ден плачеше за какво ли не, а отвреме навреме заплашваше, че ще се самоубие. Опасявах се, че интерпретирането на самоубийството може да включи и мен в брутални сцени. Затова реших, че ми трябва темпераментно, динамично момиче. На 26 си намерих. Тя кипеше от енергия. Започваше едновременно десет неща и без да завърши нито едно, на другия ден започваше нови десет. Отначало беше много интересно, но после започнах да се чувствам като идиот около нея. Не е добре да имаш успяла жена. Реших да си търся умно и практично момиче. На 31 я намерих и се ожених за нея. Тя беше много умна и здраво стъпила и с двата си крака на земята. Беше толкова практична, че се разведе с мене и толкова умна, че ми взе всичко което имах…
…сега съм стар и мъдър. И си търся момиче с големи цици!

Тази история много лесно може да бъде синтезирана в краткото “И да си мислиш, че по-зле не може, пак грешиш!”… Ще започна с един спомен от недалечното ми детство, когато ходех на училище в 133 СОУ, на опашката на коня… спомням си как да се паркира можеше абсолютно навсякъде, защото на всяка улица имаше по не повече от 3-4 автомобила… как на Цариградско час пик означаваше, че пред себе си можеш да видиш повече от 10 автомобила… нещо, което сега и в сряда в 3:00 през нощта не можеш да видиш! Но да речем, че това е било преди много много години (б.а. въй!), но връщайки се дори само с 4 години назад, когато с първия си личен автомобил ходех на лекции… ами то си беше рай!

Днес, излизайки за работа в 7:45, за пореден път се убедих в едно – нарастването на трафика и броя автомобили в София има близка по форма прогресия до тази на появата на информация в Интернет… но в целия този калабалък хич не ми допада аз да съм статичната “бръмка” във веригата, която се влачи час и 10 минути, за да измина 12км… и ако информационните потоци нарастват на принципа на теорията за “Скачащите Иисусовци“, то столичният трафик е една мнооогооооо информирана и пренаситена с комуникация среда :) Прочети нататък »