Мрънкам в блог

Днес бе ден на промените… сякаш всичко се промени… сякаш изтрезнях от много тежък махмурлук и започнах да осмислям едно по едно случващите се събития. Не казвам, че съм се отърсил от болката… нито от любовта – по-скоро си дадох сметка за много неща, които „приживе“ не бях забелязал. Осъзнах, че в една наистина сериозна връзка, основаваща се на любов… винаги с времето се случват промени – кои хубави, кои лоши… но те винаги са неосезаеми. Живеем с някого толкова дълго и толкова близо до него, че не виждаме как тази връзка няма нищо общо с това, което е била в началото! Започваме да приемаме другият за даденост… позволяваме си да бъдем по-студени… забравяме да даваме онази скрита нежност, с която сме обсипвали любимия човек в началото, за да го спечелим… караме се, държим сметка, повишаваме тон, защото знаем, че ще ни се размине… спираме на флиртуваме, защото сме получили всичко, което първоначалният флирт е целял…

Колко много грешки виждам сега зад гърба си… мои грешки в моя личен живот – онзи, който дръзнех да нарека съвършен! Грешки, които ми костваха сълзите от изминалите два дни – сълзи, до които сам се докарах. С болка разбирам колко вярно е твърдението, че за да оцениш една любов, първо трябва да я изгубиш… трябва да изпиташ болка, която като адреналин се пропива в кръвта ти и събужда сетивата ти! Явно човекът е много глупаво създание… има някаква изначална грешка в целия алгоритъм на любовта – не може да разбираме колко е красива и ценна в момент, в който връщане назад вече няма?!? Може би все пак и от тази връзка ще науча нещо много много важно като урок за живота – да се отнасям към своята половинка така, сякаш я губя, а не сякаш ще е до мен завинаги… да си припомням тези няколко дни, които сега изживях, всеки път, когато повишавам тон… когато се намесвам в нейните дела, когато давам акъл, карам се, обяснявам или пренебрегвам…

Платих много висока цена, за да мога да се видя отстрани… Жертвах нея, за да разбера какво не ми е казвала през всичкото това време… лиших се от любовта си, само защото си мислех, че тя е вечна! Не е важно да можеш да обичаш – важно е да се грижиш за тази любов всеки божи ден и да я пазиш като малко дете! Тя никога не е отричала, че съм я обичал… никога не е отричала всичко, което съм направил за нея… но и не отрече, че съм я задушавал с постоянните си опити да… да и аз не знам! Да какво ли не… да променям нещата към по-хубаво, да правя тако и вако! За какво ми беше?!?! Получи ли се по-добре?! Спечелих ли нещо от това… И най-важният въпрос! – нима не беше достатъчно съвършено, че се опитвах да го променя?!

Грешките могат да се поправят, но когато все още има време… моето време изтече! И макар оправени, тези грешки ще останат като тежък спомен от това как и най-силната любов не може да понесе безхаберието в една връзка… Ще ми напомнят за това, че не бива да разменям недоволството с любовта – защото не трябваше да има недоволство по време на връзката, както и не е сега мястото на тази любов, след като за нея пътят приключи… Ще запомня завинаги, че флиртът, който толкова много обичам… свалката, емоцията от това да спечелиш някого, да го накараш да те обича, да го глезиш, да мислиш само за вас двамата, забравяйки за миг проблемите на тъпото и скучно ежедневие… да бъдеш отново там, горе – на хижата… без да я познаваш, без да мислиш какво ще е утре… просто да се бориш за нейната целувка и за това на сутринта да се събудиш до нея – това не е еднократен акт в една връзка! Това е искрата, която не само пали огъня в началото, но е и поддържащата топлина, която може лесно да си отиде! Да – истинската любов е пожар, който трудно се запалва и гори изпепеляващо в сърцата ни… но не бива да забравяме, че съвместният живот е живот на ръба, където винаги има течение… и никога не знаем кой бриз може да угаси всичко… А който е палил огън в гората знае, че не е трудно да го поддържаш, като слагаш още и още дърва в него… трудно и почти невъзможно е да го запалиш, след като веднъж е угаснал! Остане ли само пепел е време да се накладе ново огнище… Да се запали нов огън… който никога повече няма да гори като онзи пожар, но поне ще дарява с топлина душите, сгушени край него!

Любовта е магия – не е евтин фокуснически трик… и когато се опитваме да преобразим тази магия, да извадим от шапката не просто заек, но и ако може букет цветя, две кърпички и кило аржентински картофи – тогава магията се превръща в нескопосан спектакъл за публиката! Околните ще ръкопляскат, ще се наслаждават на уж неповторимият трик, но дали магията ще бъде същата?!?! Нима не е достатъчно да извадим само едно единствено бяло зайче – малко, невинно, но с магия…! Нима трябва да впечатлим света, за да я има магията?! Нима магът е на тази сцена само заради шоуто или е тук, защото се нуждае от магия!

Тя избра своя нов път – той е далече от мен… тя тръгна в нова посока и тръгна сама… предпочете самотата пред това да продължи с мен… защото самотата тежи, но не толкова, колкото да понасяш болка от любов! Страх ме е… страх ме е, защото може би е изживяла част от това, което аз чувствах през последните няколко дни… но го е изживявала в продължение не на два дни, а на цели две години и половина… Може би е време да я оставя да си отиде, като запазя красивият спомен за нея, любовта й и примирението, че благодарение на тази болка, няма да си позволя да допусна тази грешка повторно!

Няма да го позволя, но с кого?! Тази вечер си говорих доста с майка ми… говорих си именно за тези неща… говорих си за грешките, които са допуснати в тази връзка… и накрая си говорихме за това, дали някога отново ще бъде същото?! Аз й казах, че може би някой ден ще мога да бъда отново с някого… може би отново ще открия половинка за себе си и макар че там вече няма да допусна тази грешка, любовта никога няма да бъде същата… Ще има привързаност, ще има мир, спокойствие и уют… ще ми бъде приятно, топло и нежно… но никога няма да мога да изпитам отново това, което сега губя! И това го пиша не защото искам да убедя някого в своето преосвещенство и величие – пиша го, защото вярвам в него… Вярвам така, както вярвах, че потребността от любов в живота е като математическа задача… трябва да обичам и да бъдеш обичан… като 2+2=4! И за мен в този живот, моята четворка винаги ще бъде тя… всяко друго решение ще бъде натъкмено, ще бъде изнасилено и измъчено… А любовта не може и не трябва да бъде сложна задача!!! Тя не е алгоритъм от действия, поведение и желания… Тя е вяра! Тя е елементарна задача и отговорът може да бъде само един единствен… И от момента, в който го откриеш, всичко останало започва да се подчинява на него!

Е… явно е, че съм успял да сметна своята задачка-закачка в този живот – за което шестица! Но уви – ако тя е моята четворка в решението, то аз завинаги за нея ще остана неизвестното Х при сбора на любовта ни…