Мрънкам в блог

Връщаш се в стаята и те са там… оставени на масата, сякаш цял живот са били непокътнати… сякаш никога не са напускали пределите на своята самота… просто три ключа и един телефон! Нищо повече…

Не се смятам за уникален, още по-малкото за специален или различен от останалите – аз съм човек като всеки друг… усмихвам се като всеки друг, радвам се на хубавите мигове като всеки друг и навярно обичам и ме боли като всеки друг… Така е, знам го! Убеден съм в това… дълбоко в душата си знам, че моята история с нищо не е по-различна от тази на някой друг… от твоята, неговата или твой познат. Но в този момент не го чувствам – сърцето ми не иска да го признае… Преди 3 години за първи път писах в този блог… писах една тема, пропита с болка, пропита с горчивина… тема, разказваща за самотата… разкриваща чувствата на един човек, който е бил изоставен – моите чувства, моята история, моят живот!

И днес… 3 години по-късно… отново пиша за същата тази болка, която ме кара точно сега, в този единствен миг, аз да вярвам, че съм различен от теб! Че съм уникален, че съм единствен… защото съм изгубил любовта! От нея ми останаха само едни ключове и телефон… сутринта се събудих с мисълта за тази вечер – сънувах я! Спомням си много добре как премина денят ми – никога не искам да го забравя! Станах както винаги – с нежелание, с онзи мързелив поглед и се приготвих да изляза за работа. Както всяка сутрин и сега много трудно асимилирах каквото и да било около мен… тормозеха ме дребните болежки на ежедневието – защо ми придърпва колата, как да си оправя рекламите в работата… и, божичко, винаги изтрезнявах само с едно! Сред всичката тази бъркотия от мисли, само едно ме караше да се съвзема – мисълта за нея! Мисълта за това как довечера ще се видим, ще правим любов, ще я целуна… топлината от това, че я обичам…

Знам, че не съм различен от теб, него или когото и да било! Знам, че хората са преживявали далеч по-тежки раздели с любим човек… знам, че това не е краят на света… Но, за Бога, защо го знам само в мислите си, докато сърцето ми казва: „Ти си човекът на деня! Ти си единствен – само теб може така да те боли… Само ти си обичал толкова!“. Може би просто не искам да повярвам, че и друг може да изживее същото… или това е една натрапчива илюзия, която лъже тялото ми… лъже сърцето, за да може то да запомни този миг.

Само преди 30 минути, тя беше тук… говорехме, макар и през сълзи… беше в скута ми, целунах я! А сега… сега на нейно място са останали само ключовете от вкъщи и телефонът, по който говореше с мен. Без „Сбогом“, без отговор, без нищо… само ключ и един телефон… Белези на моя живот, белези на една неописуема любов и може би белези на една неописуема грешка!

Едно от последните неща, които я попитах, беше „Какво ще правиш, когато се разделим? Кои са нещата, които не си направила, докато и защото сме били заедно?“ – чудя се дали си е отговорила на този въпрос… Сега го задавам на себе си и осъзнавам, че дори в този миг… в момента, в който знам, че нея вече я няма… в мига, в който пиша това и виждам само един ключ и един телефон… сега отговорът на този въпрос за мен все още е същият, какъвто беше и сутринта… какъвто беше и вчера, и по-предния ден, и преди две години и 5 месеца… същият, който е бил дори в най-тежките ни моменти, когато сме си викали, карали сме се и какво ли още не – отговорът е „Ще правим каквото и да е, така че животът ни да продължи заедно“!

Преди близо три години аз написах, че не бих върнал времето назад и не бих променил нищо, защото всеки миг, дори и болката, трябва да се изживеят… защото всяка любов и всяка раздяла ни учи на нещо. Но този път е различно! Този път искам да върна времето… иска ми се да изтрия тази част от живота си, защото тя е най-красивата!!! Защото тя ме научи само на едно – не просто да обичам… научи ме да обичам нея! Научи ме не просто да вярвам или мечтая за бъдещето ни заедно, а просто да го изживявам, изчаквайки следващият ден, защото всеки един ден бе различен, уникален и прекрасен… Иска ми се да не ми се бе случвало, защото колкото прекрасна бе любовта, толкова и силна ще бъде болката сега…

Един ключ и един телефон… Докато говорихме, аз й казах, че хората са странни създания – никога не си казват в очите, че се разделят… а обикновено си задават някой глупав въпрос, който издава отговора на Въпросът… нещо, като например: „Кога да ти върна телефона…“ или „На кого да оставя ключовете от вас“.

Тя ме погледна… дори не беше нужно да ми го казва… онзи поглед… същият, който сънувах тази сутрин и в който виждах всичко, за което някога съм мечтал… същият този поглед сега ми каза „Край!“… а когато се върнах, нея я нямаше… бяха останали само едни ключове и един телефон… и болка! Боже, колко болка остави тя след себе си…

Ти каза, че не искаш да се променям за теб… че човек трябва да бъде такъв, какъвто е… но когато си отиде, ти ме промени – ти ме закле вечно да се страхувам да обичам. Това бе твоят избор – може би за теб той е правилен. Но от днес нататък, аз никога няма да бъда същият… след този разговор, аз вече не съм човекът, когото ти познаваше… Този път болката надмина всеки един миг, в който съм бил нараняван и излъган в мечтите си. От днес ще ми остане белег, а не поука… Казвам, че каквото не ни убива ни прави по-силни – да, но уви този път ти ме уби. Уби сърцето ми, което е още по-тежко – уби онова, което обичаше… уби моята любов… уби надеждата, сърцето, чувствата… уби ги с един ключ и един телефон.

Знам, че не съм по-различен от теб, него или някой друг – всеки е бил на моето място и може би всеки знае защо се чувствам сега така. Може би и всеки си казва „Какво пък, ще му мине на момчето!“… но тя ме познава… и добре знае, че същата онази причина, която ме караше да я обичам – същата онази сила, която не ми позволяваше да погледна друга, която и за миг не ми даде да се замисля „Дали тя е човекът за мен“… същата онази необяснима любов, която просто бях приел като част от себе си… именно тя ще измести, ще убие… ще замени старият познат Аз! Защото вярвам, че не мога и не искам да обичам другиго така, както обичах нея… тя ми отне възможността да изживея живота си с тази любов – отне ми шанса да сбъдна мечтите си, в които обичам както никой на света… Отиде си тя… отидоха си мечтите… отиде си част от мен… и останаха само едни ключове и един телефон.

Как е тя сега? Дали е добре, дали се е прибрала – само за това мисля! Божичко… дори не мисля за себе си… не мисля как ще намеря сили да заспя… откъде ще черпя стимул да въря напред. Остана ми само болка и в нея аз пак откривам капчица любов, която да свива сърцето ми в притеснен трепет за нея.

Кога човек разбира, че дадена любов е била най-силната в живота му?! Ще ви кажа кога – когато я изгуби… когато от нея остане само ключ и един телефон! А как продължава животът ни после?! – уви, не знам… страх ме е да си помисля… страх ме е от самия себе си, защото знам колко съм емоционален и лабилен – как съм посягал на живота си за далеч по-маловажни неща. Страхувам се как ще открия отново пътят за себе си и дори не си и правя илюзиите, че отново ще обичам… защото от това да обичам в момента ме е страх най-много!