Мрънкам в блог

В последно време все повече ми прави впечатление, че хората имат противоречиво и предимно отрицателно отношение спрямо една социална група, която се самодефинира като „интелектуален, културен и аристократичен елит”, а простолюдието нарича с простичката дума: „сноби” (б.а. според речниковото определение сноб е: “парвеню, маниакално суетен и превзет светски човек”. Думата произлиза от френското “sine nobilitate”, в превод - без благородническа титла. През годините се използва като дефиниция за хора, които нямат потекло, но имат положение във финансово измерение и пародират с това). Те са толкова специфични по своята същност и натура, било то като визия, като поведение, мислене и изказ, че би било немислимо да бъдат описани в рамките на един текст. Въпреки това ще се опитам, за да разясня с малко чувство за хумор, да опиша вида и психологията на един класическо „снов” в летните условия на 21 век.

Изискан джентълмен, чиято възраст не може да бъде определена никога поради простичкия факт, че видът завоалира, за да прикрие детайли, които околните не са достойни да знаят. Косата е с къса прическа, без излишни форма и стил, които да не привличат вниманието и да подсказват за пристрастия към дадена тенденция в модата. Лицето е чисто, с матова гладка кожа, добре поддържано. Облеклото, като за летния сезон, най-вероятно би било черна копринена тениска с едва доловима светла бродерия на ръкавите и джобчето с инициалите на собственика й, панталон с пепеливо бял цвят, пристегнат с изискан кожен колан с миниатюрна черна матова катарама. Под тениската е добре привързан бял ефирен шал, а през кръста или раменете е преметнат пуловер от фина вълна. Обувките са кожени, черни, със заострени върхове.

Задължителни аксесоари са бастун от тъмно, ароматно дърво (орех, сандал) с гравирана дръжка, сребърен старинен джобен часовник, пенсне или монокъл и, разбира се, ако е пушач, кутия с три доминикански, ръчно навивани пури. По ръцете си няма излишни украшения, които да натоварват движението – може би малък пръстен от бяло злато, без камък – би било прекалено аристократично и показно в противен случай! В портфейла си би носил снимка на любимия си домашен крокодил Арчибалд.

За поведението и маниерите на един сноб може да се каже много. Преди всичко те са хора, които са над обикновената човешка суета и гледат, дори и в компания от хора, с извисен зареян поглед, без да фокусират хората в очите, освен своите събеседници, които смятат за хора на своето равнище, като тях гледат в лицето, без втренчено да ги притесняват. На глупавите и несъдържателни въпроси отговарят с френски клишета: „Me oui”, “je ne sais pas” и др.

Като цяло реакциите на един сноб следва да бъдат забавени, изискани и без резки движения. Те ходят бавно, стъпват тежко, без да избързват в крачката. Отговарят и реагират бавно, замислено, но убедени в себе си. Говорят с дълги изречения, но никога не прекаляват в изказа си, като често пъти използваните думи са или чуждици или отдавна забравени стари думи от родния език. Обичат да провокират предимно с ирония, а сред съществените елементи на характера е чувството им за хумор. То е алтернативно, силно развито и често граничещо с бруталното невежество, но сами по себе си снобите не понасят невежеството. Предпочитат да не изразяват емоции, но са силно душевно раними, като смехът им е изискан, едва доловим, но ясно изразен с мимиките на лицето. Снобите нямат любими неща, но презират хората без вкус. Не стигат до крайности в поведението си, но са драстични в действията и изказванията си и често действат в пълен разрез с приетите от обществото норми. Снобите са противоречиви по характер, непредсказуеми, но следват определен етикет. Те са напълно самостоятелни и имат крайната неспособност за екипна работа. Не се привързват, а любовта често граничи с чисто физическото привличането, което не бива да измества егоцентричната привързаност към своето амплоа.

Категорично темата не е изчерпана, но някак не мога на един дъх да избълвам всичките образи от съзнанието си. Очаквам коментари, за да завършим този прекрасен портрет. А като за финал два вица, които… според много хора разкриват истинската същност на снобския характер:

Двама сноби влизат в сладкарница. Сядат на масата, поръчват си по едно питие и както си стоят и си говорят, единият небрежно казва:

- Мисля да се кача на масата и да се изпикая върху хората…

А другият го прекъсва:

- Недей бе… няма да те разберат!

__________________________________________________________

Двама сноби си седят на масата в заведение. В един момент навън започва да се сипе дъжд и един от снобите казва небрежно:

- Ето… пак заваля!

А другият отвръща:

- Хм! Простаци…

Вечният триъгълник, който като че ли определя интимните взаимоотношения между мъжа и жената (б.а. в последно време и между мъж и мъж, както и жена и жена, но това не е тема на разговора). Тук в сила е правилото, че недостига на всяко едно от трите компенсира и се отразява върху останалите. Ако има много любов и връзка, но сексът куца… връзката умира след определено време или се стига до изневяра. Ако има страхотен секс и връзка, но няма любов, нещата остават напрегнати и ходиш по много тънък лед. Ако има любов и секс, но няма връзка, си е чиста форма на любовници и т.н. Всеки сам може да си даде сметка кое как влияе. По-важният въпрос е как да се намери компромисът, как да живеем, балансирайките тези 3 елемента на взаимоотношенията…?

Разбира се има и много други фактори. Една връзка никога не се развива при равни други условия, но нито един от другите елементи не е така обуславящ. По това, което аз виждам при себе си и хората около мен, като че ли промените и катаклизмите в отношенията на двама партньори на 90% са свързани с нагаждането към именно този баланс, за който говоря. И в крайна сметка ключовата връзка в тази пирамида са компромисите, защото човек сам по себе си е несъвършен, а когато са двама… имаме несъвършенство на квадрат! И за да се пребориш за чувствата на този срещу теб, трябва да си готов да прощаваш, да стискаш зъби понякога, да даваш повече, да получаваш по-малко, за да може в крайна сметка да се стигне до крайния резултат на цялата тази теория за връзките и любовта, а именно - да споделяш живота си с някого, да мечтаеш с него и да живееш във вечната сладка илюзия, че това е най-доброто на този свят!

Защото… ако имаме два от тези три споменати елемента… то винаги си струва да се борим за третия! Нищо не се дава на готово… има хора, които са готови да се борят, имайки едва едно от тези, други дори започват от нулата… Лош секс? - ами разбери как да стане по-добър, почувствай партньора, научи се да се отдаваш! Няма връзка? - ами тя сама няма да стане… както обичам да казвам: “Нещата на този свят не се случват сами, някой ги прави такива, каквито ги виждаме… и ако вдигнем ръце и оставим някой друг да ни пише живота, наричайки го иронично “съдба”, най-много с вдигнати ръце и гащите да ни свалят…”.

Писмо до Дядо Коледа или молба в едно изречение!

Скъпи Дядо Коледа,
макар и с голямо закъснение, дължащо се донякъде на страха ми, че има голяма вероятност да не ми отговориш, имайки предвид вече 20 годишния ми опит в чакане на отговор от теб, аз все пак се реших да ти напиша или по-скоро опиша какво ми е на главата в последно време- да ти обясна защо тук- насред градската пустиня- е далеч по-тежко за живот и дори за оцеляване, отколкото е при теб в студения ти Рай, където дребосъците ти вършат тежката работа, а ти, макар и повече дебел, отколкото симпатичен, си имаш красива Снежанка, която да ти спестява усилията да си пожелаваш поне едно от нещата, които са съкровено желание на има-няма почти всички хора, а именно- да имаш някого до себе си, който да те подкрепя и обича (пък и да е красив по възможност, за да радва окото); да ти обясна и защо съм в тежкото положение да не знам накъде да продължа, дали въобще да продължавам и как да се справя с тежката комбинация- учи, бори се, работи, защото всичко това е стрес- стрес е желанието на безкрайния поток от преподаватели (кои професори с изкривени представи за света, кои просто приятни събеседници, от които можеш да научиш много) да изискват от нас какво ли не- от разглеждане на казуси и социални конфликти, през анализи на вестници, до най-приятните и близки до душата есета- и да очакват да ги напишем сякаш цял живот сме се занимавали не с друго, а точно с тяхната материя; сякаш единствена утопия в живота ни е да постигнем техните капризи, без дори да се съобразят, че сега живеем най-хубавите години от живота си и би трябвало да се забавляваме: да излизаме вечер, а не да учим по цяла нощ; да пием с приятели и красиви колежки, а не да се ровим като книжни плъхове из библиотеките; да се смеем на по биричка, а не да се депресираме от ужаса преди всеки един изпит от чутото от колеги от горен курс, които са разказали небивалите истории за преподавателите-хищници, които кълцат, режат и пекат на бавен огън, но никога не са на страната на студента и така животът постепенно втълпява в податливите студентски и наивни главици странните човешки уроци, които ти, Дядо Коледа, не можеш да възприемеш- не можеш реално да си представиш за какво им е, аджеба, на толкова много хора (било то малки деца, порастнали хлапета и дори възрастни), да ти пишат писма, да ти редят дълги списъци с мераци, пожелания или просто ей така- изповеди и безброй думички, разхвърляни с мастилени петна по белите писма, които нямат адрес на получател, а просто две заветни думички, визиращи твоето име и в които е скрита и последната надежда на същите онези, които са ти писали, че може би един ден ще могат да повярват, че по Коледа се случват чудеса и ще осъзнаят вътрешната потребност от празник като този, в който да мечтаят и да искат онова невъзможно, което в ежедневието ни се е превърнало в табу, в странна форма на вътрешна ирония и на подтискане на думите, които сега ти пиша и като мен, може би, всеки един се надява, че в Дядо Коледа се превръща всеки човек, който поне за миг е склонен да прочете едно дълго и глупаво изречение и в крайна сметка да си даде сметка- дори Дядо Коледа е човек, а човекът може да бъде Дядо Коледа и за това не са му нужни метафизични бездънни чували, нито пък летящи елени със странни имена, а просто трябва да направи каквото му е по силите да помогне на онези срещу него, дори ако това означава просто да те разбере или пък да се постарае да изпълни закъснелите молби на един студент, вярвайки в обещанието му към самия белобрад старец в твое лице, че ще напише или поне ще се постарае да напише цяло едно писмо в рамките на една страница, без да прекъсва мисълта си и без да слага точка, онази същата, която хората възприемат като край, защото не е нужно да има край, ако вярваш, че все още си в началото на всичко и се молиш това писмо да ти върне тази вяра, за да се усмихнеш и да си кажеш: „Какво пък, дори и да не съществува Дядо Коледа, никога не е излишно да напишеш едно писъмце!”, а сетне да го изпратиш на някой, който би го оценил и би се забавлявал от сърце, прочитайки го- някой като теб…

Живеем в свят изграден от стереотипи. До преди години се живееше с праисторическото възприемане за семейството, където жената стои в „пещерата”, за да готви, чисти, гледа децата и прави бродерии под формата на скални рисунки, докато мъжът гони прехраната си с копие и се крие от политическите съблезъби тигри на живота. После дойде ерата на феминизма, появиха се жените бизнесмени, супермен го изместиха странни мускулести мацки, а пазарът бе залян от „дамски глезотийки”. Мъжът остана на заден план, жената уж! стана независима, самостоятелна и всичко се обърна нагоре с краката. Списания като “Cosmopolitan” започнаха да проповядват феминистична идеология, според която мъжът е… нещо средно между предмет, доставящ удоволствия, пари и облаги и бездушен месояден бозайник, който не знае какво и как да изпитва…

За съжаление истината отстрани изглежда по доста различен начин… Защото ако имаше мъжки Cosmopolitan, там щеше да пише за невероятните умения на жените да нараняват. За това как нежният пол вече никак не е нежен, не и наполовина на това, което правят партньорите им за тях; за това мъжете ли мислят повече за секс, или жените? За пълната заблуда в мисленето, че мъжете не могат да обичат, а жените… ех, милите те! В един момент взе да става ясна една истина… пролича си кой от двата пола е по-отдаден, видя се през последните години кой се паникьосва, кой забравя, бяга с безразличие или пък жертва същите онези чувства и любов, които само те знаеха как да изпитват. Разбира се, черни овце и в двата лагера, Бог дал… но говорим за болшинство, за представителност!

Жените станаха материалисти… знаят какво е любов, знаят как да обичат… но някак хич не им се иска… Привързват се с цел, изневеряват с цел, раждат с цел… и в крайна сметка дори самите те не знаят какво искат! Мъжете им са криви, че не ги разбират… мъжете са криви, че не дават свобода, че се привързват много, че не обичат достатъчно, че прекаляват с чувствата и т.н. и т.н. А в същото време именно нежната половина на човечеството е по-склонна да махне с лека ръка… да замине някъде, да подгони някакво увлечение и да забрави човек, който е давал всичко за нея. И в крайна сметка всеки опит на мъжа да направи компромис, да оправи нещата, да спаси положението, като жертва своя свят, себе си и малкото, което е останало него след една връзка… той става жалък! Получава великата титла: „нищожество”, като в бонус целият свят бива уведомен за всички недостатъци на същия, за да, не дай си Боже, друга жена „сгреши” с него…

Дори в изневярата везните се наклониха в друга посока! Казват, че вицовете са един от най-добрите реактиви на социалните промени. Опитайте се да си спомните вицове за изневяра и се замислете кое надделява… Историите, които започват с: „Връща се мъжът от командировка и заварва жена си с…” или пък онези, в които мъжът изневерява? Той по-скоро е заблуденият алкохолик, тъпоумният… но не и нараняващият. И това е тенденция през последните години. Разликата е в една ключова подробност – мъжете изневеряват чисто физически, от привличане на абсолютно първично равнище, докато жената… тя изневерява с чувства. Жените изневеряват дори само в съзнанието си, влюбват се в някого и буквално за секунди забравят всичко и всички други… И в момента, когато се стигна до прошка… кое изглежда по-нараняващо? Кое разрушава отношенията повече между двама души?

За теми по мъжкия Cosmopolitan може и има какво да се пише много… но нека началото остане отворено, за да не бъде изтълкувано неправилно. Все пак, нито мъжете могат без жени, нито обратното… имаме нужда един от друг, но май имаме нужда и да преосмислим отношенията си, преди да сме преродили фантастичните сюжети от средата на миналия век за световните битки между половете.

„Един човек трябва да е обичал и да е бил обичан поне веднъж в живота си”… красиви думи, след които следват болезнени въпроси. Какво кара хората да предпочитат болката от любовта пред самотата, а други да се отказват от тръпката на любовта в името на самотата? Кога разбираме, че обичаме и как осъзнаваме, че е дошъл краят? Как намираме пътя след като паднем… и защо едни са готови да ходят по несигурните черни пътеки, натам, все назад, само и само да се върнат на стария път до някого, а други предпочитат да бягат сами по своите пътеки все напред…? Защо в крайна сметка всичко се свежда до противоположности – връзка-самота, любов-безразличие, щастие-болка… защо си задаваме най-важните въпроси само и единствено тогава, когато вече сме изгубили смисъла да открием отговорите…? Може би защото в живота човек се учи единствено от своите грешки и когато допусне грешка в своята най-искрена любов, то тогава той се обрича да открива отговорите сам… отговорите, които раждат „Теорията на самотата”.

За да осъзнаеш и изпиташ истинската болка от самотата, трябва да си изпитал щастието преди това. Тези, които не са обичали, са блажените слепци, които едва надушват съсипващия спомен, който прогнива в сърцето на разлюбения. Не казвам, че те не са тъжни, напротив – хиляди пъти бих предпочел да умра с болката на самотата, отколкото цял живот да не разбера каква сладост е истинската любов.

В началото всичко започва с плановете… планираш и си изграждаш очаквания… в тях се корени рецептата. Всяко очакване е нож с две остриета – от една страна това те привързва, настройва твоето мислене и се чувстваш все по-сигурен в отношенията си с човека до теб. Планираш живота си с човека до теб и така в една или друга степен се ангажираш… усещаш онази нужда точно той да бъде до теб… Другото острие на ножа е разочарованието. Всички онези мечти, които градиш, в един миг се сриват… и ако това те повлече надолу, нищо не може да те спаси. В тези моменти изпитваш самотата подсъзнателно, изгубил си Него или Нея вътре в себе си… луташ се в празнината на лъжливи надежди, а липсата на очаквания заличава трезвото ти виждане за бъдеще… животът ти се свежда до простичкото съществуване с твоя партньор от днес за утре и рано или късно самотата, от чисто подсъзнателна, става факт. И си задаваш въпросът: „Ама защо? А втори шанс…?”, а място за втори шанс има само за малцината, които са запазили пламъка в себе си… които не са спрели да мечтаят дори след като са видели как всичко, което са градили, рухва пред очите им с така баналното: „Съжалявам…”. Тази дума следва да бъде заличена от речника на влюбените… защото съдържа не само иронията на съжалението, но и болката от осъзнатата грешка и безнадеждност.

И в цялата тази история с плановете и очакванията трябва да се има нещо предвид… нещо, което човек осъзнава с годините – колкото по-млад си, толкова си по-склонен да планираш и да очакваш… остарееш ли, губиш желанието и способността си да се нагаждаш – няма надежди, защото няма цел. Връзките са рутина, жалка форма на подкрепа, която само подлепва треските от миналото. Ако човек не успее да асимилира любовта докато е млад, то той никога не би я открил след години… а дори и да я открие, тя ще бъде суха, без емоции… ще бъде съвпадение и напасване, едно така спокойно вмъкване в чужд свят, който е залинял от спокойствието и сигурността… няма пламък, няма страст, интрига и конфликт, а те са онзи морфин за любовта – опияняват и носят еуфорията, носят щастието и искреното желание за живот. Зрелостта е пагубна за истинската любов… човек може да я носи в себе си за цял живот само ако я запази от младините си… ако още тогава е открил своите цели и се е нагодил спрямо другия… наредил е пъзелът, макар и труден… но с една пълна и красива картина. С годините човек губи нещата, които би търсил в една любов. Самата дума „любов” придобива съвсем друг смисъл, тя означава: „някой, който да съществува до мен”, а не „някой, който да ми дава да вкуся сладостта на живота…”.

Самотата в своята същност е страх. Страх и слабост… и когато човек се стреми към самотата, той се крие в своя страх, прикрива безсилието си. В отношенията никога няма сигурност – никога не можеш да си сигурен, че даден човек ще е до теб за цял живот… абсурдно е! Може да си така сигурен в него, че рискът да го изгубиш да не си заслужава дори и вниманието, но винаги има риск… а страхът от поемане на рискове, той е белязан от отчаянието… те винаги водят човек към взимането на най-лесното решение! Да избереш самотата е лесен избор, но да живееш с нея… това е истинската болка… и там, затворен сам, когато няма споделяне, когато няма кой да ти обърне внимание, когато заспиваш изпотен, защото никой няма да мисли за теб в съня си… там можеш да откриеш спасение само в спомените… в едно прикрито желание да си върнеш стария живот… да се затвориш в „оковите” на любовта, защото там, макар и ограничен, ти знаеш, че на някой му пука… че някой го е грижа в този момент за теб. Страхът от загубата, страхът от обвързаността и зависимостта са частица от любовта – те правят това чувство така специално, те му придават онзи трепет, който свива стомахът ти, който убива глада, задушава те и краде съня ти. Ако не си готов да го понесеш, не си готов да обичаш… но тогава следва да се примириш със самотата, защото никой никога не би те предпазил от страховете ти… Слабостта е в това да се поддадеш на волята на чистото си съзнание, без да послушаш сърцето… защото сърцето обича риска… макар и той да го убива, сърцето живее само когато бие силно и горещо… остане ли тихо и спокойно в сигурността и безгрижието на безсмислието на самотата… то започва да умира… изпитва тихата болка на безразличието… не ражда мечти… няма надежди… единственото, което го крепи е животът… празен и самотен.

Самотата изправя неизбежно човек пред избора: новото или старото. Дали миналото ще си остане минало, дали ще избледнее като жалък спомен от живота или ще се опиташ да се върнеш към него… към старата любов. Най-често в този момент си задаваме въпроси като: „Какво имах в старата любов? Какво ми липсваше, какво не открих в нея, какво бих искал да получа от една нова връзка… и какво тази нова връзка най-вероятно няма да ми даде, което аз съм имал в човека преди него?”. Щастието е ключово при този избор, а то от своя страна зависи от справедливостта, от баланса в една връзка… от това какво си дал и какво си получил… доколко си бил удовлетворен, доколко противоположностите са били наравно с онези мигове, когато си знаел, че ще бъдеш разбран… дали независимо, че Той или Тя са били така чужди за теб, сякаш твоят любим е от друг свят, така непознат за теб, дали тогава ще те прегърне и в обятията си ще ти даде сигурност и спокойствие. И може би чак когато човек изпита болката, когато остане сам, а след самотата опита да тръгне в нова посока, към нов партньор, защото е изживял някаква странна илюзия за миг с него, чак тогава си дава сметка… че не новото и съвършеното е стойностно, не това, за което сме готови да жертваме всичко, и минало, и бъдеще, сякаш любовта е игра на тото, а това, което ни изгражда убежище… любовта, макар да споменах, че е емоция, носеща всеки ден нещо ново в себе си, тя е отговорността и привилегията да даваш сигурност и да я получаваш… да вярваш в човека срещу теб, да знаеш, че той би жертвал живота си за теб, че ще може да ти даде всичко, от което ще имаш нужда… че ще бъде теб, ще бъде частица от твоя свят, не за да я руши, не за да се настани там и да ти изземе свободата и личното пространство, а за да те крепи във всяка една стъпка! И през всичкото това време ще те кара да се усмихваш, да се смееш, ще те изненадва, ще те кара да се чувстваш желан, харесван и красив, ще те държи на нокти с онзи гъдел от тръпката, че не знаеш какво ти е подготвил твоят любим човек за утре… не знаеш какво ще се случи, къде ще сте, но знаеш, че ще бъде там с теб, защото го желае и защото те обича… ще го направи за теб не за да доказва на някого нещо, не за да бъде различен, за да получи в замяна нещо или защото е свикнал да го прави за теб… ще го направи, защото го иска и защото за него това ще е най-ценното.

А когато останеш сам разбираш, че тези неща… тях не можеш да имаш в самотата… в самотата няма да имаш семейство и деца. В една връзка, в една истинска любов, щастието е като при играта на Белот – дори да си с лоши карти си готов да играеш, защото не играеш сам, защото имаш партньор, а крайният резултат е сборът от вашата съвместна игра… не от неговите карти само, или от твоите… а от отбора, от връзката. И в опита си да откриеш този партньор, задавайки си същите онези въпроси, там – горе, осмисляйки отговорите в логиката на всичко казано… тогава „Теорията на самотата” придобива смисъл… тогава виждаш пътя, разбираш накъде да вървиш… знаеш дали да се върнеш назад, макар и по свлечен вече, черен и каменист път, където ще се бориш да си върнеш нещата, които не си дооценил или пък ще поемеш по някой нов, красив на пръв поглед, но никак несигурен път към някого… ще падаш… ще се свличаш отново, но никога повече няма да пожелаеш самотата. Ще предпочиташ битката, ще предпочиташ болката в любовта…

Защото в крайна сметка „Един човек трябва да е обичал и да е бил обичан поне веднъж в живота си”… и ако го изгуби, не бива да лежи в самотата, не бива да жертва усилията си в опити да открие нова, по-красива любов, а да помисли по „теорията на самотата”, да открие отговорите на въпросите, с които заспива през първата истински самотна нощ от своя живот…

Посвещава се на човек, когото обичах… За Роси…