Мрънкам в блог

Лъжи! Това е най-доброто начало, защото реално погледнато те се превърнаха в най-универсалната рецепта в ежедневието ни - лъжи плюс илюзии, получаваме всякакъв тип междуличностни отношения; лъжи плюс пари, получаваме власт в нейната най-безгранична и първична форма; и разбира се най-популярната сред всички комбинации - лъжи плюс още лъжи, получаваме живот. Живот, при това изграден така банално, сякаш виждаме своята собствена история в нечии очи… и нищо чудно!

Защото живот днес аз не виждам. Той е заместен от една съвсем елементарна форма на съществуване у разумната раса. Раждаш се и ти слагат хомота - оттук нататък нямаш воля, нямаш желания, нямаш мечти… трябва само да слушаш какво ти казват да правиш! Сякаш хората вече ги произвеждат като машини - на ишлеме… Трябват сто бройки лекари и десет учителки - няма проблем! Ще си произведен или култивираме няколко… от тях правим селекция за най-доброто и ги пускаме в обръщение. Когато КПД-то (Коефициент на полезно действие) им падне прекалено ниско, просто ги изключват, захвърлят ги и света ги забравя…

Защото от малки ни учат да повтаряме само: “Я, какво е станало!”, а нещата не стават сами, някой ги прави такива. Съвсем обаче сме забравили, че това право си е само и единствено наше. Забравихме как да живеем, вдигнахме ръце и някой друг сега живее вместо нас, пък ние само отчитаме присъствие… най-много някой път да изпищим и да кажем, колко ни е лош животът и как нещо трябва да се направи - като внезапен спазъм - после пак млъкваме и продължаваме напред.

Защото дори сме забравили, че животът не е пейка, на която като възрастни хора сме насядали, за да храним гълъбите с трошици хляб, животът е път. А за да живееш трябва да продължиш да вървиш по него, независимо колко стръмен и осеян с трудности и препятствия ти се вижда. И ако не виждаш край нямаш моралното право да спираш и да казваш, че за теб това е краят - тръгнал ли си нанякъде, длъжен си да го довършиш докрай, иначе така наричаният от теб живот ще се окаже една безцелна разходка и нищо повече.

Защото само подритваме камъни напред-назад и си въобразяваме, че строим. С кръстени ръце, от време на време се прозяваме и после си вярваме, че сме сътворили чудеса. Да, ама не… Най-много ритайки камъни на едно място да изкопаем дупка под себе си, а после някой друг, пак “велик строител”, да ни зарови с нашите камъни, та да не му нарушаваме спокойствието…

Защото… защото “защота” мога да повтарям цял живот, а е очевидно, че те всички са в основата на някакви лъжи, същите онези, с които започнах и в които вярваме. Трагедията обаче е в това, че не осъзнаваме какво правим - губим си единственото безплатно човешко право на този свят- правото на живот. Някой, явно на шега, ни е подал камата, а ние, хората, понеже в стадия си на развитие сме между петата и шестата година, когато още си играем с каквото ни дадат, та сме я насочили към сърцето и с всеки следващ ден я забиваме все по-навътре и по-надълбоко… Вече сме стигнали до кръв и ако не се осъзнаем скоро няма да пишем историята, а ще сме част от нея.

И от всичко казано дотук разбирам, че вървим назад… Вчера ако нашите деди са ни оставили в наследство думите: “Човек и добре да живее, един ден умира и друг след него се ражда…”, то днес, единственото, което можем да напишем с големи букви, е:

“Човек е добре и да живее, защото един ден умира и ако не е живял, друг след него не ще се роди…”