„Без компромиÑ�и… и така ми е добре“

…Ñ� тези думи Ñ�Ñ�каш вече ми започва вÑ�еки ден… и Ñ� Ñ‚Ñ�Ñ… завършва. Ð�Ñ�как неуÑ�етно, Ñ�Ñ�каш единÑ�твениÑ�Ñ‚ компромиÑ�, който Ñ�ъм допуÑ�нал, е бил именно в това – да Ñ�е примирÑ�вам Ñ� обÑ�тоÑ�телÑ�твата… онези Ñ�ъщите, които вÑ�е вÑ�рвам, че Ñ�ъдбата ми е отредила… Ñ�Ñ�каш пиша иÑ�ториÑ�та на Ñ�воÑ� живот, но вмеÑ�то да прелиÑ�твам Ñ� маÑ�тилени петна, аз Ñ�ъм пуÑ�нал химикала в небрежната му вечна почивка, а Ñ�траниците проÑ�то овехтÑ�ват пред очите ми… прахът Ñ�е трупа, а лиÑ�Ñ‚ÑŠÑ‚, на който Ñ�ъм Ñ�прÑ�л, е така прогорен от Ñ�лънцето, че вече почти виждам образи – иÑ�ториÑ�та на моето вчера, изпиÑ�ана от безвремието и Ñ�траха, Ñ� които вÑ�ичко Ñ�амо Ñ�е Ñ�лучва… без думи, без мен… и без компромиÑ�и – и така ми е добре!

По корицата този живот изглеждаше много добре… и Ñ�ъдържанието му планирах добре, но отлиÑ�твайки навътре, вÑ�Ñ�ка глава започва като приказка, превръща Ñ�е в реалноÑ�Ñ‚ и завършва като трагедиÑ�. С времето прочитът Ñ�тава вÑ�е по-труден, а желанието да грабна друга книга от рафтовете на живота не Ñ�пира да ме изкушава. Явно в този живот нещата не Ñ�е получиха така, както очаквах… те дори не Ñ�е Ñ�лучиха и така, както най-малкото ги очаквах… проÑ�то не Ñ�е Ñ�лучиха. ЕдинÑ�твеното по-неприÑ�тно от това, да не Ñ�и минал по даден път, е това, да претичаш през него, гонейки миражът на нещо в хоризонта… а Ñ�тъпките да оÑ�тавÑ�Ñ‚ кални Ñ�леди в миналото… не живÑ�л… не Ñ�ъщеÑ�твувал… а проÑ�то преминал… без багаж, без цели, без компромиÑ�и – и така ми е добре!

ОтÑ�трани винаги вÑ�ичко изглежда добре… Ñ�енките лъжат, а привидната хармониÑ� може да накара хората да очакват чудеÑ�а от нищото. Ð�о дали Ñ�и Ñ�трува да убеждавам другите в неща, в които аз Ñ�амиÑ�Ñ‚ дори не Ñ�ъм убеден? Има ли Ñ�миÑ�ъл да правим театър Ñ� публиката, щом дори на Ñ�цената актьорите не Ñ�и вÑ�рват в ролите… лъжем Ñ�е, че Ñ�и играем на живот, лъжем Ñ�е, че забавлÑ�ваме публиката… а пък те Ñ�е лъжат, че това ни е приÑ�тно. ИлюзиÑ�та е една много Ñ�олидна чаÑ�Ñ‚ от емоциите, когато нищо трезво и иÑ�тинÑ�ко не е оÑ�танало в Ñ�ърцето… когато Ñ�и Ñ�е отказал да бъдеш Ñ�ебе Ñ�и, а дори не помниш защо… кога… и какъв Ñ�и Ñ�ега? СпомнÑ�м Ñ�и вчера, Ñ�помнÑ�м Ñ�и как Ñ�е Ñ�меех, тук, на Ñ�ъщото това мÑ�Ñ�то, където Ñ�ега в очите е оÑ�танал Ñ�амо прах, защото Ñ�ълзите преÑ�ъхнаха… Ñ�помнÑ�м Ñ�и как тогава бÑ�Ñ… аз, бÑ�Ñ… Ñ�ебе Ñ�и – без Ñ�помени, без театър, без публика… и без компромиÑ�и – така ми беше добре!

Сънищата Ñ�ъщо изчезнаха… изгорÑ�ха като Ñ�вещ в мрака… в Ñ�уетата на вÑ�ичко това, което ни Ñ�е Ñ�лучва по цÑ�л ден, където нÑ�ма нищо по-блажено от това вечер да легнеш, Ñ�гушен там – в завивките и в Ñ�воите мечти, надежди и Ñ�ънища… вÑ�ичко, Ñ� което Ñ�и Ñ�е разделил в този ден, за да запазиш топлата надежда за утрешниÑ� ден. Един гъдел, който те приÑ�пива Ñ� уÑ�мивка, нощем те обгръща Ñ� топлина в Ñ�тудената зима на реалноÑ�тта, а образите – вÑ�ички онези картинки, които Ñ�ъзнателно или неÑ�ъзнателно изплуват пред очите ти… те Ñ�а Ñ�ънÑ�Ñ‚, който ти припомнÑ� защо живееш – защо Ñ� изгрева на Ñ�лънцето ще Ñ�е изправиш и защо ще продължиш… защото знаеш какво иÑ�каш, знаеш за какво Ñ�е бориш и ти оÑ�тава единÑ�твено да намериш пътÑ�, по който да Ñ�тигнеш дотам! Толкова леÑ�но! Толкова Ñ�ъвършено, а така краÑ�иво прикрито в един обикновен Ñ�ън… твоÑ�Ñ‚ Ñ�ън! Онзи, в който мен навÑ�рно ме нÑ�ма… Ñ�ън, в който ти Ñ�и поÑ�троил Ñ�воÑ�та крепоÑ�Ñ‚, година Ñ�лед година, нощ Ñ�лед нощ… под закрилата на Луната и увереноÑ�тта, че там, в Ñ�вета на Ñ�воите мечти, ти определÑ�ш живота Ñ�и. Там нÑ�ма грешки, там нÑ�ма непоправими дела – вÑ�ичко е плод Ñ�амо и единÑ�твено на Ñ�тремежа ти, на това в какво вÑ�рваш и в какво Ñ�и готов да повÑ�рваш, щом отвориш очи… в този Ñ�ън ти винаги Ñ�и победител… в твоÑ� Ñ�ън вÑ�ичко е идеално – не за нÑ�кой друг, не за околните, не за Ñ�вета… идеално е за теб! Идеално е, защото, дори и Ñ� падането на нощта да не Ñ�и знаел какво да очакваш, ти Ñ�и го открил… душата Ñ�и е преправила път Ñ�ред хилÑ�дите миÑ�ли и Ñ�е е наÑ�танила уютно, близо до Ñ�ърцето… така че нежно да почувÑ�тва трепета на това дали Ñ�и щаÑ�тлив! Ти Ñ�ънуваш, изпитваш този миг наÑ�лада, Ñ�ега, днеÑ�… а от моÑ� Ñ�ън аз Ñ�е Ñ�ъбудих още вчера, Ñ� началото на това, от което днеÑ� не мога да заÑ�пÑ�… без граница между реалноÑ�Ñ‚ и мечти, без кошмари, без Ñ�ън и без компромиÑ�и – така ми е добре!

Защото точно там, миг преди да прекрачиш прага на утрото, преди да Ñ�и отворил очи, наÑ�итени Ñ� нежноÑ�тта на твоÑ� Ñ�ън… там, до теб, в топлината на твоÑ�та уÑ�мивка, нежниÑ�Ñ‚ Ñ�илует на Ñ‚Ñ�лото ти, който Ñ�лънцето риÑ�ува… там, когато Ñ�ърцето ти е еднакво горещо и в Ñ�ъщото време Ñ�покойно и бие Ñ� топъл ритъм… точно там иÑ�ках да бъда аз, в Ñ�воÑ� Ñ�ън! БÑ�Ñ… там, когато заÑ�пиваше… бÑ�Ñ… там във вÑ�еки от нощтните приказни мигове и мечти… бÑ�Ñ… там, когато отварÑ�Ñ… очите Ñ�и… Там, в Ñ�ъщиÑ� този миг, в който ти Ñ�е будеше… един момент, изживÑ�н като вечноÑ�Ñ‚… миг от моÑ� Ñ�ън… миг, който никога не е бил чаÑ�Ñ‚ от твоÑ� Ñ�вÑ�Ñ‚… миг, в който Ñ� нежна целувка иÑ�ках да ти кажа „Добро утро…“ в тишината на моÑ� мираж в твоето утро… мираж, който така и не видÑ�… без дори да знаеш, че го желаÑ�… без да очакваш, без да го желаеш… защото вчера аз не Ñ�ъщеÑ�твувах в твоÑ� Ñ�вÑ�Ñ‚, а от днеÑ� ме има, но без образ, без миг, без компромиÑ�и – така ти е най-добре!

Любовта прави Ñ� човек Ñ�транни неща… бих ги нарекъл чудеÑ�а, но дали да вÑ�рваш Ñ�лÑ�по е чудо? Дали да бъдеш отададем на една емоциÑ�, на един обикновен порив е чудо? Дали примирÑ�ването, дали забравените мечти, заличаването на индивидуализма, Ñ�трахът от Ñ�амота… дали това Ñ�а чудеÑ�а? Или проÑ�то поредната Ñ�тъпка в кълта… поредниÑ�Ñ‚ забравен жеÑ�Ñ‚… поредниÑ�Ñ‚ компромиÑ� – дали така е добре..?!

И тук, нÑ�къде на финала, малко преди да Ñ�ъм забравил къде започна вÑ�ичко това, аз не знам докъде ще ме доведе… ИÑ�ка ми Ñ�е да вÑ�рвам, че Ñ�ъм го преживÑ�л, че пак Ñ�ъм там, обратно на пътÑ�, но накъдето и да погледна, виждам Ñ�помена от вчерашниÑ� Ñ�ън… виждам това, което най-горещо и иÑ�тинÑ�ки наричам любов… чаÑ�тица от мен, коÑ�то не проÑ�то Ñ�ъм изгубил, а подарих… и макар днеÑ� да не Ñ�ънувам, аз добре помнÑ� какъв бе Ñ�ънÑ�Ñ‚ ми… помнÑ� как запалих за първи път пламъка на тази Ñ�вещ, помнÑ� аромата на изгорÑ�л воÑ�ък, помнÑ� парещиÑ�Ñ‚ допир, който Ñ�Ñ�каш пронизваше вÑ�Ñ�ко кътче от моето Ñ‚Ñ�ло, вÑ�еки път, вÑ�е по-топло… помнÑ� нейниÑ� Ñ�илует, нежен, фин и така изваÑ�н от Ñ�ледите на пушека… помнÑ� Ñ�ветлината, коÑ�то не угаÑ�ваше и в най-тъмната нощ… помнÑ� как тази Ñ�вещ гореше в Ñ�ърцето ми, като в храм, Ñ� единÑ�твената молитва никой никога да не поÑ�егне да Ñ� гаÑ�и. Ð� ето че Ñ�ега, Ñ�ъщата тази Ñ�вещ, прогарÑ� мен Ñ� тиха болка… изпепелÑ�ва и убива… бавно, нежно, но без компромиÑ�… така ми е най-добре!