Точно това се опитвах да направя през липсващите дни, по един или друг начин… връщах се, но не намирах нищо… а малкото неща, които открих – те вече не бяха същите. Върнах се в един живот, който дори не прилича на това, което си спомням… не е такъв, какъвто го оставих! По пътя си назад, аз си зададох въпроса: „Защо да търся животът си такъв, какъвто е бил преди… щом в този му вид той не е бил идеален и очевидно някой е избягал от него… ако ще се връщам, то няма да е за продължение, а за ново начало… Ще е за да започна на чисто!“… и отново си повярвах! Повярвах, защото всеки нов път е по-лесното решение, но старият, колкото и да е тежък, веднъж вече е бил моят път! Познавам го, макар и с всичките му недостатъци… За мен бе трудно просто да махна с ръка и да кажа: „Майната му! Ще си намеря нов живот!“, защото знам, че съм живял… знам, че животът е бил в ръцете ми… но при този път назад, най-малкото ако един от двамата няма желание да се бори… ако не се е променил, ако не иска да се промени, за да живее пак… тогава значи никога не е обичал… и не си струва! А ако и двамата са обичали – то явно някой така и не е разбрал истинският смисъл на тази любов!!! Защото тя не е само целувки, красиви мигове и звезди по небето… любовта са и всички проблеми, които се борим да рашаваме ЗАЕДНО… и всички компромиси, които правим, за да продължим напред! КОМПРОМИСИ – явно много хора не разбират смисъла на тази дума… Това е когато се лишиш от нещо желано в името на дадена кауза… Каузата е любовта – компромисът е животът… и колкото повече се лишаваш от някои неща, толкова по-близо ще бъдеш до любовта си… толкова повече изключителни и незабравими мигове на щастие ще си подариш – на себе си и човекът до теб! Хубавите неща струват скъпо – ако получиш нещо хубаво по-лесния начин, то значи никога не си е струвало… А когато се откажеш от нещо ценно, просто защото е било по-лесно да кривнеш от пътя – тогава другият трябва да направи компромис с теб и да те забрави!

…
Когато пътувах за работа вчера, видях как на няколко места се опитваха да закърпят пътя… навън валеше гаден дъжд, пътят беше мръсен, а колите продължаваха ли продължаваха да минават през него, дори когато беше напълно нарязан и унищожен… Кърпеха го, влагайки в това много повече усилия и материали, отколкото ако спрат движението за една нощ и преасфалтират цялото трасе! Пътят ще бъде отново същият – ще бъде онзи, по който всяка сутрин пътувам… но ще се върне удоволствието… ще се върне емоцията от пътуването! Да – задръстванията няма да изчезнат – те винаги са били част от живота ни – дори да изберем друг път, там също ще ги има… но когато си на топло в колата си и знаеш, че това е твоят път – твоят стабилен и здрав път, познатото трасе, по което пътуваш от години… пътят по който вече няма дупки, в които да попаднеш… тогава си готов да продължиш смело напред! Бавно – борейки се с трафика… но никога ненатъквайки се на поредната кръпка – поредната стара грешка, която някой е запълнил в дъжда с кофа асфалт и метална лопата! Всеки път рано или късно се разрушава, независимо колко качествено и старателно е направен… но когато сменяш своя маршрут при първата срещната дупка, не знаеш нито на какво ще попаднеш, нито кога просто ще те запушат в задънена улица или ще спукаш гума… на друг път – далече оттук… някъде, където дупките са столичанки, които не прощават.

И когато всичко това премина пред очите ми, аз попитах: „Добре, толкова ли са глупави хората?!?! Толкова ли не разбират, че да се затвори пътят и да се направи наново е правилният начин!!! По-труден е, по-тежък е… но когато стане готов, всички ще са по-доволни?! Не е правилно да бягаме, заобикаляйки този път през квартала! Защото това не е решение, а бягство!“, на което моят приятел отговори „Така е по-евтино…“! Явно и в любовта е така… уви! По-евтино е било да си тръгне… по-евтино е да кърпиш дупки, защото не влагаш всичко наведнъж, а даваш малки инвестиции, от които лесно се краде… По-евтино е, защото пътуващите никога няма да научат какво е да пътуваш добре! По-евтино е, защото така рано или късно ще се разбият и всички малки квартални улички… ще има още дупки за кърпене… и така винаги ще има някой, който да краде от това, че друг попада в дупки!

Дали се опитах да оправя своя път? Дали си дадох шанс да се преасфалтира нашият път? Може би да… или по-скоро освободих пътя и започнах да разкопавам своето платно, но… коли по този път явно никога повече няма да минават! В ремонта трябва да участват и двете страни, иначе бюджета на единствения ремонтиращ ще стигне точно колкото да разруши до такава степен пътя, че да не прилича и на горска пътечка… Аз паркирах в една еднопосочна и запушена уличка, а тя продължи… все напред, по своя път! Какво ми остава? Може би ще поостана известно време на аварийни светлини, така паркиран и скрит от тревогите на своя път… и кой знае… може някой ден да поема по нов – широк и непознат път… а може й отново да я срещна на някое кръстовище…

Важното в момента е, че се чувствам малко по-силен… дали защото намалих скоростта и най-после успях да си дам сметка за много неща, които преди сякаш прелитаха пред очите ми… и с връщането си назад по пътя видях десетки малки улички, които преди коравосърдечно съм подминавал… улички, които не водят на никъде, но са топло и уютно място, в което да се паркирам за кратко… поне докато намеря карта и набележа нова цел в живота си :)

Колко много грешки виждам сега зад гърба си… мои грешки в моя личен живот – онзи, който дръзнех да нарека съвършен! Грешки, които ми костваха сълзите от изминалите два дни – сълзи, до които сам се докарах. С болка разбирам колко вярно е твърдението, че за да оцениш една любов, първо трябва да я изгубиш… трябва да изпиташ болка, която като адреналин се пропива в кръвта ти и събужда сетивата ти! Явно човекът е много глупаво създание… има някаква изначална грешка в целия алгоритъм на любовта – не може да разбираме колко е красива и ценна в момент, в който връщане назад вече няма?!? Може би все пак и от тази връзка ще науча нещо много много важно като урок за живота – да се отнасям към своята половинка така, сякаш я губя, а не сякаш ще е до мен завинаги… да си припомням тези няколко дни, които сега изживях, всеки път, когато повишавам тон… когато се намесвам в нейните дела, когато давам акъл, карам се, обяснявам или пренебрегвам…

Платих много висока цена, за да мога да се видя отстрани… Жертвах нея, за да разбера какво не ми е казвала през всичкото това време… лиших се от любовта си, само защото си мислех, че тя е вечна! Не е важно да можеш да обичаш – важно е да се грижиш за тази любов всеки божи ден и да я пазиш като малко дете! Тя никога не е отричала, че съм я обичал… никога не е отричала всичко, което съм направил за нея… но и не отрече, че съм я задушавал с постоянните си опити да… да и аз не знам! Да какво ли не… да променям нещата към по-хубаво, да правя тако и вако! За какво ми беше?!?! Получи ли се по-добре?! Спечелих ли нещо от това… И най-важният въпрос! – нима не беше достатъчно съвършено, че се опитвах да го променя?!

Грешките могат да се поправят, но когато все още има време… моето време изтече! И макар оправени, тези грешки ще останат като тежък спомен от това как и най-силната любов не може да понесе безхаберието в една връзка… Ще ми напомнят за това, че не бива да разменям недоволството с любовта – защото не трябваше да има недоволство по време на връзката, както и не е сега мястото на тази любов, след като за нея пътят приключи… Ще запомня завинаги, че флиртът, който толкова много обичам… свалката, емоцията от това да спечелиш някого, да го накараш да те обича, да го глезиш, да мислиш само за вас двамата, забравяйки за миг проблемите на тъпото и скучно ежедневие… да бъдеш отново там, горе – на хижата… без да я познаваш, без да мислиш какво ще е утре… просто да се бориш за нейната целувка и за това на сутринта да се събудиш до нея – това не е еднократен акт в една връзка! Това е искрата, която не само пали огъня в началото, но е и поддържащата топлина, която може лесно да си отиде! Да – истинската любов е пожар, който трудно се запалва и гори изпепеляващо в сърцата ни… но не бива да забравяме, че съвместният живот е живот на ръба, където винаги има течение… и никога не знаем кой бриз може да угаси всичко… А който е палил огън в гората знае, че не е трудно да го поддържаш, като слагаш още и още дърва в него… трудно и почти невъзможно е да го запалиш, след като веднъж е угаснал! Остане ли само пепел е време да се накладе ново огнище… Да се запали нов огън… който никога повече няма да гори като онзи пожар, но поне ще дарява с топлина душите, сгушени край него!

Любовта е магия – не е евтин фокуснически трик… и когато се опитваме да преобразим тази магия, да извадим от шапката не просто заек, но и ако може букет цветя, две кърпички и кило аржентински картофи – тогава магията се превръща в нескопосан спектакъл за публиката! Околните ще ръкопляскат, ще се наслаждават на уж неповторимият трик, но дали магията ще бъде същата?!?! Нима не е достатъчно да извадим само едно единствено бяло зайче – малко, невинно, но с магия…! Нима трябва да впечатлим света, за да я има магията?! Нима магът е на тази сцена само заради шоуто или е тук, защото се нуждае от магия!

Тя избра своя нов път – той е далече от мен… тя тръгна в нова посока и тръгна сама… предпочете самотата пред това да продължи с мен… защото самотата тежи, но не толкова, колкото да понасяш болка от любов! Страх ме е… страх ме е, защото може би е изживяла част от това, което аз чувствах през последните няколко дни… но го е изживявала в продължение не на два дни, а на цели две години и половина… Може би е време да я оставя да си отиде, като запазя красивият спомен за нея, любовта й и примирението, че благодарение на тази болка, няма да си позволя да допусна тази грешка повторно!

Няма да го позволя, но с кого?! Тази вечер си говорих доста с майка ми… говорих си именно за тези неща… говорих си за грешките, които са допуснати в тази връзка… и накрая си говорихме за това, дали някога отново ще бъде същото?! Аз й казах, че може би някой ден ще мога да бъда отново с някого… може би отново ще открия половинка за себе си и макар че там вече няма да допусна тази грешка, любовта никога няма да бъде същата… Ще има привързаност, ще има мир, спокойствие и уют… ще ми бъде приятно, топло и нежно… но никога няма да мога да изпитам отново това, което сега губя! И това го пиша не защото искам да убедя някого в своето преосвещенство и величие – пиша го, защото вярвам в него… Вярвам така, както вярвах, че потребността от любов в живота е като математическа задача… трябва да обичам и да бъдеш обичан… като 2+2=4! И за мен в този живот, моята четворка винаги ще бъде тя… всяко друго решение ще бъде натъкмено, ще бъде изнасилено и измъчено… А любовта не може и не трябва да бъде сложна задача!!! Тя не е алгоритъм от действия, поведение и желания… Тя е вяра! Тя е елементарна задача и отговорът може да бъде само един единствен… И от момента, в който го откриеш, всичко останало започва да се подчинява на него!

Е… явно е, че съм успял да сметна своята задачка-закачка в този живот – за което шестица! Но уви – ако тя е моята четворка в решението, то аз завинаги за нея ще остана неизвестното Х при сбора на любовта ни…

Не беше, защото в мига, в който се унасях, след толкова много сълзи… тогава се повтаряше един и същи кошмар, от който се будех с ужас! Сънувах как е рано сутринта, сякаш сънувах утре… беше скоро след като тя ме напусна и аз исках да я видя – качих се на колата и вместо към работа, аз тръгнах към нейната квартира. Спрях и бързо се качих горе… звъннах – никой не ми отвори… позвъних пак – никой. Тогава натиснах дръжката и вратата се отвори… Тя беше там – в коридор, със същата тази нощница… Гледаше ме изплашено и не знаеше какво се случва… Аз се доближих и я целунах – целунах я така, както не е бях целувал от първата ни нощ на 21 септември 2006г. на хижа Планинарска песен… целунах я с всичката любов в сърцето си и всичката болка от изминалите два дни… целунах я сякаш знаех, че това е последната ни целувка… после отстъпих назад и извадих от джоба си пистолет… За бога, трябва да спра да гледам филми… извадих пистолет от джоба си и си помислих – „Това е последният миг, в който мога да съм щастлив… последният миг, в който ще мога да я целуна… последният миг, в който я виждам – така красива, така съвършена… Трябва да запазя този миг завинаги! Животът ми трябва да е белязан с този миг… Този миг трябва да е последният, за да го отнеса в спомена си дори и отвъд! Защото е съвършен като нея!“… насочих пистолета към гърдите си и стрелях. Паднах на земята, но все още не се будех от кошмара… усещах как дишам дълбоко, как гърдите ме свиват… и миг преди в съня си да умра… миг преди да се събудя, зад нея се появи силует… сянка на друг мъж, в която тя се сгуши и заплака!!! Божичко… това бе друг човек – някой, когото тя прегърна по начина, по който прегръщаше мен… сълзите и не бяха от любов – бяха от съжаление… Тя ме съжаляваше – виждаше как умирам, как си отнемам живота, за да я запазя завинаги… и единственото, което ми даде, беше съжаление.

Събудих се и пред очите ми беше тя – споменът за този миг се беше запечатал, но не така, както очаквах! Беше се запечатало не съвършенството на мига, а ужасът на нейното съжаление и сгушеното й нежно тяло в онзи странен и непознат мъжки силует… Сетне, успях да заспя втори път… и отново същият сън – отново същата картина и отново се пробудих в този кошмар.

Сега ме е страх да заспивам… насред нощта е, а аз се боя да не заспя… Боя се, защото този сън е прекалено реален… Боя се, защото може да изгубя представа за реалност и сън и да го направя наистина… Боя се от себе си – боя се какво ми причинява всичко това. Сгушен в тази синя кадифена нощница, аз търся отговори, а кошмарите ми поставям само още и още въпроси… Сякаш всичко е тя, а тя е нищо повече от илюзия за мен… илюзия, която не мога да докосна… която не може да ми прости… но която ме кара да страдам и да се наранявам.

Дали кошмарите ще спрат някога…? Не знам, но дълбоко в себе си усещам, че всеки подобен кошмар ме доближава все повече и повече до нея… макар да знам, че в този момент тя навярно не е в кошмар, а е в началото на един нов сън на своя живот – в началото на свой бленуван сън, който я подтикна да ми подари този живот…

Някой ме попита днес дали ще мога да простя… – но какво?! Защо трябва да има прошка, щом няма вина?! Нима в любовта може да има виновни? Нима в любовта може да има грешки?! – за мен не… Когато обичаш, всичко е правилно – всяка дума е истина, всяко действие е вярно! Дори когато другият те напусне… Дори тогава, няма виновни – няма грешка… това е част от същата тази любов – частта, в която трябва да приемеш решенията на другия, да приемеш стореното и… и да дадеш свобода.

Днес беше прекрасен ден, защото никой не видя сълзите ми… не защото ги нямаше, а защото успях да ги скрия – скрих ги, защото не искам и другите да ги боли от моя живот… Той е мой и винаги върви в комплект с емоциите, любовта, прекрасните спомени, мигове… и за съжаление – с болката. Никой не е длъжен да я споделя и изживява заради мен – приятелите ми не заслужават да ме виждат съкрушен – те имат нужда от стария усмихнат и винаги засмян Стилян – досадният Стики… вечно мрънкащата малка Баба – те имат нужда да виждат мен, защото аз съм това! Проблемен, влюбен, объркан, емоционален, приказлив… не и разплакан… И ако сълзите по някакъв повод са станали част от живота ми – то те ще останат само и единствено за мен! Няма да натрапвам другите с тях, но и няма да се отрека от тях… защото всяка горчива сълза е един красив спомен за нея, за животът ми с нея… болезнен, но все пак красив… убиващ ме, но също така напомнящ ми за какво съм живял – за кого съм ставал всяка сутрин и защо съм продължавал напред.

Втори ден, а нея все така я няма – втори ден, а тя нито се обажда, нито… нито нищо – сякаш е изчезнала… сякаш никога не е съществувала. Не мога да я заменя с нищо и с никого… не мога да забравя нежният и допир, топлите целувки… не мога да забравя начинът, по който ме обичаше – затова ще запазя тези сълзи. Ще запазя болката и ще натоварвам с нея сърцето си доколкото може то да я понесе! Ще си го причинявам, защото, както казах… аз съм същият стар Стилян – онзи, който прави понякога и най-големите глупости, само защото вярва в тях… А аз вярвам в тази любов – вярвам, както никога не съм вярвал преди в каквото и да било.

Някой ме попита защо съм бил писал всичко това тук – дали искам да се направя на интересен или ми харесва да натяквам на другите колко съм наранен и да очаквам съчувствие – не, напротив! От никого нищо не очаквам – правя го за себе си… искам да запечатам спомена от всеки един миг, от тези дни! Искам да мога винаги да се върна към този момент, защото имам нужда да го запомня – имам нужда и след време да почувствам същите тези емоции, за да не забравя никога нея.

пиша ти, защото навън е пролет, а дърветата са някак тъжни и студени… привели клони с тежки сенки в изкрящата утрин. Днес е първият ден, в който нея я няма – първият ден, в който, макар и едва заспал, аз се будя сам – вледенен от мисълта, че там вече няма човек, който да е сънувал мен… не и по начина, по който го чувствах досега. Изминали са точно 890 дни от деня, в който за първи път я видях… денят, в който я докоснах нежно, а тя докосна сърцето ми… 890 дни, в които съм заспивал само и единствено защото я има… и съм се събуждал, защото съм знаел, че на сутринта тя ще е с мен. Как заспах снощи?! Как се събудих тази сутрин…? Прекалено ужасно е, за да мога да го напиша… прекалено тежко е, за да мога някой ден да го прочета и да си припомня този ден… първият ден след раздялата…

Изгубих стимула в живота си – онази енергия, която ме кара да се боря, да давам винаги максимума от себе си… Вчера разбрах, че съм получил шестица на един от най-тежките изпити в магистратурата ми… единствената в курса… Замислих се – „Йей, какво силно нещо са амбициите на човек!“… а сега се чудя – от какво да се амбицирам? Кой и какво ще бъде в мечтите ми – за кого ще правя всичко това?!?! За себе си?!?! – абсурд! Нещата в моя живот винаги се случват, защото аз съм ги побутнал нанякъде… а сега нито ми се бута, нито ми се дърпа… и така съм си добре, на дъното…

Пиша всичко това, защото не искам да го забравя… искам в детайли да си спомням всеки един миг от тази част от живота си – не искам да забравя болката, не искам да забравя и любовта… не искам да забравя усещането да бъда с нея. Легнах си едва към 4:30 през нощта… не знам колко време не можех да заспя… пих някакви лекарства, за да се успокоя и поговорих с майка ми – тя винаги е намирала сили да ме подкрепя в такъв момент… както и Илия… Без тях нямаше да изкарам вчерашната нощ – те са моята сила сега. Нощта мина с кошмари – всички свързани с нея… и малко преди да се събудя, аз сънувах едно име – сънувах как тя ми казва през сълзи едно име… помня как не можех да го чуя… как се наложи да го повтори толкова много пъти, а при всеки звук, сякаш сърцето ми спираше. „Анкала“ или „Уркалад“ – не знам… забравих го, защото се събудих ужасен и си повтарях само едно – момчето с китарата, момчето с китарата… Кой е той?! Дали наистина съществува?!?! Не знам дали искам да разбирам – и сега ми е достатъчно тежко… и без да знам истината ме боли.

И така, ето ме тук – след 890 дни, в които всяка сутрин си търсех повод да закъснея за работа… всяка сутрин се промъквах тайно в леглото при нея, завивах и я се гушвах… всяка сутрин, в която си казвах „Какво по-важно може да има от още една секунда, в която да я гушкам!“… сутрини, в които съм се прозявал тежко и съм ставал с неухота… след всичкото това време дойде и този ден – първият ден, в който се събудих толкова самотен – сутринта, в която се събудих от един кошмар… без прозяване, без недоспиване – просто станах и седнах да пиша… само за това намирам сили в момента.

Спомням си как докато бяхме заедно тя все ме питаше защо не пиша за нея… защо не пиша стихотворения, както съм правил преди… защо не е моята муза… – ами защото аз пиша само, когато ме боли. И ето – от днес може да се гордее, защото за една нощ написах повече, отколкото съм изписал през последните няколко години. Писах, но не с мастилница, а със своето сърце… писах не за любовта, а за това как животът може да бъде обвит в болка.

Днес ще се видя с Дани – имам нужда от приятел като него… имам нужда да бъда с някого, който да ме пази от самия себе си! Страхувам се да оставам сам, но не както преди… преди се боях от този ден – този, който започна тази сутрин. Сега вече от него няма как да ме е страх – той е моят живот занапред… сега се страхувам от самотата, в която оставам лице в лице с болката, защото тя може да убие… да ме убие физически, в истинския смисъл на думата смърт… така, както уби мечтите, както уби любовта и нежността… Знам, че аз съм следващата стъпка… и имам нужда от закрила.

Не се смятам за уникален, още по-малкото за специален или различен от останалите – аз съм човек като всеки друг… усмихвам се като всеки друг, радвам се на хубавите мигове като всеки друг и навярно обичам и ме боли като всеки друг… Така е, знам го! Убеден съм в това… дълбоко в душата си знам, че моята история с нищо не е по-различна от тази на някой друг… от твоята, неговата или твой познат. Но в този момент не го чувствам – сърцето ми не иска да го признае… Преди 3 години за първи път писах в този блог… писах една тема, пропита с болка, пропита с горчивина… тема, разказваща за самотата… разкриваща чувствата на един човек, който е бил изоставен – моите чувства, моята история, моят живот!

И днес… 3 години по-късно… отново пиша за същата тази болка, която ме кара точно сега, в този единствен миг, аз да вярвам, че съм различен от теб! Че съм уникален, че съм единствен… защото съм изгубил любовта! От нея ми останаха само едни ключове и телефон… сутринта се събудих с мисълта за тази вечер – сънувах я! Спомням си много добре как премина денят ми – никога не искам да го забравя! Станах както винаги – с нежелание, с онзи мързелив поглед и се приготвих да изляза за работа. Както всяка сутрин и сега много трудно асимилирах каквото и да било около мен… тормозеха ме дребните болежки на ежедневието – защо ми придърпва колата, как да си оправя рекламите в работата… и, божичко, винаги изтрезнявах само с едно! Сред всичката тази бъркотия от мисли, само едно ме караше да се съвзема – мисълта за нея! Мисълта за това как довечера ще се видим, ще правим любов, ще я целуна… топлината от това, че я обичам…

Знам, че не съм различен от теб, него или когото и да било! Знам, че хората са преживявали далеч по-тежки раздели с любим човек… знам, че това не е краят на света… Но, за Бога, защо го знам само в мислите си, докато сърцето ми казва: „Ти си човекът на деня! Ти си единствен – само теб може така да те боли… Само ти си обичал толкова!“. Може би просто не искам да повярвам, че и друг може да изживее същото… или това е една натрапчива илюзия, която лъже тялото ми… лъже сърцето, за да може то да запомни този миг.

Само преди 30 минути, тя беше тук… говорехме, макар и през сълзи… беше в скута ми, целунах я! А сега… сега на нейно място са останали само ключовете от вкъщи и телефонът, по който говореше с мен. Без „Сбогом“, без отговор, без нищо… само ключ и един телефон… Белези на моя живот, белези на една неописуема любов и може би белези на една неописуема грешка!

Едно от последните неща, които я попитах, беше „Какво ще правиш, когато се разделим? Кои са нещата, които не си направила, докато и защото сме били заедно?“ – чудя се дали си е отговорила на този въпрос… Сега го задавам на себе си и осъзнавам, че дори в този миг… в момента, в който знам, че нея вече я няма… в мига, в който пиша това и виждам само един ключ и един телефон… сега отговорът на този въпрос за мен все още е същият, какъвто беше и сутринта… какъвто беше и вчера, и по-предния ден, и преди две години и 5 месеца… същият, който е бил дори в най-тежките ни моменти, когато сме си викали, карали сме се и какво ли още не – отговорът е „Ще правим каквото и да е, така че животът ни да продължи заедно“!

Преди близо три години аз написах, че не бих върнал времето назад и не бих променил нищо, защото всеки миг, дори и болката, трябва да се изживеят… защото всяка любов и всяка раздяла ни учи на нещо. Но този път е различно! Този път искам да върна времето… иска ми се да изтрия тази част от живота си, защото тя е най-красивата!!! Защото тя ме научи само на едно – не просто да обичам… научи ме да обичам нея! Научи ме не просто да вярвам или мечтая за бъдещето ни заедно, а просто да го изживявам, изчаквайки следващият ден, защото всеки един ден бе различен, уникален и прекрасен… Иска ми се да не ми се бе случвало, защото колкото прекрасна бе любовта, толкова и силна ще бъде болката сега…

Един ключ и един телефон… Докато говорихме, аз й казах, че хората са странни създания – никога не си казват в очите, че се разделят… а обикновено си задават някой глупав въпрос, който издава отговора на Въпросът… нещо, като например: „Кога да ти върна телефона…“ или „На кого да оставя ключовете от вас“.

Тя ме погледна… дори не беше нужно да ми го казва… онзи поглед… същият, който сънувах тази сутрин и в който виждах всичко, за което някога съм мечтал… същият този поглед сега ми каза „Край!“… а когато се върнах, нея я нямаше… бяха останали само едни ключове и един телефон… и болка! Боже, колко болка остави тя след себе си…

Ти каза, че не искаш да се променям за теб… че човек трябва да бъде такъв, какъвто е… но когато си отиде, ти ме промени – ти ме закле вечно да се страхувам да обичам. Това бе твоят избор – може би за теб той е правилен. Но от днес нататък, аз никога няма да бъда същият… след този разговор, аз вече не съм човекът, когото ти познаваше… Този път болката надмина всеки един миг, в който съм бил нараняван и излъган в мечтите си. От днес ще ми остане белег, а не поука… Казвам, че каквото не ни убива ни прави по-силни – да, но уви този път ти ме уби. Уби сърцето ми, което е още по-тежко – уби онова, което обичаше… уби моята любов… уби надеждата, сърцето, чувствата… уби ги с един ключ и един телефон.

Знам, че не съм по-различен от теб, него или някой друг – всеки е бил на моето място и може би всеки знае защо се чувствам сега така. Може би и всеки си казва „Какво пък, ще му мине на момчето!“… но тя ме познава… и добре знае, че същата онази причина, която ме караше да я обичам – същата онази сила, която не ми позволяваше да погледна друга, която и за миг не ми даде да се замисля „Дали тя е човекът за мен“… същата онази необяснима любов, която просто бях приел като част от себе си… именно тя ще измести, ще убие… ще замени старият познат Аз! Защото вярвам, че не мога и не искам да обичам другиго така, както обичах нея… тя ми отне възможността да изживея живота си с тази любов – отне ми шанса да сбъдна мечтите си, в които обичам както никой на света… Отиде си тя… отидоха си мечтите… отиде си част от мен… и останаха само едни ключове и един телефон.

Как е тя сега? Дали е добре, дали се е прибрала – само за това мисля! Божичко… дори не мисля за себе си… не мисля как ще намеря сили да заспя… откъде ще черпя стимул да въря напред. Остана ми само болка и в нея аз пак откривам капчица любов, която да свива сърцето ми в притеснен трепет за нея.

Кога човек разбира, че дадена любов е била най-силната в живота му?! Ще ви кажа кога – когато я изгуби… когато от нея остане само ключ и един телефон! А как продължава животът ни после?! – уви, не знам… страх ме е да си помисля… страх ме е от самия себе си, защото знам колко съм емоционален и лабилен – как съм посягал на живота си за далеч по-маловажни неща. Страхувам се как ще открия отново пътят за себе си и дори не си и правя илюзиите, че отново ще обичам… защото от това да обичам в момента ме е страх най-много!

…с тези думи сякаш вече ми започва всеки ден… и с тях завършва. Някак неусетно, сякаш единственият компромис, който съм допуснал, е бил именно в това – да се примирявам с обстоятелствата… онези същите, които все вярвам, че съдбата ми е отредила… сякаш пиша историята на своя живот, но вместо да прелиствам с мастилени петна, аз съм пуснал химикала в небрежната му вечна почивка, а страниците просто овехтяват пред очите ми… прахът се трупа, а листът, на който съм спрял, е така прогорен от слънцето, че вече почти виждам образи – историята на моето вчера, изписана от безвремието и страха, с които всичко само се случва… без думи, без мен… и без компромиси – и така ми е добре!

По корицата този живот изглеждаше много добре… и съдържанието му планирах добре, но отлиствайки навътре, всяка глава започва като приказка, превръща се в реалност и завършва като трагедия. С времето прочитът става все по-труден, а желанието да грабна друга книга от рафтовете на живота не спира да ме изкушава. Явно в този живот нещата не се получиха така, както очаквах… те дори не се случиха и така, както най-малкото ги очаквах… просто не се случиха. Единственото по-неприятно от това, да не си минал по даден път, е това, да претичаш през него, гонейки миражът на нещо в хоризонта… а стъпките да оставят кални следи в миналото… не живял… не съществувал… а просто преминал… без багаж, без цели, без компромиси – и така ми е добре!

Отстрани винаги всичко изглежда добре… сенките лъжат, а привидната хармония може да накара хората да очакват чудеса от нищото. Но дали си струва да убеждавам другите в неща, в които аз самият дори не съм убеден? Има ли смисъл да правим театър с публиката, щом дори на сцената актьорите не си вярват в ролите… лъжем се, че си играем на живот, лъжем се, че забавляваме публиката… а пък те се лъжат, че това ни е приятно. Илюзията е една много солидна част от емоциите, когато нищо трезво и истинско не е останало в сърцето… когато си се отказал да бъдеш себе си, а дори не помниш защо… кога… и какъв си сега? Спомням си вчера, спомням си как се смеех, тук, на същото това място, където сега в очите е останал само прах, защото сълзите пресъхнаха… спомням си как тогава бях аз, бях себе си – без спомени, без театър, без публика… и без компромиси – така ми беше добре!

Сънищата също изчезнаха… изгоряха като свещ в мрака… в суетата на всичко това, което ни се случва по цял ден, където няма нищо по-блажено от това вечер да легнеш, сгушен там – в завивките и в своите мечти, надежди и сънища… всичко, с което си се разделил в този ден, за да запазиш топлата надежда за утрешния ден. Един гъдел, който те приспива с усмивка, нощем те обгръща с топлина в студената зима на реалността, а образите – всички онези картинки, които съзнателно или несъзнателно изплуват пред очите ти… те са сънят, който ти припомня защо живееш – защо с изгрева на слънцето ще се изправиш и защо ще продължиш… защото знаеш какво искаш, знаеш за какво се бориш и ти остава единствено да намериш пътя, по който да стигнеш дотам! Толкова лесно! Толкова съвършено, а така красиво прикрито в един обикновен сън… твоят сън! Онзи, в който мен навярно ме няма… сън, в който ти си построил своята крепост, година след година, нощ след нощ… под закрилата на Луната и увереността, че там, в света на своите мечти, ти определяш живота си. Там няма грешки, там няма непоправими дела – всичко е плод само и единствено на стремежа ти, на това в какво вярваш и в какво си готов да повярваш, щом отвориш очи… в този сън ти винаги си победител… в твоя сън всичко е идеално – не за някой друг, не за околните, не за света… идеално е за теб! Идеално е, защото, дори и с падането на нощта да не си знаел какво да очакваш, ти си го открил… душата си е преправила път сред хилядите мисли и се е настанила уютно, близо до сърцето… така че нежно да почувства трепета на това дали си щастлив! Ти сънуваш, изпитваш този миг наслада, сега, днес… а от моя сън аз се събудих още вчера, с началото на това, от което днес не мога да заспя… без граница между реалност и мечти, без кошмари, без сън и без компромиси – така ми е добре!

Защото точно там, миг преди да прекрачиш прага на утрото, преди да си отворил очи, наситени с нежността на твоя сън… там, до теб, в топлината на твоята усмивка, нежният силует на тялото ти, който слънцето рисува… там, когато сърцето ти е еднакво горещо и в същото време спокойно и бие с топъл ритъм… точно там исках да бъда аз, в своя сън! Бях там, когато заспиваше… бях там във всеки от нощтните приказни мигове и мечти… бях там, когато отварях очите си… Там, в същия този миг, в който ти се будеше… един момент, изживян като вечност… миг от моя сън… миг, който никога не е бил част от твоя свят… миг, в който с нежна целувка исках да ти кажа „Добро утро…“ в тишината на моя мираж в твоето утро… мираж, който така и не видя… без дори да знаеш, че го желая… без да очакваш, без да го желаеш… защото вчера аз не съществувах в твоя свят, а от днес ме има, но без образ, без миг, без компромиси – така ти е най-добре!

Любовта прави с човек странни неща… бих ги нарекъл чудеса, но дали да вярваш сляпо е чудо? Дали да бъдеш отададем на една емоция, на един обикновен порив е чудо? Дали примиряването, дали забравените мечти, заличаването на индивидуализма, страхът от самота… дали това са чудеса? Или просто поредната стъпка в кълта… поредният забравен жест… поредният компромис – дали така е добре..?!

И тук, някъде на финала, малко преди да съм забравил къде започна всичко това, аз не знам докъде ще ме доведе… Иска ми се да вярвам, че съм го преживял, че пак съм там, обратно на пътя, но накъдето и да погледна, виждам спомена от вчерашния сън… виждам това, което най-горещо и истински наричам любов… частица от мен, която не просто съм изгубил, а подарих… и макар днес да не сънувам, аз добре помня какъв бе сънят ми… помня как запалих за първи път пламъка на тази свещ, помня аромата на изгорял восък, помня парещият допир, който сякаш пронизваше всяко кътче от моето тяло, всеки път, все по-топло… помня нейния силует, нежен, фин и така изваян от следите на пушека… помня светлината, която не угасваше и в най-тъмната нощ… помня как тази свещ гореше в сърцето ми, като в храм, с единствената молитва никой никога да не посегне да я гаси. А ето че сега, същата тази свещ, прогаря мен с тиха болка… изпепелява и убива… бавно, нежно, но без компромис… така ми е най-добре!

Случката ми се случи в университета, когато групичка зайци-първокурснички (здравейте момичета!) ме надушиха, че мога да им кажа неща, които ги интересуват, за преподаватели, за изпити и т.н. след което последва масова атака… Усещането е странно, да не кажа неприятно – странно е, защото осъзнаваш, че си привлякал някого с информация, а не защото си харесван… като цяло думата „привлекателност“ придобива ново значение! Най-малкото физическата красота, примерно, е свойство, което се изчерпва с времето, но не се присвоява от консуматорите й – днес си красив, утре не… ама дори някой да е бил с теб в красивия ти период, това няма да му рефлектира по особено красив начин… а с информацията е точно обратното – ако притежаваш информация и я използваш като фактор за привличане на някого, то той скоро също я притежава, но пък информацията е без давност (при равни други условия).

Е, да – красивите хора и днес се „продават“ добре на пазара на личностните интереси, но според мен е с-порно до каква степен красотата е по-търсена от информацията у хората. Не за друго, но отмина вече времето, в което красивите хора са и богати… за сметка на това информираните и способните да генерират информация са били елита на човешката раса от формирането на цивилизацията и днес това е в сила повече от всякога. Тук за аргументация мога да използва подход от социалната психология – анализирай вицовете, които се разказват на улицата, за да разбереш времето, в което живееш. Веднага изникват хилядите вицове за кухите като поцинковани лейки блондинки, които са хубави и глупави :)

Е… кое е по-ценното в крайна сметка? Красивото или знаещото?

В общи линии какво представляваха моите подаръци – имаш дребни глезотийки, като шоколад, плюшено сърце и т.н. протоколни подаръци… интересното обаче беше една кутия с 365 пожелания. Идеята е всеки ден тя да си тегли по едно пожелание за деня… всички, разбира се, са положителни и много весели… освен пожеланията, обаче, има и 52 листчета с друг цвят, на които е написано нещо, което аз трябва да направя за нея… Примерно: „Сготви ми италианска манджа“, или „Заведи ме на разходка в парка“ и т.н. Хубавото е, че всичките 365 са различни и са в шикозна кутия с формата на сърце, с две мишки отгоре :)

Аз от своя страна получих за подарък чаша със сърца и надпис „I Love You“, диск с романтична музика (който още не съм успял да изслушам), боксерки с тичаш сперматозоид, носещ презерватив на главата си, с надпис: „I’m coming!“ и най-култовото (аналог на моята кутия) – бутилка с писмо! Държа да подчертая, че бутилката беше много старателно облечена с червено кадифе и беше пълна с червен пясък и камъчета от Лувъра… които, аз, с моята сръчност, успях да изсипя по масата! Писмото беше повече от трогателно…

Е, надявам се съм дал добри идеи за подаръци на бъдещите поколения… Празнувайте Св. Валентин, обичайте се… и… не пийте много, въпреки трифоновите традиции, че после трудно става… ;)

Ноооо! Историята започва по съвсем друг начин… Мислех да ти разкажа какво изживях в съня си, припомняйки си всичко това… как сърцето ми гореше и биеше… трябва да игнорирам разума, за да не пренебрегна чувствата… как с всеки твой поглед ти ме подтикваше все повече и повече да го направя :)
Но въпреки това съзнанието ми е отхвърлило тази част от спомена… споменът започва от мига, в който п…
Ех…

Тъжно ми е… исках да ти напиша за един сън – един спомен за онзи ден:( Да ти разкажа колко нежно беше всичко… и че няма по-красиво създание от теб… да ти кажа колко си прекрасна, когато водата се стича по лицето ти… когато усещам как тялото ти е по-горещо и от парещата вода, която ни обливаше… исках просто да ти покажа защо толкова много настоявах… защо това значеше толкова много за мен… да почувстваш онзи трепет, който, макар и за кратко, сякаш отново пробуди нещо в мен… нещо живо… онази романтика, която граничи с нежността на еротиката… онзи трепет от всяко твое докосване… влажните устни, които не можеха… просто… нямаха моралното право да се отделят от моите… и това тяло… Божеее, мишо… какво тяло имаш… и когато по него се стича вода, която отразява блясъка на едва доловимата светлина… то… в него има нещо божествено… нещо прекрасно и толкова възбуждащо… … исках да ти го напиша, но… нещо в мен ме спира :( Не намирам думите… не намирам начина… а и всеки път щом помисля за теб, ти започваш да ми липсваш все повече и повече… до полуда… сякаш ти си онази моя цигара… последната цигара на всеки пушач, от която… ако се отрека, то душата ми просто ще се свие на топка и не би ми върнала живота докато не й върна теб… онази последна цигара… толкова човешка… така привикнал към нея… сякаш е част от мен… сякаш всеки път, щом поема дълбоко въздух, ти пронизваш тялото ми… докосваш всяко кътче и сетне… дим… малко пушек… спомен, силует… и пак цигара :) И така, докато мога… с пълни гърди, ще поемам от теб… защото тази цигара- последната… нея пуша с най-голямо удоволствие… нея пуша не заради навика… не защото е обикновена цигара, а защото помня тази тръпка… помня вкуса… твоя вкус мишка… така пленяващ… тялото ми е станало на практика зависимо от твоето присъствие… от онзи нежен допир… от цигарите…

Но главата ми не се замайва… дори да изпуша цигарата- последната цигара, на един дъх, то пак ще имам трезва преценка- ще помня кой съм… къде съм… и защо пуша… защо ангажирам устните си с така нежния допир на твоите… защото тялото ми е пронизано от никотиновата страст на твоята любов… сякаш пропита вече и в кръвта ми… Или пък съм замаян още от първия полъх… още от деня, в който поех от онзи странен сив пушек, обвил съзнанието ми… премахнал всяка преграда… задръжка… оставил едва доловимият копнеж да те имам… да си до мен… за да мога отново да изпитам първото дръпване… това, което никой не забравя…

Защото… цигарите- те са странна човешка страст… всеки е готов да ги откаже, да отхвърли цигарите – всички тях, но… но не и последната! Последната цигара- тя… тя е истинската! Защото другото са илюзии… другото са просто изпушени спомени от миналото, които носят натрапчивия аромат на изгорял тютюн… но не и последната – нея… нея не мога да изпуша… тя е в съзнанието ми… устните ми я притискат страстно всеки път щом дори си помисля, че последната цигара ще е наистина последна… и така, до мига, в който пламъка я докосне… сетне пожар… страст… онази страст, която затваря очите ти… онзи оргазъм на сетивата, щом знам, че си до мен… с мен… в мен… поемам те… така парещ цигарен дим… без филтър… без лъжи- просто- живот, въздух и последната цигара! Всичко жизнено необходимо за мен- слънцето и водата за розата… И така, докато огънчето просто не угасне… докато не видя, как и последната прашинка от изгорелия тютюн не бъде изпепелена от жадните ми устни… а те дърпат… сякаш… сякаш това е последната цигара… сякаш ти ще си отидеш… сетне миг… спокойствие… странен шум… емоция… и в мига, в който последната цигара добави със сивата си пъстрота още един шарен спомен в замъгленото ми вече от цигарите съзнание… то паля отново отварям кутията с цигари… онази, която носи твоето име… и с едва сдържани сълзи паля отново… цигара… поредната последна цигара… поредната доза нездравословен копнеж по страстта на всяка изживяна с теб секунда…

Защото мацо… защото ти си най-прекрасното нещо в живота ми… защото всеки спомен… било то далече – там, на Плевен… или тук в тишината на хола, в заглушената сянка на масивната секция… било то сред аромата на твоята квартира… или в страстта на горещата вода в банята – всичко това са онези цигари, които ме карат да мечтая… да мечтая за теб… за нас… за последната цигара, за която нямам търпение да запаля отново… Защото- най-добре от всички знам- ти си моята последна цигара, която никога няма да загася :)

Все неща… иначе така логични, които забравяме… а е достатъчно да се огледаш в банята… за миг, за секунда… да осъзнаеш, че онази четка за зъби, която ти й купи… тя не е просто предмет… тя е нейният паспорт за твоя дом, онзи белег в съзнанието ти – първата стъпка към съвместния живот.

Разбира се, няма нищо по-болезнено от това да видиш същата тази четка захвърлена… когато се разделиш с някого и все още пазиш топла малката надежда да си върнеш нейната любов… и в следващия момент видиш прекършена четката за зъби в кофата за буклук… твоята четка… тя ще напусне нейния дом… ще го напусне с онзи куп ненужни за нея неща, небрежно, сякаш е очаквала да го направи още в деня, в който я е поставила до своята… а ти пазиш нейната… пазиш я, гледаш я рано сутрин… гледаш и я и започваш да оценяваш… разбираш защо я пазиш чак когато пророниш горчивите сълзи на самотата…
Затова… виждайте тези неща… купете й четка за зъби и я сложете до своята… покажете, че оценявате, че я виждате… усещате присъствието й в своя дом… покажете на своята половинка, че тя не е поредният гост – тя е Тя… тя е покорила душата, сърцето ти… а сега и твоят свят! Покажете й, че нейната четка за зъби завинаги ще бъде там, за да може всяка сутрин да я целунете с думите: „Добро утро… обичам те“…

Разбира се има и много други фактори. Една връзка никога не се развива при равни други условия, но нито един от другите елементи не е така обуславящ. По това, което аз виждам при себе си и хората около мен, като че ли промените и катаклизмите в отношенията на двама партньори на 90% са свързани с нагаждането към именно този баланс, за който говоря. И в крайна сметка ключовата връзка в тази пирамида са компромисите, защото човек сам по себе си е несъвършен, а когато са двама… имаме несъвършенство на квадрат! И за да се пребориш за чувствата на този срещу теб, трябва да си готов да прощаваш, да стискаш зъби понякога, да даваш повече, да получаваш по-малко, за да може в крайна сметка да се стигне до крайния резултат на цялата тази теория за връзките и любовта, а именно – да споделяш живота си с някого, да мечтаеш с него и да живееш във вечната сладка илюзия, че това е най-доброто на този свят!

Защото… ако имаме два от тези три споменати елемента… то винаги си струва да се борим за третия! Нищо не се дава на готово… има хора, които са готови да се борят, имайки едва едно от тези, други дори започват от нулата… Лош секс? – ами разбери как да стане по-добър, почувствай партньора, научи се да се отдаваш! Няма връзка? – ами тя сама няма да стане… както обичам да казвам: „Нещата на този свят не се случват сами, някой ги прави такива, каквито ги виждаме… и ако вдигнем ръце и оставим някой друг да ни пише живота, наричайки го иронично „съдба“, най-много с вдигнати ръце и гащите да ни свалят…“.

За да осъзнаеш и изпиташ истинската болка от самотата, трябва да си изпитал щастието преди това. Тези, които не са обичали, са блажените слепци, които едва надушват съсипващия спомен, който прогнива в сърцето на разлюбения. Не казвам, че те не са тъжни, напротив – хиляди пъти бих предпочел да умра с болката на самотата, отколкото цял живот да не разбера каква сладост е истинската любов.

В началото всичко започва с плановете… планираш и си изграждаш очаквания… в тях се корени рецептата. Всяко очакване е нож с две остриета – от една страна това те привързва, настройва твоето мислене и се чувстваш все по-сигурен в отношенията си с човека до теб. Планираш живота си с човека до теб и така в една или друга степен се ангажираш… усещаш онази нужда точно той да бъде до теб… Другото острие на ножа е разочарованието. Всички онези мечти, които градиш, в един миг се сриват… и ако това те повлече надолу, нищо не може да те спаси. В тези моменти изпитваш самотата подсъзнателно, изгубил си Него или Нея вътре в себе си… луташ се в празнината на лъжливи надежди, а липсата на очаквания заличава трезвото ти виждане за бъдеще… животът ти се свежда до простичкото съществуване с твоя партньор от днес за утре и рано или късно самотата, от чисто подсъзнателна, става факт. И си задаваш въпросът: „Ама защо? А втори шанс…?”, а място за втори шанс има само за малцината, които са запазили пламъка в себе си… които не са спрели да мечтаят дори след като са видели как всичко, което са градили, рухва пред очите им с така баналното: „Съжалявам…”. Тази дума следва да бъде заличена от речника на влюбените… защото съдържа не само иронията на съжалението, но и болката от осъзнатата грешка и безнадеждност.

И в цялата тази история с плановете и очакванията трябва да се има нещо предвид… нещо, което човек осъзнава с годините – колкото по-млад си, толкова си по-склонен да планираш и да очакваш… остарееш ли, губиш желанието и способността си да се нагаждаш – няма надежди, защото няма цел. Връзките са рутина, жалка форма на подкрепа, която само подлепва треските от миналото. Ако човек не успее да асимилира любовта докато е млад, то той никога не би я открил след години… а дори и да я открие, тя ще бъде суха, без емоции… ще бъде съвпадение и напасване, едно така спокойно вмъкване в чужд свят, който е залинял от спокойствието и сигурността… няма пламък, няма страст, интрига и конфликт, а те са онзи морфин за любовта – опияняват и носят еуфорията, носят щастието и искреното желание за живот. Зрелостта е пагубна за истинската любов… човек може да я носи в себе си за цял живот само ако я запази от младините си… ако още тогава е открил своите цели и се е нагодил спрямо другия… наредил е пъзелът, макар и труден… но с една пълна и красива картина. С годините човек губи нещата, които би търсил в една любов. Самата дума „любов” придобива съвсем друг смисъл, тя означава: „някой, който да съществува до мен”, а не „някой, който да ми дава да вкуся сладостта на живота…”.

Самотата в своята същност е страх. Страх и слабост… и когато човек се стреми към самотата, той се крие в своя страх, прикрива безсилието си. В отношенията никога няма сигурност – никога не можеш да си сигурен, че даден човек ще е до теб за цял живот… абсурдно е! Може да си така сигурен в него, че рискът да го изгубиш да не си заслужава дори и вниманието, но винаги има риск… а страхът от поемане на рискове, той е белязан от отчаянието… те винаги водят човек към взимането на най-лесното решение! Да избереш самотата е лесен избор, но да живееш с нея… това е истинската болка… и там, затворен сам, когато няма споделяне, когато няма кой да ти обърне внимание, когато заспиваш изпотен, защото никой няма да мисли за теб в съня си… там можеш да откриеш спасение само в спомените… в едно прикрито желание да си върнеш стария живот… да се затвориш в „оковите” на любовта, защото там, макар и ограничен, ти знаеш, че на някой му пука… че някой го е грижа в този момент за теб. Страхът от загубата, страхът от обвързаността и зависимостта са частица от любовта – те правят това чувство така специално, те му придават онзи трепет, който свива стомахът ти, който убива глада, задушава те и краде съня ти. Ако не си готов да го понесеш, не си готов да обичаш… но тогава следва да се примириш със самотата, защото никой никога не би те предпазил от страховете ти… Слабостта е в това да се поддадеш на волята на чистото си съзнание, без да послушаш сърцето… защото сърцето обича риска… макар и той да го убива, сърцето живее само когато бие силно и горещо… остане ли тихо и спокойно в сигурността и безгрижието на безсмислието на самотата… то започва да умира… изпитва тихата болка на безразличието… не ражда мечти… няма надежди… единственото, което го крепи е животът… празен и самотен.

Самотата изправя неизбежно човек пред избора: новото или старото. Дали миналото ще си остане минало, дали ще избледнее като жалък спомен от живота или ще се опиташ да се върнеш към него… към старата любов. Най-често в този момент си задаваме въпроси като: „Какво имах в старата любов? Какво ми липсваше, какво не открих в нея, какво бих искал да получа от една нова връзка… и какво тази нова връзка най-вероятно няма да ми даде, което аз съм имал в човека преди него?”. Щастието е ключово при този избор, а то от своя страна зависи от справедливостта, от баланса в една връзка… от това какво си дал и какво си получил… доколко си бил удовлетворен, доколко противоположностите са били наравно с онези мигове, когато си знаел, че ще бъдеш разбран… дали независимо, че Той или Тя са били така чужди за теб, сякаш твоят любим е от друг свят, така непознат за теб, дали тогава ще те прегърне и в обятията си ще ти даде сигурност и спокойствие. И може би чак когато човек изпита болката, когато остане сам, а след самотата опита да тръгне в нова посока, към нов партньор, защото е изживял някаква странна илюзия за миг с него, чак тогава си дава сметка… че не новото и съвършеното е стойностно, не това, за което сме готови да жертваме всичко, и минало, и бъдеще, сякаш любовта е игра на тото, а това, което ни изгражда убежище… любовта, макар да споменах, че е емоция, носеща всеки ден нещо ново в себе си, тя е отговорността и привилегията да даваш сигурност и да я получаваш… да вярваш в човека срещу теб, да знаеш, че той би жертвал живота си за теб, че ще може да ти даде всичко, от което ще имаш нужда… че ще бъде теб, ще бъде частица от твоя свят, не за да я руши, не за да се настани там и да ти изземе свободата и личното пространство, а за да те крепи във всяка една стъпка! И през всичкото това време ще те кара да се усмихваш, да се смееш, ще те изненадва, ще те кара да се чувстваш желан, харесван и красив, ще те държи на нокти с онзи гъдел от тръпката, че не знаеш какво ти е подготвил твоят любим човек за утре… не знаеш какво ще се случи, къде ще сте, но знаеш, че ще бъде там с теб, защото го желае и защото те обича… ще го направи за теб не за да доказва на някого нещо, не за да бъде различен, за да получи в замяна нещо или защото е свикнал да го прави за теб… ще го направи, защото го иска и защото за него това ще е най-ценното.

А когато останеш сам разбираш, че тези неща… тях не можеш да имаш в самотата… в самотата няма да имаш семейство и деца. В една връзка, в една истинска любов, щастието е като при играта на Белот – дори да си с лоши карти си готов да играеш, защото не играеш сам, защото имаш партньор, а крайният резултат е сборът от вашата съвместна игра… не от неговите карти само, или от твоите… а от отбора, от връзката. И в опита си да откриеш този партньор, задавайки си същите онези въпроси, там – горе, осмисляйки отговорите в логиката на всичко казано… тогава „Теорията на самотата” придобива смисъл… тогава виждаш пътя, разбираш накъде да вървиш… знаеш дали да се върнеш назад, макар и по свлечен вече, черен и каменист път, където ще се бориш да си върнеш нещата, които не си дооценил или пък ще поемеш по някой нов, красив на пръв поглед, но никак несигурен път към някого… ще падаш… ще се свличаш отново, но никога повече няма да пожелаеш самотата. Ще предпочиташ битката, ще предпочиташ болката в любовта…

Защото в крайна сметка „Един човек трябва да е обичал и да е бил обичан поне веднъж в живота си”… и ако го изгуби, не бива да лежи в самотата, не бива да жертва усилията си в опити да открие нова, по-красива любов, а да помисли по „теорията на самотата”, да открие отговорите на въпросите, с които заспива през първата истински самотна нощ от своя живот…

Посвещава се на човек, когото обичах… За Роси…