Мрънкам в блог

От много време не съм бил толкова шокиран, потресен и искрено разсмян от нечие гениално прозрение относно това – какво може да се продава в големите вериги супермаркети. През последните години магазини като Била, Кауфланд, Метро, Фантастико и други подобни набират все по-големи темпове и стават все по-мултифункционални… отиваш да си купиш яйца, а на касата в количката имаш соларна система за наторяване на петунии, надуваем крокодил, 3 чифта розови еднократни гащи и синьо сирене на промоция с изтекъл срок на годност. Дори е силно вероятно накрая яйца въобще и да не успееш да вземеш :)

Та по подобен начин, днес, докато пазарувахме за офиса с една колежка и обикаляхме щандовете на Кауфланд в кв. Надежда, внезапно се сблъскахме с най-шокиращата стока, която някога е продавана там:

Понеже е силно вероятно да не успеете да фокосирате или да не сте били в подобен магазин, нека да обясня, че това са щандове, които се намират в средата на основната пътека и на тях се предлагат преоценени стоки, които са с някакъв процент намаление. Примерно – леко скъсана палатка на 50% намалена цена, или пък комплект 3 чаши, от които 1 е счупена, а другите две се продават на 30% от цената и т.н. Та точно на един такъв щанд, с голяма жълта табелка с червени сигнални букви „ПРОМОЦИЯ! – Спестявате 18%“ се продаваше книгата на Лили Иванова – Истината.

На знам дали съм способен да изкажа своето възмущение… дори си представям как съобщават по радиоточката в магазина, че на щанда с преоценени стоки има намаление – „Само сега, книга на Лили Иванова, от цена 18.99лева за бройка, едва за 7,99лв“. и зловещи бабички, дебнещи за евтина стока се насочват като крилати ракети към Ирак „Seek and Destroy!“. Или пък на касата започват да ти маркират – кило домати, хляб, Лили Иванова, кило сирене и две кисели млека! За Бога, колко трябва да си се комерсиализирал, че да се продаваш по този долнопробен начин! Аз лично бих се почувствал като кофичка Бор Чвор, ако от „Царица на естрадата“ се превърна в Поп иконата, която се продава като преоценена стока и с която някой може да спести 18%!
Само за сравнение искам да кажа, че през 3-4 щанда от този, имаше друг, който е специално предназначен за, забележете – „ИЗКУСТВО!“ и на който видях следната стока:

при това, обърнете внимание – тук нищо не спестяваш и няма промоция!!! Та така… ето до какво ни доведе живота – Лили Иванова е преоценена стока, а Ромските песни и балади са изкуство ;о

След като преди повече от половин година се дипломирах успешно в Софийски университет, точно до преди една седмица аз разполагах само с едно малко листче, написано на ръка, което представляваше моята „диплома“. Оказа се, че в Софийски, освен всички други безумия на бюрокрацията, трябва да се чака едно солидно количество време, докато си получиш документите… Е, какво пък! След 4 години следване бях готов да изчакам… И ето че миналата седмица се обадих в отдел Студенти, от който ми заявиха, че „Да, готова ви е дипломата… Готова е от 4 месеца насам!“, на което аз любезно отговорих с въпроса: „Е добре де! Толкова ли нямаше кой да се сети да ми се обади, за да дойда да си я взема! При условие, че ми разполагат с всички лични данни!“… Очевидно не! Прочети нататък »

Леките удари в центъра на града са сред онези неща, които все си мислим, че се случват на всички други, но не и на нас… честно казано и аз самият живеех с тази утопична идилия в съзнанието си до сряда миналата седмица, когато ме блъснаха на ъгъла на улиците Христо Ковачев и Стара планина. И малко след като осъзнах, че на мен нищо ми няма, но любимият ми Галант се нуждае от ремонт, започнах да мисля за КАТ, полиция, мързеливи и тромави процедури, чакане по улиците и вечните спорове с другия шофьор – кой, аджеба, е виновен и кой не е! Всичко, обаче, се реши някак много бързо и безболезнено, с попълването на един от новите двустранни протоколи, които застрахователите разпространяват с гражданските отговорности на автомобилите. Но докато се стигне до този миг на блаженство, минаха много неща… Прочети нататък »

Тази сутрин, както всеки работен ден, се насочих към колата пред блока, за да отида на работа… да, ама не! На улицата, точно пред моята кола, беше паркиран или по-точно зарязан на чомпе един автомобил. Стара история, ще си кажете вие, а и честно казано и аз така си казах в началото. Запалих си моята, за да загрява, огледах отстрани дали в колата няма кола и се върнах да посвиря с клаксона. Получи ми се доста добре – първо постоянен звук, после на пресекулки, после имитирах марсилезата… както се казва – бъди максимално досаден в шума, за да те чуят повече хора. За съжаление обаче, единственият резултат, който постигнах, беше да събудя всички съседи в 8:00 сутринта. Отникъде никой! Дори и не подозирах в какъв филм ще се забъркам с полиция, съмнителни коли и телефон 166… Прочети нататък »

Преди няколко дни се вкарах в невероятен филм с не безизвестната фирма Дженерали… живо приключение! Мога мемоари да напиша по него. Засега обаче ще се огранича с публично оплакване онлайн :) Всичко започна през далечния понеделник преди 2 седмици, когато някой ми беше зачебръстил отстрани колата – нищо сериозно като цяло, само спукана мида на огледалото и одрана броня. Въпросът е в това, че бронята беше зависнала малко и като слизах по ниските софийски улици, бронята се закачи и счупи отдолу. Казах си: „Стига толкова, време е за застраховател!„. Застраховател ли каза??? – о неее, това е Дженерали – под крилете на лъва е страшничко, да знаете! Прочети нататък »

Когато преди няколко години си изкарах шофьорските курсове, в закона много добре си спомням, че пишеше следното: Парикирането от лявата страна на еднопосочна улица е абсолютно забранено. Точно по тази причина, когато преди 3 месеца ми вдигнаха колата до факултета на ул. Дунав, при кръстовището с Московска, с аргументацията – „пич, колата ти беше отляво!“, независимо, че там от години наред и отляво и отдясно е бък от коли, аз се примирих и си приех наказателното постановление. Както пеят в една песен на Черно Фередже: „Да обаче…!“ – оказа се, че съгласно закона, вече е разрешено! Прочети нататък »

Може би на почти всеки шофьор, който е карал достатъчно дълго в София, са му вдигали колата с паяк или са му слагал жълта скоба на гумата… Е да, ама пък случвало ли ви се да направят и двете неща едновременно? Да ви вдигнат колата, след като й е сложена скоба?!! На мен не ми се е случвало, слава богу, но пък днес пред очите ми се случи именно това! Прочети нататък »

Още съхна и ми залепват пръстите по клавиатурата… най-после потвърдих теорията, че глупостта ми е правопропорционална на изобретателността. Точно преди 10 минути едва не се самоубих с двулитрова бутилка от кока-кола. Как ли?! Ами тя гръмна… бум… цялата кухня е в кола… целият съм в кола… едва си движа устата от болка… всъщност имам странното усещане, че вътре имаше не 2, а 20 литра с тротилов еквивалент някъде поне половин кило! Прочети нататък »

В края на това лято бях на почивка в Египет и там с брат ми дълго се чудихме защо цифрите, които използват египтяните, нямат нищо общо с тези, които използваме в западния свят. Не за друго, но там са араби… всъщност е същинският Арабски свят, а цифрите у нас ги делим на два типа – римски и арабски. Къде се разминава действителността?

Всъщност отговор получихме днес, гледайките предаването „Другата България“ където водещите попитаха един арабин в Дубай, който обясни, че тези цифри, които ние познаваме, наистина са арабски, но за сметка на това в арабския свят по настоящем са се наложили финикийските цифри, които са първоизтоник на писменото използване на математически символи – включително цифрите.

Преди известно време, на път за вкъщи, забелязах един знак на Цариградско шосе, точно преди светофара на Горубляне и Дружба. Знакът предлага два подхода за влизане на паркинга на Практикер – единият вариант (всъщност единственият правилен) е с обратен завой по Цариградско и влизане през импровизираното локално, от страната с движение към центъра… по-любопитен е вторият вариант, който съветва да се влезе в Дружба, да се тръгне по улица Обиколна и после да се направи ляв завой, за да се влезе през страничния вход, минаващ покрай задния паркинг на Практикер. Е, тук настъпва веселата част – левият завой от тази улица към паркинга е забранен… при това там редовно стоят патрулни, които са се нагушили с луканка покрай този завой. Не, че има толкова желаещи да посетят магазина – просто цяла Дружба избягва светофара на Цариградско като излиза през паркинга на Практикер. Прочети нататък »

Тази сутрин в колата чух зашеметяваща новина по радиото… Полицията във Великобритания е засилила мерките по издирването на над 2000 откраднати контейнера за боклук (всеки от които струва по 30 лири), тъй като общината до момента е похарчила над 75 000 лири от началото на годината за замяна на откраднатите кофи. И тук идва веселата част – говорителят на полицията в Англия е заявил сутринта, че един от контейнерите е открит в България, а по-късно „Скай Нюз“ са съобщили, че след разследване са открити близо 100 в близост до хотели по Черно море. Прочети нататък »

17 юни – неделя сутринта… София осъмна с нов светофар на кръстовището на булевардите Цар Освободител и Васил Левски. Този светофар е на едно от ключовите кръстовища в центъра и всеки ден там има невероятни задръствания и в четерите посоки. Мястото стана известно и като първото кръстовище с монтирани камери за следене на нарушители – снимат те и си получаваш акта като честитка по пощата до месец.

Днес няколко аварийни камиона и кранове демонтираха старите уредби на светофара и монтираха от новите светодиодни с дисплейчета, показващи след колко секунди ще се смени цветът. Дали това ще помогне? – на дали, но поне няма да се налага да се кьоравим, докато чакаме да мимем, пък и с новите часовници по-лесно ще се правят нарушения :) При всички положения прави добро впечатление, че общината най-после взе да прави нещата умно – правят се смислени инвестиции на пари и ремонтите се извършват именно тогава, когато има най-малко трафик…

За първи път – похвално и евала!

Днес, докато гледах централните емисии на новините по телевизията, започна да ми прави впечатление, че партийните проблеми и като цяло политическите „драми“ в България са заприличали на жалко подобие на театрална постановка. Всъщност дори най-точно би било да се каже, че всеки ден към 19:00-20:00 часа по всички телевизии започва най-гледания сериал по телевизията – „Неочакваните поврати на властта“. Защото в крайна сметка взехме да се явяваме само като наблюдатели на всичко онова, което се случва в Парламента, във високите нива на властта – гледаме и спорим в кръчмите на по чашка ракия, какво ще се случи в следващия епизод. В главините роли играят все мръсници – добрите сме ние – обикновените хора, ама нас не ни дават там – не сме интересни… в краен случай ни пускат, ако вземем че умрем по-малко по-ефектен или впечатляващ начин… и после пак ни забравят. Имаме си нашите герои… Ей го бат Бойко в ролята на вечния рицар Шон Конари примерно… или Сергей Станишев като Брус Уилис – играе сам своите екшъни – все така плешив… не знам само коя дама би взела ролята на Мерилин Монро, но независимо от актьорския състав, сценарият си е все същият – те обещават, ние вярваме. После се оказва, че са ни излъгали, след което наближават избори, сериалът минава в етап „латиноамериканска сапунка“ и току някой от заслужилите актьори от последните серии замине за посланик в Зимбабве.

И пак се връщам на конгреса на БСП – изглеждаше трогателно. Едни симпатични костюмирани хора, в една неприлично червена зала… така въодушевени… така екзалтирани и вярващи си един на друг… дори тук-таме се плюеха един друг… но независимо от всичко, все говореха за себе си! Те това, те онова… те имат проблеми, те страдат, те ще си стъпят на краката… и някак сред всичките тези лични местоимения, някак странно липсваше „Аз“… липсваше моето име… липсваха имената на всички „обикновени“ – онези, онеправданите… Вие… Всичко на този конгрес се случваше като филм – някак далече оттук – в някое студио, плод на илюзията, добрия сценарий и операторското майсторство… Все не ми се искаше да повярвам, че съм намесен, като част от залога, който беше ставката за разиграване на този политически театър… но изключвайки телевизора се почувствах като чип за няколко стотинки от долнопробно софийско казино… картите ги държеше друг… държеше го симпатичният ни плешив премиер… държаха ги и всички останали политически лисици…

Какво ни остава в крайна сметка? Може би просто утре пак да си пуснем телевизорите, да видим какво ще се случи в епизод 2123 – в началото може и да изпишат: „Escenas del ultimo capitulo“ (б.а. Кадри от предишните епизоди) – току виж някой пропуснал драмата! Дори и човек да прокопса да стигне до политиката, той ще стане като тях… утре ще се изправи там – на същата онази трибуна… стените утре може би няма да са червени… някои лица ще се сменят или разменят ролите… но всичко ще е все така лъскаво… все така костюмирано, себично и фалшиво… Не искам да бъда част от тази пародия на живота – жал ми е за пропиляното време!

Днес станахме свидетели на поредния абсурд в България, който пряко „засегна“ изборите за евродепутати. Избирателната активност, макар и да се очакваше да бъде ниска, падна под прогнозираните стойности, заради… дъжда! Явно всички хора, които се колебаеха дали да гласуват, много бързо бяха убедени от природата, че не си струва да сгъваш бюлетини в пощенски пликове. Тук е безсмислено въобще да повдигам темата за електронно гласуване, което на доста места по света се практикува успешно… най-малкото Бабата ще има повече работа :) Въпросът е по-скоро – щом климатът влияе върху взимането на решения в страната, каква тежест могат да имат тези решения? Защото на последните президентски избори всички социолози говореха за рекордно ниска избирателна активност от 30% в края на деня и едва 8% до 12:00ч. на обяд… а днес имахме 4% активност по същото време… Тоест, ако са ни правилни сметките, денят ще завърши с има-няма 15-20% избирателна активност!

Каквото и да си говорим, действителността е една – Европейският парламент ще се напълни с хора, които не се боят от дъжда или имат чадъри… всичко останало е суета… суета около предлагани пари за гласуване… около „кебапче“ аферите с българските турци, които гласуват за един обяд… суета със скандални кандидатури на криминално проявени и хора с текущи дела… суета, която хората приемат като нещо съвсем нормално… суета около дъждовете, за които до преди няколко дни се молихме, а днес се молим да спрат.

Както обичам да казвам: важното е да е абсурдно! В крайна сметка на идните парламентарни избори може да вали градушка или да има мъгла и тогава активността ще падне, може би, на 10%…

През изминалата седмица на март бях в командировка из страната, като една от по-продължителните ни спирки бе градът на тепетата. Именно там, вечерта на 14 март в доста известната механа „Сентрал Парк“ за първи път видях и чух за пловдивския талисман Стефчо „Автографа“. Името му е Стефан Любомиров Иванов и е на 48 години. Въпреки очакванията на повечето хора, които го гледат като психично болен или просяк, Стефчо е невероятно добродушен и ерудиран човек – по думите на преподавател от Пловдивския университет (с когото бяхме на една маса), Стефан е един от малкото мъже, завършил Начална и предучилищна педагогика и журналистика, като знае перфектно немски език и поназнайва и други чужди езици…

Всъщност дотук разказаното звучи като историята на един от хилядите възрастни българи… единственото различно у Стефчо е, че той има манията да събира автографи. Говорим за мания, която е смисълът на живота му… той живее само за да вземе поредния подпис от някого… без значение дали е велика и знамените личност, или обикновен човек, с по-интересна история – както той самият каза онази вечер, „всеки автограф е злато и история“… мания, която е събрала в големите му тетрадки над 150′000 подписа… или поне за толкова се предполага, като е силно вероятно да са далеч повече.

Искаше ми се да мога да ви разкажа за него… да ви го опиша така, че да изпитате ситуацията… възрастен мъж, с дълга и преплетена черна брада (с която, според самия него, той прилича на терорист) и къса коса, облечен в най-обикновени тъмни дрехи… но с една невероятна походка и поглед, сякаш се опитва да попие всеки трепет от околните… с винаги протегната дясна ръка напред, за да се здрависва и запознава с хората, а под лявата здраво държи дебел тефтер и скрити десетина химикала и писалки във вътрешния джоб на сакото. С влизането в механата музиката бързо заглъхна и всички се обърнаха към него… обърнаха се с едно стресиращо за мен уважение и внимание… той се насочи към нашата маса и поиска два три автографа, като преди това се поинтересува кой кой е и с какво се занимава… домакинът от масата го покани да седне и да се почерпи.

Малко по-късно ми разказаха неговата история… Без Стефчо не минава концерт, прием, спектакъл, коктейл, семинар, пресконференция или официално гостуване… той е навсякъде… Винаги… дебне за поредния автограф… по улиците на родния си Пловдив, в НДК, пред Народно събрание или Президентство, на летище София и т.н. Сред най-ценните му автографи са този на папа Йоан Павел II, Клинтън и всичките 100 футболиста, влезли в класацията за най-знаменитите личности на футбола за изминалото десетилетие.
Мечтата му е да бъде кореспондент на немска медиа в Пловдив, а най-често задаваният към него въпрос е: „Защо не участващ за рекординте на Гинес?“. Всъщност единственият проблем е, че Стефчо Автографа събира само подписи, без да записва имена под тях или дати… твърди, че помни всеки един от кого е! Именно този факт пречи да бъде документирано официално достоверността на подписите… Но Стефан не лъже… той не е способен да лъже, тъй като неговото съзнание е изкривено… той не е луд… той е открил смисъла на живота за себе си… и го следва неизменно… на него са му чужди проблеми, странични от хобито му… той не лъже, не обижда хората… винаги невероятно изискан и добронамерен, понякога, за да се сдобие с някой „много труден“ автограф, прибягва до хитрости и се представя за репортер. По думите на пловдивчани, преди години е работил на много места. Последно, преди 10 ноември, е бил във „Вторични суровини“ на Електроапаратурния завод. Става злополука и оттогава е с пенсия за инвалидност… 65 лева месечно… 65 лева, с които не просто живее… не просто успява да купи тефтерите си… 65 лева, с които обикаля цяла България ежедневно… 65 лева, с които се грижи и за семейството си – майката и бащата, вече столетник, които също живеят от пенсията му…

Това е историята на един уникален Човек… Човек, с главна буква… Човек, който, за разлика от 99% от хората, е открил своят смисъл и път в живота… вярва в него и тази вяра му помага да продължи напред… вяра, с която е спечелил не само доверието, но и приятелството на всеки, когото срещне… от обикновени хора, през репортери, политици, чуждестранни известни личности и прочие… Човек, чието име би трябвало да се знае от българите, защото има много, на което да се научим от него… да научим как да се усмихваме, как да следваме мечтите си, колкото и абсурдни да са те… как да се справим с живота с 65 лева, и все пак да видим целият свят… да се научим да бъде една идея по-луди, ако лудостта на Стефчо автографа го е превърнало е един добър и всеотдаен човек.

“Село ли е Студентски град?” не е въпрос нито тема за дискусия, а просто сричка, която само селският манталитет може да ограничи човек в правилното й изговаряне, произнасяне и адекватно асимилиране. Всичко в крайна сметка се върти около тези две заветни букви, а българската азбука, която, апропо, никак не е българска, още по-малко е азбука, ако се зачита от гледна точка на онези – провинциалистите от светите земи на извън-столичния небесен рай, е напълно достатъчна, за изразяването на всеобщото софийско мнение по въпроса.

Но Студентски град не е съвсем село. То си е град, както е заложено в името му, измислено навярно от някой от „градските” му обитатели. Град, който само частично отговаря на речниковата дефиниция на село: „населено място, чиито жители се занимават главно със земеделие и скотовъдство” – население си имат и то доста внушително, пък и образно казано са жители, ако се има предвид, че там не се живее, а просто се преживява от ден на ден, от година на година; за главното занимание на обитателите на Студентски град се спори от години и макар някои експерти да отхвърлят думата скотовъдство, то балконското земеделие процъфтява и дори развива българската студентска икономика. В общи линии си имат всичко необходимо, за да стиснат между зъби думичката „село” и с гордост да блеснат с постоянен адрес – София-град, докато хващат междуградския 280. Ами така де – дори когато бяха наводненията лятото и се наложи общината да изпрати допълнителни междуградски автобуси, бяха пренасочени не коли по линиите на 204 или пък 305, а точно любимите оранжеви чада на европейското автомобилопроизводство. Дори зоологическата им градина е миниатюрен модел на някогашната софийска, в която животните са били не по клетки, а са се разхождали на открито в паркчето, което днес наричаме на Съветската армия – та малко ли са инсектицидните форми на живот в безкрайните номерирани терариуми, в които кротко пъплят студенти.

Не бива да забравяме, че вървим към Европа и там би било недопустимо да кажем, че висшистите ни в родната столица са вече приобщеното местно население на някое село. Но въпреки това Студентски град на английски език е “Student village”, което в превод е Студентско село – явно дори на Запад са по-адекватни по този въпрос. Изглежда столичани се стараят да бъдат максимално толерантни към инвазията на провинцията и им отпускат уютно местенце в полите на Витоша с южно изложение, издават пенсионерски привилегии за ползването на автобусните линии и дори им предоставят ледена пързалка, за да не отвикват от старите навици да слизат с шейни по друма от горната чаршия към мегдана на селото – никой не може да отрече завидните усилия на Столична община да се грижи за Студентски град. Там дори пиците на парче и дискотеките са по две на глава от населението, за да не им липсва градското изобилие на някогашните Корекоми. Само болница с родилно отделение им липсва, но това по-скоро се дължи на колебанието по казуса: „Какво гражданство да се предостави на детето?”.

Но не е редно отговорът на един толкова обикновен въпрос да се превръща в поле за изява на омраза и абсурдни съждения. Все пак София не е България, макар още да не разбирам защо е така. Факт е, че извън границите на столицата, времето сякаш е спряло – постепенно започваме да наподобяваме Мексико сити, където живее повече от 60% от населението на държавата. Вчера направихме компромис със село Люлин, днес правим компромис със Студентски град, утре навярно Варна и Бургас ще бъдат обявени за източни провинции на София и ще заприличаме на жалко подобие на Римската империя, с разхвърляни по територията на столицата десетки провинции, запазили автентичните си нрави, култура и език.

Защото това е град с традиции, а не поредното тепе, на което да си правят густо майните от централна България и на пазара все още се продават картофи – не патати, барабой, компири или бумбали, а картофи. И на който всичко това му звучи обидно, дискриминиращо или неудобно, може да се възползва от целогодишното намаление на еднопосочните билети по посока София-провинцията, а пътем да напише своята версия на тема: „Село ли е Студентски град?”.

На 24 февруари моята приятелка Наталия имаше рожден ден, при това юбилеен – приключи с тинейджърството и навърши 20 годинки. Ето защо решихме да го отбележим подобаващо, далече от суетата и напрегнатото ежедневие на града. Качихме се на хижа „Планинарска песен“, която е на около 10 км след Златните мостове във Витоша. Тази хижа има особено сантиментален спомен за нея и за мен, тъй като оттам започна всичко преди има-няма 5 месеца. Подробен снимков материал от срещата има в галерията, както и по-долу има няколко видео файла със зашеметяващи кадри :)

Като цяло снимките говорят много повече за прекарването ни в тази хижа, отколкото мога дори да се опитам да ви разкажа… Хапване, пийване, много карти, много смях… и пеене… Ей Богу, хижарите са ни свидетели, прогонихме горските животни в съседна Сърбия с нашето пеене! То не бе Bon Jovi, Азис, Kansas, Б.Т.Р. и да не продължавам, че репертоарът никак не беше беден. Хапване имаше на корем, аз по традиция бях в класически аристократичен халат (а на моменти и в римско облекло!). В компанията бяхме аз, Наталия (рожденичката), Владо (durvobrad), Яни (FEAR), Бояна, Сашо (CityHunter) и малкият бате Ицо (darkfish).

Дори самото пътуване нагоре и пристигането в прилично дълбокият сняг беше истинска емоция – спаси ни единствено фактът, че бяхме с високопроходим пикап Toyota Hillux, с която на 4х4 много весело се друсахме по снежните преспи.

Е, мога единствено да препоръчам на всички да си изкарат един уикенд в планината, в добра компания, защото… както ще видите по снимките и видеото – няма нищо по-свежо и по-приятно от това да се отпуснеш и да оставиш душата си да достигне истиското удоволствие и наслада от живота! Аз в подобни моменти мога да изглеждам… наистина абсурдно!!!

Ето и снимковите и видео материали:

1. Галерията от 95 пълноценно-глупави, но симпатични снимки
2. Видео 1 – Стилян и Яни (FeaR) пеят Bon Jovi на снега пред хижата, докато Нат пече шишчета за вечеря (24.02.2007)
3. Видео 2 – Яни (FeaR) и Сашо (CityHunter) пеят двамата в квартет на три гласа и се ебават с Бояна (24.02.2007)
4. Видео 3 – Цялата компания пее Б.Т.Р. след личната ми инициатива и тон, докато цялата хижа „Планинарска песен“ ехти от гласовете ни (24.02.2007)
5. Видео 4 – Блус (аз и Наталия) на песента „Светът е за двама“ и тук таме ми свалят боксерките (24.02.2007)
6. Видео 5 – „Римски рок vs. Crazy frog“ – това ще влезе в златните архиви на канал fantastika! В главните роли – аз и Владо (durvobrad) (24.02.2007)

Днес попаднах на една невероятна информация, която мога да оприлича само и единствено на играта Монополи. Там, ако сте играли, има едно талонче „Излез от затвора“, което можеш да използваш веднъж, за да се измъкнеш от пропускане на ходове!

Е, явно КАТ са играли прекалено много на това и са въвели така наречените от тях „Златни талони“. Идеята е следната: ако си шофьор с минимален стаж зад волана 6 години и от последното ти нарушение са минали поне 6 години, можеш да отидеш в КАТ и да си смениш стандартното синьо талонче с контролни точки за ново – златно. Когато имаш такова, можеш да си спестиш едно нарушение. Примерно: караш с превишена скорост, минаваш на червено, изпреварваш неправилно и т.н, спират те куки… показваш им златния талон, те ти го взимат и… толкова! Няма глоба, няма нарушение! Само дето пак трябва да чакаш 6 години за нов златен талон, а дотогава ти връщат старото синьо!

По данни от КАТ в София вече имало десетки шофьори с такъв талон… Хайде сега, юруш на авантата, жалко, че не съм правил нарушение само от 2г :) Чудя се само, ако блъснеш някого или те спрат с 2 промила в кръвта, пак ли ще ти се размине със „Златен талон“? И дали името на талончето е иронична заигравка с корупцията по пътищата?!?!

„Не сте сами“ – това може би са 3-те думи, които най-често се чуват в България през последните месеци. Някакво странно ехо, закъсняло с 8 години… години, през които се мълчеше, замазваше и избягваше темата за осъдените български медици в Либия… „Не сте сами“ се превърна в една красива приказка… злата вещица Кадафи… дъщерите на Краля, затворени в зловещия замък, където ги измъчват… и бляскавият рицар на бял кон… рицар? Именно той липсва… той трябваше да бъде Соломон Паси, той трябваше да бъде всяко едно правителство досега… той трябваше да бъде дипломатичния ни корпус, разузнаването, медиите, обществото… а сега в рицар се превърна някой – странник, с маска на лицето… знаем само името му – „Не сте сами“. Чуваме го, прокламираме го, лепим неговият лик по колите, по дрехите си, носим символа му до сърцата си, плачем с него всяка вечер с новините по телевизията, радиото, Интернет… и сега сме готови да излезем със знамена, на протест… цяла България се изживява като Санчо Панса и редом с лудия си лидер – една налудничава неправителствена организация, излизаме на 9 февруари да се борим с вятърни мелници… Но ще станем ли така герои? Ще се спасим ли? Или просто на сън ще махаме с ръце, ще си бъркаме в джобовете… ще шием знамена, ще вярваме в нещо, което дори не сме виждали… Къде е нашият Дон Кихот? Дал ли ни е хляб за надежда, или просто ни е затворил очите, заглушил ни е с „Не сте сами“, а ние го повтаряме, за да измием срама и да заличим гузната си съвест…
Всъщност приказката е друга… приказка, в която цял свят се отказа да участва… Тя започна на 8 срещу 9 февруари 1999 година, около 22 часа, когато арестуваха 23 българи, 50 филипинци, 1 палестинец, 2 полякини, 1 унгарка, 1 египтянин, 1 швейцарец и 1 англичанин. За зла беда на „злата вещица“, писателят изтегли почти всички свои герои от историята… Благодарение на бързата намеса на дипломатите на другите държави, почти всички от арестуваните са освободени и върнати в родните им страни. Нашите дипломати също проявяват загриженост. Посланикът ни, Кръстьо Илов, и консулът ни в Триполи, Олег Маринов, полагат усилия, благодарение на които, считано от 16 февруари, са освободени общо 17 от задържаните българи. В следствения арест обаче остават шестима и, освен тях, палестинецът Ашраф Ал-Хаджук. Те ще бъдат главните обвиняеми в дългия процес, който ще започне.

Дали швейцарецът или филипинците са ги спасили местните „IHR SEID NICHT ALLEIN“ или „YALNIZ DEGILSINIZ“…? Дали имат гузна съвест…? Не знам дали някой си е правил труда да забележи, че нито една от държавите, която е спасила своите медици, не подкрепя нашата инициатива…?! Не чете тази приказка, защото те само с едно резюме се отчетоха пред света и си свършиха работата… а ние пишем един бестселър, който цял свят в момента чете… пишем го всеки ден… пишем, а не чуваме, че дори осъдените ни сънародници помолиха неведнъж: „Не желаем това да се превръща в сензация! Не искаме съжаление… искаме действия“, а ние как действаме? Организираме 9-ти февруари… Честваме някакъв псевдо рожден ден… правим карнавал с лентички с българския флаг… намесихме целия свят в това… намесихме и властта, и медиите, и църквата! А Либия не се трогва…

Оооо, напротив… за Либия 9 февруари ще е един от онези дни, между осмия и десетия ден през месеца… Не само, че няма да се трогнат – може би дори ще хвърлят един бой на медиците ни, Кадафи ще си направи поредната сметка в глобален аспект и в крайна сметка… „Не сте сами“ сякаш се превърна в реклама на Либия, а не кампания за спасяването на хора! Отстрани погледнато прилича малко на кампания за спасяването на китовете, която организира действия, за защита на околната среда, за да предостави повече храна – планктон, който, тъй като китовете най-много го ядат, ще избием китовете и ще има много планктон :) …бръм… За няколко месеца упорит труд на рицаря ни „Не сте сами“ и на белия му кон „Медиите“ се случиха няколко неща… медиците ни станаха с една присъда по-осъдени на смърт, а Либия започна политически и икономически преговори…

И все пак… ако някой ще се почувства по-горд от това, че държавата му няма външна политика… ако някой ще стане, както казват медиите „по-българин“, като развее знаменца и запротестира така, както не протестира, когато няма хляб, поскъпва токът, има режим на водата или няма пенсии и социални осигуровки… ако някой ще забрави, че по балкански обичай си клатихме краката, докато ни оправят, а после се гордеем с пластичната си хирургия на седалищните части… ако някой има чистата съвест да каже, че „Не сте сами“ промени дори и грам събитията… че помогна с нещичко дори на няколко българи, които 8 години чакат някой да им потвърди, че ще ги обесят… …нека отиде! Нека бъде със „Стандарт“, „БиТиВи“, „Дарик“ и всички останали… нека бият камбаните в градовете, нека правим Балканиада… да живее българският обичай – панаир с кебапчета и кюфтета… бира, сувенири и тълпа уж вярващи в нещо си, които са се събрали… да викат… да се правят на загрижени… „Не сте сами“…

От средата на януари 2007г. в София се провежда изложба на скици, ръкописи и макети на произведения на гениалния италианец Леонардо да Винчи. Тя се помещава в Софийската градска художествена галерия, която се намира на 100 метра от театър Иван Вазов, в градинката зад бившия Мавзолей. Експозицията обиколи цял свят под наслов “Леонардо да Винчи – учен и изобретател”, а в столицата ще остане до 25 март 2007г. Изложбата е открита всеки ден, като часовете за посещение са:

• понеделник-събота: 10.00–18.00
• неделя: 11.00-17.00

За такса за вход можете да не се притеснявате – за ученици, студенти и пенсионери е безплатно, а за всички останали е само 1 лев. Единственият недостатък е фактът, че се налага да се чака по 30-40 минути, независимо в кой ден и в колко часа отидете. Вътре в залата е разрешено снимането – ето и една галерия с малко снимки, които направих вътре.
Иначе, говорейки за самата галерия, определено си заслужава да се види! Това, което е представено в българската й версия, не е пълната колекция, която имах възможността да видя в Рим през септември 2006г, но, за разлика от повечето експозиции, които се правят у нас, в тази са представени интерактивни модели на различни машини, ръкописи и описания на български и английски към всеки един. Макетите, разбира се, не са в реален размер, но са достатъчно детайлно изработени, че да може да разберете принципа им на функциониране. Самата изложба е разделена в три условни помещения. В първото се стига след влизането, като точно срещу входа е разположен огромен макет на моста на Златния рог, а над него виси модел на едно от най-известните изобретения на Леонардо – летателен апарат. В залата като цяло за показани инжинерни решения и конструкции, които италианецът е проектирал. Във второто помещение са разположени модели и схеми на бойни и обсадни машини, а вляво от него има зала, в които са показани скици и ръкописи, свързани с изучаването на човешката анатомия, като там, също така, има и телевизор, на който се излъчва филм за гениалния творец. Във всеки от ъглите на изложбените зали има оставени малки монитори, на които всеки посетител може да разгледа интерактивна мултимедия с игри, въпросници и инфомация.

Бих препоръчал на всички да отидат и да разгледат изложбата – в нея са показани неща, които няма къде другаде да се видят, пък и там всеки може да си вземе глътка спокойствие през уикенда и след работа.