Вчера излязох рано, сънен, с не много ясно съзнание, но с 50 лева в джоба, имайки предвид и ДДС-то на живота, включено към сумата… Не, това последното го казвам, защото разбирам от икономика и финанси…

Но сега нямам пари… Всичко ми взеха!

Само себе си притежавам, но сигурно и това ще загубя… евентуално ипотека! И какво ще стане?- Ще се обърна назад- нищо!… и от ужас директно ще затичам да търся… Какво ли? Ами каквото и да е…

Така или иначе нямам пари… Всичко ми взеха!

Е, да, парите не са всичко! Точно затова имах само тях- малко и определено не от всичко… Сега само прося, моля, без да имам какво да дам в замяна… Гледам тъжно, протягам мръсни ръце, тайно изричайки най-съкровената моя молитва, а тя не се чува… Потъва и се губи в думите на просяка:

“Нямам пари… Всичко ми взеха!”

Такъв съм аз- родих се никъде, израснах някъде там и сега съм навсякъде, но без нищо… А имах! Имах едни 50 лева, с които мечтаех да купя нещо, да притежавам, но ми ги отнеха. От тези две ръце, с които заслужих 50-те лева, от тях ми ги отнеха. А вчера не бях такъв! Не знаех, че сега ще кажа, че:

“Нямам пари… Всичко ми взеха!”

Пък и да знаех, какво да сторя… Човек и да знае, че утре ще проси, пак ще е безсилен. Само дето ще го боли, че е беден, още докато има. Ето, аз вчера като излизах, бях простосмъртен, но притежавах… А сега съм прост и притежание на смъртта! И за разлика от ония, дето се приближава с черната роба и косата към мен, аз нямам пари… Всичко ми взеха!

А той не спира. Като любовта е бе- взима ти и последните 50 лева, но не спира! Иска от мен, цеди ме, кара ме да падам на колене и да потъвам в сълзи… Иска кръвта ми, била вкусна! Че какво й е вкусното, като е гарнирана с гласа ми:

“Нямам пари… Всичко ми взеха!”

Аз обаче знам една тайна, но май и нея губя. Е, какво пък, като нямам 50 лева да я пласирам на черно, за какво ми е? Тъй че ще Ви я кажа: “животът!”- той е в заговор със смъртта и любовта… Вчера като излизах го видях в очите, беше там! Животът бе, точно той… И тихо ми прошепна в ушите с тона на просяк и моя глас:

“Нямам пари… Всичко ми взеха!”

Не го ли е срам! Всички му се молят ежедневно: “Живот, живот!”, а пък той без капка свян ме предава първо на любовта да ме преджоби и пребие като бездомно куче, после на смъртта! А 50-те ми лева си ги делят поравно, удържайки си и ДДС-то. А аз какво? Седя си и си повтарям:

“Нямам пари… Всичко ми взеха!”

Ех, пуста работа! А мен дори не ме е страх! Че как да ме е страх? С какво да го купя страха, като ми взеха 50-те лева… Пък то сега си беше далавера- от сутринта страхът е със сезонно намаление. Ама то, като чакам траурният да ме посети, за какво ми е…

Аз затова нямам пари… Всичко ми взеха!

То май и акъла барабар с кинтата отлетя, към преизподнята… Там им е мястото- при Данте, в чистилището. Белким докажат грешките на финикийците! А на мен мястото ми е тук… За пътуване и през ум не ми минава… Не мога да си го позволя, нямам пари… Всичко ми взеха!

Не съм като онези хора, дето с лека ръка прахосват моите 50 лева! Какви ти хора… те са животни, с едната разлика, че те животинките и те са като мен! Гледат жално стопаните си и им иде да им кажат:

“Нямам пари… Всичко ми взеха!”

Че то 25 евро си е пара днес… Валутата я казвам специално за онея, провинциалистите от запад. Иначе аз съм си нашенец- уважавам си 50-те лева, стига да ги имах… Пък и онези там, чужденците, на техния език сигурно дори няма превод на:

“Нямам пари… Всичко ми взеха!”

Ех, накъде е тръгнал света?! Няма вече индивидуализъм- всички са една маса, стадо овце, което всеки стражар стриже и граби… Няма вече и творци… Всеки се пише гений, а аз съм просяк, не разбирам от литература! Тъй обаче като гледам, днес вече няма Шекспир… Какво стана с него ли?- ами онзи ден му взеха 50-те лева, та и той като мен, пък аз като него- ще се спомина…

Нямам пари… Всичко ми взеха!

Я, гърми! Явно пак ще вали… Проклето да е времето, иска да измие остатъците от онази империя, наречена минало… Ама споменът ми не може да размие- ясно си спомням 50-те лева! Пък сега ако си имах пари, щях да се опазя от природата… Ей го там колегата, продава чадъри! Да беше заваляло вчера, та да си купя, па то, слънце печеше… А и сега какво да пазя с този чадър…?

Нямам пари… Всичко ми взеха!

Пуста работа, срам за народа… Не ни стига един свят да ни грабят, та си живеем и в мечтите, и в сънищата, току виж се пръкне и някой като мен- просяк, та си живея на улицата. То, като ти вземат 50-те лева, светът ти сам си го преобръщаш. Вчера една мечта бях, сега съм си болка, сълзи- в света на просяк. А тук всичко граничи с поздрава за спомена, наричащ се живот в живота и мечта в моите мечти; граничи само с думите ми:

“Нямам пари… Всичко ми взеха!”

Без компромиси, без пари, без каквото и да било- с това посрещам последното утре. Смисълът го изгубих още вчера- бях, вече не съм, а и да бях… щеше да бъде абсолютно безцелно. Исках, сега не; имах, сега не; живеех, сега не; мечтаех, сега не… съм, но скоро няма да бъда. Моите 50 лева са у някой друг, може би той някой ден ще ги изгуби, но щом съм без тях, то май е време да стана от улицата на просяците и да се изгубя в спрелия часовник на онази камбанария зад църквата… Натам ме влече, към накъдето всички казват, че е краят, но, когато съм стигнал финалът без 50-те лева, то явно това ще е последното безплатно нещо, заедно с другото последно- моите крайни издъхващи думи:

“Нямам пари… Всичко ми взеха!”…

Скъпи Дядо Коледа,
макар и с голямо закъснение, дължащо се донякъде на страха ми, че има голяма вероятност да не ми отговориш, имайки предвид вече 20 годишния ми опит в чакане на отговор от теб, аз все пак се реших да ти напиша или по-скоро опиша какво ми е на главата в последно време- да ти обясна защо тук- насред градската пустиня- е далеч по-тежко за живот и дори за оцеляване, отколкото е при теб в студения ти Рай, където дребосъците ти вършат тежката работа, а ти, макар и повече дебел, отколкото симпатичен, си имаш красива Снежанка, която да ти спестява усилията да си пожелаваш поне едно от нещата, които са съкровено желание на има-няма почти всички хора, а именно- да имаш някого до себе си, който да те подкрепя и обича (пък и да е красив по възможност, за да радва окото); да ти обясна и защо съм в тежкото положение да не знам накъде да продължа, дали въобще да продължавам и как да се справя с тежката комбинация- учи, бори се, работи, защото всичко това е стрес- стрес е желанието на безкрайния поток от преподаватели (кои професори с изкривени представи за света, кои просто приятни събеседници, от които можеш да научиш много) да изискват от нас какво ли не- от разглеждане на казуси и социални конфликти, през анализи на вестници, до най-приятните и близки до душата есета- и да очакват да ги напишем сякаш цял живот сме се занимавали не с друго, а точно с тяхната материя; сякаш единствена утопия в живота ни е да постигнем техните капризи, без дори да се съобразят, че сега живеем най-хубавите години от живота си и би трябвало да се забавляваме: да излизаме вечер, а не да учим по цяла нощ; да пием с приятели и красиви колежки, а не да се ровим като книжни плъхове из библиотеките; да се смеем на по биричка, а не да се депресираме от ужаса преди всеки един изпит от чутото от колеги от горен курс, които са разказали небивалите истории за преподавателите-хищници, които кълцат, режат и пекат на бавен огън, но никога не са на страната на студента и така животът постепенно втълпява в податливите студентски и наивни главици странните човешки уроци, които ти, Дядо Коледа, не можеш да възприемеш- не можеш реално да си представиш за какво им е, аджеба, на толкова много хора (било то малки деца, порастнали хлапета и дори възрастни), да ти пишат писма, да ти редят дълги списъци с мераци, пожелания или просто ей така- изповеди и безброй думички, разхвърляни с мастилени петна по белите писма, които нямат адрес на получател, а просто две заветни думички, визиращи твоето име и в които е скрита и последната надежда на същите онези, които са ти писали, че може би един ден ще могат да повярват, че по Коледа се случват чудеса и ще осъзнаят вътрешната потребност от празник като този, в който да мечтаят и да искат онова невъзможно, което в ежедневието ни се е превърнало в табу, в странна форма на вътрешна ирония и на подтискане на думите, които сега ти пиша и като мен, може би, всеки един се надява, че в Дядо Коледа се превръща всеки човек, който поне за миг е склонен да прочете едно дълго и глупаво изречение и в крайна сметка да си даде сметка- дори Дядо Коледа е човек, а човекът може да бъде Дядо Коледа и за това не са му нужни метафизични бездънни чували, нито пък летящи елени със странни имена, а просто трябва да направи каквото му е по силите да помогне на онези срещу него, дори ако това означава просто да те разбере или пък да се постарае да изпълни закъснелите молби на един студент, вярвайки в обещанието му към самия белобрад старец в твое лице, че ще напише или поне ще се постарае да напише цяло едно писмо в рамките на една страница, без да прекъсва мисълта си и без да слага точка, онази същата, която хората възприемат като край, защото не е нужно да има край, ако вярваш, че все още си в началото на всичко и се молиш това писмо да ти върне тази вяра, за да се усмихнеш и да си кажеш: „Какво пък, дори и да не съществува Дядо Коледа, никога не е излишно да напишеш едно писъмце!”, а сетне да го изпратиш на някой, който би го оценил и би се забавлявал от сърце, прочитайки го- някой като теб…