Мрънкам в блог

Колкото и да се абстрахирам и да се опитвам да си повярвам, че не съм дребнав човек, понякога някои много мънички и иначе незабележими детайли в характера на хората ми правят феноменално впечатление. През последните няколко години все по-често започва да ми прави впечатление отношението на хората спрямо вратите в дома им. Имам предвид това дали ги държат отворени, кога ги затварят и какво въобще са за тях тези врати. Основните ми емпирични данни са от момичетата, с които съм бил и които или са идвали вкъщи, или аз съм им ходил на гости… Та ето какво забелязах!
Прочети нататък »

Признавам си съвсем искрено, че този рожден ден ми поднесе редица изненади… не говоря за подаръци или събитията около празнуването на рождения ден! Говоря за емоциите, които ме сполетяха. На първо място буквално ме шокира броят хора, които ме поздравиха по един или друг начин… Кратката равносметка сочи към числа като: 43 поздравления във facebook, 17 във форума на клуб Мицубиши, 15 обаждания по телефона, 4 SMS-а и поне двайсетина на живо, да не броим и около 5 непознати (+ още двама, които се обадиха на 14-ти)… Баууу! Това прави сумарно над 100 човека… Дори не подозирах, че познавам толкова хора, пък те, на всичкото отгоре, дори ми знаели рождения ден ;) Благодаря на всички! Искрено благодаря, защото беше трогателно.

Изненадите не спряха да изникват до края на деня… подаръците, в това число прекрасни спортни обувки на Geox, спортно есенно яке, блузи, handsfree, кожен портфейл и др. също бяха на ниво и тотално издържаха максимата ми: не ме изненадвайте – извикайте ме сам да си избера ;) Вечерта я прекарахме в прекрасна семейна идилия и изключително много вкуснотии на трапезата, с която успях да изкуша майка ми, брат ми, Дени, Дани и Нели. И те така то…

И все пак сам да си го кажа – Честит ми Ден Ден… тамън 24-ти подред. Винаги, когато имам рожден ден, все се намира някой, който да ме попита каква е равносметката за изминалата година… истината е, че за изминалите 365 дни ми се случиха изключително много неща – някои силно негативни, други много хубави, красиви и емоционални… имах тежка раздяла, бях кум, катастрофирах, дипломирах се, счупих си скоростната кутия, записах магистратура, открих нова половинка в живота си, обиколих отново с кола Франция и Италия, смених си работата… въобще – направо сякаш цял един живот ми се случи за една година.

Но най-важното е, че през всичкото това време, до себе си имах истински приятели, които да споделят хубавото и да ми помагат в трудното… имах най-вече Дани, който, колкото и абсурдно да звучи, е най-добрият ми подарък за тази изминала година… защото да имаш истински приятел е като да имаш втори – по-добър живот! Той е човекът, който ме измъкваше всеки път от тоталните ми емоционални падежи… той е човекът, с когото никога дори не сме си повишили тон, скарали или каквото и да било… той е и човекът, с когото не просто прекарвам по минимум 8 часа всеки ден, но и този, който ми подарява всеки ден усмивка и приятни забавни мигове.

Пожелавам си през следващите 12 месеца да ме чакат значително по-малко лоши мигове и поне толкова хубави емоции, колкото ме сполетяха напоследък – все пак е без значение дали си на 23, на 24 или 60! Важното е какво ти поднася животът и какво правиш ТИ, за да превърнеш всеки един от тези мигове в незабравим и красив спомен!

Ето, че отново си сменям работата… дали за добро, дали за лошо – то ще си покаже. Важното е, че си тръгвам с високо вдигната глава и с искрената надежда, че промяната е положителна. Този път, обаче, не просто сменям работното място, но и професията – отработените близо 3 години в областта на уеб разработките като мениджър проекти явно успяха достатъчно категорично да ме убедят, че този занаят не е за мен. Не, че не се справям – просто не се чувствам на мястото си – справям се със задълженията си, но го правя като рутина, като навик, сякаш съм се пристрастил към нещо, което дори вече не ми носи удоволствие. Странното е, че работата като Project Manager за втори път я сменям, точно след като фирмата, в която работя, провежда TeamBuilding?! Случайност, съвпадение, карма…?! Знам ли… Прочети нататък »

Днес попаднах на една много интересна мисъл в Интернет, която, в дискусия с приятели, интерпретирахме и доразвихме в следното гениално заключение:

Мъжете са бързо еволюиращи създания – като опасен вирус, който мутира, постигайки крайната си цел. Докато навърших 12 г. не правех разлика между момчета и момичета. На 14 г. смятах женския пол за смъртен враг на човечеството. Когато бях на 16 г. започнах да си мечтая да си имам гадже. В продължение на две години искрено съжалявах за тази своя мечта. На 18 най-после си намерих. Но нямаше никакви чувства. И секс нямаше. Всъщност имаше нещо средно между посредствена отговорност и задължения. Затова реших да си търся сантиментално и много чувствително момиче. На 21 си намерих. Тя беше толкова чувствителна, че се разплакваше от най-малкото нещо. По цял ден плачеше за какво ли не, а отвреме навреме заплашваше, че ще се самоубие. Опасявах се, че интерпретирането на самоубийството може да включи и мен в брутални сцени. Затова реших, че ми трябва темпераментно, динамично момиче. На 26 си намерих. Тя кипеше от енергия. Започваше едновременно десет неща и без да завърши нито едно, на другия ден започваше нови десет. Отначало беше много интересно, но после започнах да се чувствам като идиот около нея. Не е добре да имаш успяла жена. Реших да си търся умно и практично момиче. На 31 я намерих и се ожених за нея. Тя беше много умна и здраво стъпила и с двата си крака на земята. Беше толкова практична, че се разведе с мене и толкова умна, че ми взе всичко което имах…
…сега съм стар и мъдър. И си търся момиче с големи цици!

Четири години си заминаха просто ей така… имам чувството, че онзи ден бях на входа на същия този факултет, подавайки си документите като кандидат-студент… А ето че днес, 28 юли 2008г, аз излизам оттук… със същата онази студентска книжка, същия онзи отнесен поглед и дипломна работа в ръка… излизам, но книжката е небрежно изписана до последната страница, а в отнесения поглед, някъде много дълбоко, сега се крият незабравими спомени от десетки преподаватели, много изпити, мигове с колегите и лекции, които по един много непривичен начин са се загнездили в ума ми… явно ФЖМК-то си е казало думата! Казах си и аз, в една прашна и студена аудитория, пред уважаемата държавна изпитна комисия… и явно го казах по достатъчно недвусмислен начин, щом в получения протокол бе записано Отличен 6.00. Прочети нататък »

Ха Честит ми 23-ти рожден ден, за поредна година… и за поредна година може би е време да си направя равносметка за изминалите 365 дни. Преди това обаче искам да си пожелая нещо… да си пожелая повече мечти, по-малко илюзии и възможно най-много сбъднати надежди и пожелания. Пък аз не съм скромен човек – нека и съдбата бъде такава спрямо мен.

Попитаха ме как се чувствам на 23? – в общи линии като на 22, пък миналата се чувствах като на 21… и положението е така от около 14-ия ми рожден ден, което ще рече, че именно така се чувствам. Сега пих вода… ами като вчера си е – все същото… и кихнах – все същата работа. В общи линии ситуацията си е направо вчерашна! Преди сякаш се чувствах пораснал – лягаш си и си викаш на акъла „Брех! Това вчера ако го знаех“ или пък „Ееее, добре, че се случи, та вече да знам…“. А сега? Сега нищо – някак рутинно изчаках честитките, някак смирено приех поздравите – сякаш очаквах нещо повече от този миг… очаквах повече от себе си и навярно за вбъдеще ще бъде така.

Каква е равносемтката? Може би ще трябва първо да се наспя и чак тогава ще знам със сигурност! Знам само едно – знам, че утре ще се събудя все същият Стилян – без значение на 23, 14 или 67 години… вчера бях сянка в изгрева на живота, днес слънцето грее над мен, оставяйки само голият образ на реалността с изгубените илюзии, а утре по залез слънце театърът на сенките ще заиграе с карикатурен образ на това, което съм бил днес… важното в целия този спектакъл, наречен живот, никога да не забравяш кой си… защото вчера не бях 22_стилян… нито пък от днес ще бъде 23_стилян… аз съм си все същият – равносметката е все една и съща – само спомените стават повече, избледняват и отстъпват място на новите с надеждата идната година да бъде по-добра.

Нямам от какво да се оплача… целите, които си бях поставил за изминалата година ги презипълних повече от ефективно – пожелах си да завърша успешно, да продължа все напред във връзката си с Нат и да напредна по въпроса с личния автомобил. Явно се справям добре с поставянето на крайни цели и може би именно целеустремеността е един от най-ключовите фактори на рождения ден – това, което после цяла година те води през битките. Какво да очаквам от предстоящата година? – пожелавам си успешна защита на дипломната работа и записване на магистратура… пожелавам си нови успехи в работата и може би реализиране в областта на моята специалност… пожелавам си да продължим напред с Нат, да намалим небивалите пререкания и да преборим малките пречки по пътя си… пожелавам си по-малко нерви, повечко сън и да продължавам все така с новите приятелства, защото тази година съм рекордьор в това отношение.

Лягам си със спомен от изминатото, задоволство от настоящето и надежда за предстоящето… убеден съм, че ще бъде събуден неприлично рано от някой SMS или доброжелателно обаждане, на което ще отговарям телеграфически с „Да… добре… да… мерси… добре“, но пък ще имам нови 24 часа, през които да направя любимото си занимание на рождените си дни – приготвям си списък с хората, които очаквам да ми се обадят и отбелязвам кой не се е справил и кого съм забравил, а той мен не… в края на деня, в 23:59 си взимам телефона и изпращам саркастични SMS със следното съдържание „…но аз теб не те забравих! Рожденият ден беше супер, благодаря!“.

Честит рожден ден и на всички други раци… вървете все така „напред“ срещу течението, изненадвайте хората и бъдете различни – бъдете себе си, за да бъде и светът истински за вас.

След като смених работодателя в края на миналата година се промениха много неща. Стана ми по-спокойно на душата и сърцето, започнах да си обичам фирмата… и не на последно място – започнах да се интересувам от осигуровките си, защото вече не се осигурявам на минималните 180лв. като в Маг Студио… започнах да се ослушвам за обсъжданите промени около заплатите в България. Прочети нататък »

Въпреки че живея в София, не бях ходил в зоологическата градина от дете… и най-вероятно скоро нямаше и да отида, ако не беше печатът за 100 национални турситически обекта. В средата на месеца с Нат решихме да отделим уикенда, като отидохме с колата дотам… и точно тук започнаха изненадите. Спомените ми от преди за зоологическата са за едно поле, в края на което се вижда не много висока ограда, бетоненият свод на входа с емблемата – слон с корона… а в далечината огромната клетка на хищните птици. Е, днес там има бетонен възел… и складове, и строежи, и дупки… всичко друго, не и старото усещане на уютен парк. Всъщност дори, ако не знаеш точно къде се намира входът на зоологическата, трудно ще го откриеш в тази индустриална зона! Прочети нататък »

Скоро попаднах на една тема в блога на Жоро-Вара за това „как изглежда работно ми място“, та реших да копирам идеята (той май и той я е взел от някого). Пускам темата поне докато все още имам работно място в офиса на Маг (още един месец, преди да си тръгна). Прочети нататък »

Тази година за първи път от много много време насам ми се случи нещо, в което по принцип не вярвам – спечелих от игра със SMS-и. Играта беше с етикетка от бански Maxly, които си купихме за Турция… и докато бяхме в Бодрум ни се обадиха, за да ни кажат, че сме спечелили почивка в 5 звезден хотел в Обзор за 10 дни – двама души. Прочети нататък »

Има една много стара традиция, която води началото си още от ученическите години на баща ми. Когато той все още е учел в 133 А.С. Пушкин в София или както я познават хората – руската гимназия, той и много голяма група от негови съученици и приятели са решили да отидат на палатки и по идея на бащата на един от тях, отиват на язовир Васил Коларов. По настоящем той се казва Голям Беглик и се намира на пътя между язовирите Батак и Доспат. В общи линии това уж инцидентно събиране се повторило, потретило и с времето е станало традиция да се ходи там, та така и до днес. Аз лично ходя там от 1994 година насам, с малко прекъсване от 3-4 години към 2000г. по семейни причини. Прочети нататък »

След доста сериозно прекъсване след последното събиране на компанията от форума на flashbg.org на поляните на Драгалевци (някъде из дебрите на ), отново се понесохме на поход. Пиша темата с малко закъснение, тъй като мероприятието беше на 21 юли и по-късно Коко го съчета с рождения си ден, а пък аз до днес не си бях в София.
В общи линии събирането се валидираше по всички принципи на доброто изкарване – имаше ядинье, пиенье и леко сгодни програмистьи. Играха се карти, говориха се простотии – дори на съседната маса имаше пияна агитка, която до последно твърдеше, че са „строителите на това място“. От запомнящите се тази година изцепки беше кавър версията на рекламата на наденица Леки с „балканът пази своите тайни“ – в главната роля, Бабата, който пази тайните на CSS-а. Прочети нататък »

Ами… този път ще бъда крайно лаконичен. Просто искам и сам все пак да си честитя рождения ден – днес, 13 юли, навършвам тамън 22 години.

Пожелания получих всякакви… от това да се оженя, до това да имам нов шеф, да ми порасне повече коса или да имам повече поводи да ми се потят стъклата на очилата… При всички положения аз лично си пожелавам по-малко нерви и ядове, защото в последно време това най-силно ми се отразява на живота, при това в не особено положителна насока.

И така… довечера, когато духам свещичките, ще си пожелая по нещо хубаво за всеки един, който ми е близък, защото когато хората около мен са щастливи и аз ще бъда.

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН СТИЛЯНЕ!!!! … Благодаря :)

P.S> Това последното е специално за шизофренията ми.

И с малко закъснение, ето снимките от рождения ми ден, като те са в една галерия заедно със снимките от спечелената на морето почивка в Обзор – Галерия

Решихме да си организираме една малка почивка в Турция. Заедно с голяма група от София и Панагюрище заминахме с автобус за Бодрум, където отседнахме в хотел Serdunya & Petunya, част от веригата A Hotels. Почивката беше просто прекрасна и беше пълна с наистина зашеметяващи случи и истории, които занапред ще разкажа по-подробно. Ще разкажа за една страхотна турска баня, на която ходихме, за една театрална пиеска в хотела, в която участвах, за самия хотел, за аниматорите, за невероятно противната фирма организатор на екскурзията и още по-противната собственичка на компанията – фирмата се казва туристическа агенция Mega Travel, а ниското подобие на човек, наричащо се управител е Лидия Иванова – искрено препоръчвам на всички да избягват контакти с нея, но затова ще пиша по-подробно скоро пак.

Иначе за почивката – прекарването беше определено запомнящо се… от една страна заради хубавия хотел и времето, което хванахме; а от друга – просто защото винаги знаем как да си прекараме добре. Цялото удоволствие ни стъпи на по 345 лева на човек с пътуването с автобус в двете посоки и настаняване в тройна стая на all inclusive. С две думи, при елементарна сметка, се падаше по 25 лева на нощувка цената на хотела, което е абсурдно евтино дори и за България. Цените бяха толкова ниски, както ни обясниха и самите турци, защото всички турски хотели по курортите са построени на кредит от банка, който собствениците изплащат. И когато не е сезон, те са готови да работят на практика за 0 печалба, само и само да получават парите за изплащане на вноските. Факт е, че се получаваше – нашият хотел се препълни за няколко дни, като беше залят от англичани, руснаци, холандци и българи – почти достигна максималния си капацитет, докато другите хотели в района пустееха. Имаше дори и друга група българи в нашия хотел, които също бяха на тези цени, но бяха дошли с фирма Orient 99 и споменаха, че са много доволни от организацията.

За момента мога само това да разкажа. Снимки от почивката има в промишлено количество – близо 300 снимки (от които съм качил само 200-те най-хубави, защото галерията не позволяваше повече като за без пари), които обаче не са особено качествени, тъй като са правени с моя тъпарат (телефон с фотоапарат). Въпреки това може да се види много. Снимките са качени в галерия на Flickr, защото са бая обемисти – можете да ги разгледате и да се полюбувате на хубавите мигове. Искрено пожелавам и съветвам всеки един да отиде до Бодрум – макар градът да прилича на малко и страшно скъпо село, все пак има своя чар. Бил съм и в Айвалък, и в Кушадасъ и няма нищо общо с тях… тук прилича малко повече на западен курорт…

Абе гледайте и се радвайте… пък скоро пак и още :)

СНИМКИ ОТ БОДРУМ

На 24 февруари моята приятелка Наталия имаше рожден ден, при това юбилеен – приключи с тинейджърството и навърши 20 годинки. Ето защо решихме да го отбележим подобаващо, далече от суетата и напрегнатото ежедневие на града. Качихме се на хижа „Планинарска песен“, която е на около 10 км след Златните мостове във Витоша. Тази хижа има особено сантиментален спомен за нея и за мен, тъй като оттам започна всичко преди има-няма 5 месеца. Подробен снимков материал от срещата има в галерията, както и по-долу има няколко видео файла със зашеметяващи кадри :)

Като цяло снимките говорят много повече за прекарването ни в тази хижа, отколкото мога дори да се опитам да ви разкажа… Хапване, пийване, много карти, много смях… и пеене… Ей Богу, хижарите са ни свидетели, прогонихме горските животни в съседна Сърбия с нашето пеене! То не бе Bon Jovi, Азис, Kansas, Б.Т.Р. и да не продължавам, че репертоарът никак не беше беден. Хапване имаше на корем, аз по традиция бях в класически аристократичен халат (а на моменти и в римско облекло!). В компанията бяхме аз, Наталия (рожденичката), Владо (durvobrad), Яни (FEAR), Бояна, Сашо (CityHunter) и малкият бате Ицо (darkfish).

Дори самото пътуване нагоре и пристигането в прилично дълбокият сняг беше истинска емоция – спаси ни единствено фактът, че бяхме с високопроходим пикап Toyota Hillux, с която на 4х4 много весело се друсахме по снежните преспи.

Е, мога единствено да препоръчам на всички да си изкарат един уикенд в планината, в добра компания, защото… както ще видите по снимките и видеото – няма нищо по-свежо и по-приятно от това да се отпуснеш и да оставиш душата си да достигне истиското удоволствие и наслада от живота! Аз в подобни моменти мога да изглеждам… наистина абсурдно!!!

Ето и снимковите и видео материали:

1. Галерията от 95 пълноценно-глупави, но симпатични снимки
2. Видео 1 – Стилян и Яни (FeaR) пеят Bon Jovi на снега пред хижата, докато Нат пече шишчета за вечеря (24.02.2007)
3. Видео 2 – Яни (FeaR) и Сашо (CityHunter) пеят двамата в квартет на три гласа и се ебават с Бояна (24.02.2007)
4. Видео 3 – Цялата компания пее Б.Т.Р. след личната ми инициатива и тон, докато цялата хижа „Планинарска песен“ ехти от гласовете ни (24.02.2007)
5. Видео 4 – Блус (аз и Наталия) на песента „Светът е за двама“ и тук таме ми свалят боксерките (24.02.2007)
6. Видео 5 – „Римски рок vs. Crazy frog“ – това ще влезе в златните архиви на канал fantastika! В главните роли – аз и Владо (durvobrad) (24.02.2007)

На първо място – честит Св. Валентин на всички влюбени, които празнуват; честит имен ден на Валентини, Вальовци и т.н. и „Наздраве“, на който дави мъката с бутилка или чаша в ръка. Аз лично исках да се похваля с прекрасното начало на този празник още в полунощ на 13 срещу 14 февруари – тогава с Нат си раздадохме взаимно подаръците. Процесът по раздаване е публикуван и в галерията и има снимков материал!

В общи линии какво представляваха моите подаръци – имаш дребни глезотийки, като шоколад, плюшено сърце и т.н. протоколни подаръци… интересното обаче беше една кутия с 365 пожелания. Идеята е всеки ден тя да си тегли по едно пожелание за деня… всички, разбира се, са положителни и много весели… освен пожеланията, обаче, има и 52 листчета с друг цвят, на които е написано нещо, което аз трябва да направя за нея… Примерно: „Сготви ми италианска манджа“, или „Заведи ме на разходка в парка“ и т.н. Хубавото е, че всичките 365 са различни и са в шикозна кутия с формата на сърце, с две мишки отгоре :)

Аз от своя страна получих за подарък чаша със сърца и надпис „I Love You“, диск с романтична музика (който още не съм успял да изслушам), боксерки с тичаш сперматозоид, носещ презерватив на главата си, с надпис: „I’m coming!“ и най-култовото (аналог на моята кутия) – бутилка с писмо! Държа да подчертая, че бутилката беше много старателно облечена с червено кадифе и беше пълна с червен пясък и камъчета от Лувъра… които, аз, с моята сръчност, успях да изсипя по масата! Писмото беше повече от трогателно…

Е, надявам се съм дал добри идеи за подаръци на бъдещите поколения… Празнувайте Св. Валентин, обичайте се… и… не пийте много, въпреки трифоновите традиции, че после трудно става… ;)

Днес случайно имах път из центъра и наминах до една стара църквичка. Тъй като през последните дни само се чудя какво да снимам с новия телефон, та я щракнах, а сега мисля малко да понапиша за житието и битието на моя милост и Бабата (брат ми).

Та… става дума за един малък параклис, в който сме кръстени и двамата. Името му е на Св. Николай и се намира точно пред входа на бившия (може и още да е настоящ) кореком на улица „Цар Калоян“, между Позитано и Съборна. Не че има кой знае какво за писане, но това е много ключово за съществуването ни място, което заслужава уважението да бъде споменато с добро тук. Параклисчето е много мъничко и най-странното е, че дори попът, който служи в него, е същият, който ни е кръщавал, мен – преди 21 години и брат ми преди има-няма 24-25 години.

Има дори една забавна история от преди няколко години, когато бяхме там на Цветница за върба. Първото беше по-скоро странно, когато попът ме попита как се казвам и когато му казах, че съм Стилян, той ме попита дали не ме е кръщавал… велика памет! Нямам думи! Другото, далеч по-забавно, беше, когато попитаха Бабата как се казва и тя се представи с трите си имена по паспорт пред попа… той го погледна шашнат и каза: „И само първото ми върши работа!“. Какво да го правиш – добре, че не си каза и ЕГН-то ;)

И пак, само за протокола, понеже стана на въпрос за името ми и за кръщаване – имам си официален имен ден, който е на 26 ноември – „Св. Стилиян Пафлагонийски“ Детепазител. Честитутка на всички забравени от хората и съдбата адаши.

С две думи – просто исках да си се похваля за новата ми придобивка – Sony Ericsson K800i Cyber-shot. Може би стои малко като карикатура да се похваля с това след последната тема за недостига на парични средства, но пък… телефончето искрено си заслужава да бъде похвалено.

Официалната му промоция у нас беше една от доста шумните презентации по телевизията – рекламираха го като „телефонът на Джеймс Бонд“ от последния филм „Казино Роял“. Реално успехът му на българския пазар за една бройка да разбие рекорда на Nokia 3310 – още от началото на декември до средата на януари K800i беше изчерпан в почти всички магазини, а където се появи, се изкупуваше като топъл хляб от гладни бабички на стачка през 97г.
Новото GSM-че го имам едва от вчера и все още не съм му разучил и 1/10 от способностите, но вече успя да ми спечели уважението! Стандартните неща като трибандова GSM мрежа, UMTS и 3G не е нужно въобще да се коментират. Батерията е литиево-йонна и по предварителни данни държи по около 3 до 5 дни, в зависимост колко снимаш и говориш, което е много прилично (хитро е, че телефонът се пуска на Stand by за съхранение на енергия). Все пак отпред телефонът разполага с просто невероятен 320 x 240 пиксела дисплей, който, макар да е TFT, мога да го сравнява по контрастност на цветовете само с новите Apple монитори. Размерите на телефончето са съвсем нормални – не много дебел, не много тънък (47 x 106 x 22 mm) и е сравнително лекичък. Вградената му памет е скромничка – 64 мб, но пък има слот за Memory Stick Micro, а там вече може да се сложи до 4гб. GPRS, HSCSD, Bluetooth, USB – пак бих казал, напълно стандартни глезотийки, каквито подобен GSM не може да няма. Има и глезотийки, като Airplane profile, който изключва всички излъчващи работи в машинката и тя може да се използва дори и в самолет (като фотоапарат и за игри предимно!) – дори в комплекта има специално разрешително, което важи в страните от ЕС и забранява на митничарите на летището да ти приберат телефона или да те накарат да го изключиш, ако е на този режим!
Истински ценното, всъщност, е камерата в него, колкото и глупаво да звучи за някои, че телефон има ценна камера (цитирам брат си (Бабата): „Това е телефон! С него се говори, а не се щрака… както и с фотоапарати и камери се снима, а не се приказва!„). Камерата е 3.2 мегапиксела (снимките са 2000 и нещо на 1000 и нещо пиксела) с автофокус (доста добър бих казал – в движение прави детайлни снимки, без да размазва), ксенонова светкавица, която свети като Граал в очичките на неверниците и най-забележителното – Carl Zeiss Vario-Tessar оптика (това ценителите на фотото ще го оценят по достойноство!).

Недостатък е липсата на операционна система като Симбиан или Windows Mobile. За сметка на това Sony Ericsson K800i има достатъчно функционален софтуер, който предлага повече от необходимото, поддържа update и може да се инсталира допълнителен софт. Друг недостатък е липсата на подробно опътване в комплекта на телефона. Вътре в кутията има само една тънка книжка на бг, „атински модерен“ и английски език, която ти обяснява как да отговориш на повикване и да набереш номер! Нищо не е обяснено за органайзера, за браузера, за настройките на телефона и т.н. В общи линии човек трябва да е самоук, за да прокопса с този телефон! Хубавото е, че всяка една опция на телефона има кратко описание, което можеш да прочетеш на дисплея, но това не оправдава глупостите!

В комплекта базово върви hands free, зарядно (все още не съм разкрил, дали зарядните на Sony Ericsson са универсални за всички модели!), кабел за USB за връзване с комп и диск със софтуер за ПЦ-то. Жалко е, че изтече промоцията от преди Нова Година, когато го даваха и с 512мб карта бонус със теми и мелодии от Джеймс Бонд филма.

И така от началото на февруари успешно замених старият бъгав Samsung SGH X-100, който вярно ми служи в продължение на почти 5 години, с новия Cyber-shot. Скоро ще започна да попълвам галерията със снимки. Явно тънканажът от 423 лева от GloBul определено си струваха за новата придобивка.

След идеята за написването на 5 неща, които хората не знаят за мен, ми се стори добра концепцията да пишеш нещо за себе си, което другите да видят, да го направят и те и да гледаш после сеир… Та! Ето и идеята, която скоро ми хрумна (след като си заредих колата за 65 лева!) – грубо да си кажем, колко ни струва живота – колко харчим седмично, съвсем грубо и приравнено.

Ето и какво излиза за мен по последни изчисления:

1. За гориво: от понеделник до петък средно на ден по 30км + събота и неделя общо 50км = 200 км, което към настоящия разход на гориво на колата ми: 20 лева за дизел;
2. За закуски: от понеделник до петък за чаша мляко с какао + нещо дребно за хапване по 2 лева на ден = 10 лева;
3. За обяд: на обедните почивки от офиса от понеделник до петък за това-онова залъгалки – по 3,5 – 4,00 лева на ден = 18 лева;
4. За покупки за храна за дома, което включва неспоменатите яденета: 40 лева седмично;
5. За петък вечер стандартно събиране с компания приятели: 15 лева;
6. За глупости, които неизбежно се купуват всяка седмица: 20 лева.

И като теглим чертата при мен излезе: 20 + 10 + 18 + 40 + 15 + 20 = 123 лева. В тези пари, разбира се, не включвам екстра непредвидени разходи като подаръци, непредвидени излизания, алкохол за събирания с някого и т.н. Та… 123 делено на 7 дни в седмицата: 18 лева на ден!

Е, задавам си… въпрос: ако без да харча излишно животът ми струва по грубо 20 лева на ден… колко, по дяволите, им струва на другите…? Как има хора, които живеят с по 100 лева на месец?!? Е… ваш ред е да споделите :) Прехвърлям топката към брат си (Бабата).

На 18 януари 2007г. почина един от най-уважаваните и познати в страната преподаватели, социолози и може би единственият познавач на българската народопсихология – професор Марко Семов. Автор е на десетки известни книги – пътеписи, есета, разкази, романи, публицистика, на тритомна „Българска народопсихология“, както и на десетки монографии и стотици статии в периодичния печат по проблемите на общественото развитие и националната психология на българите. Обикаля целия свят, пишейки и разбирайки културите в различните страни, оценявайки това, което можем с гордост да наречем „българско“.

Марко Атанасов Семов е роден на 11.07.1939 г. в с. Видима, Троянско. Завършил е реална гимназия в Троян и висше икономическо образование в София. Доктор по социология и доктор на филологическите науки с изследването си „Българският характер в творчеството на Захари Стоянов, Антон Страшимиров и Иван Хаджийски“, които непрестанно повтаряше във всяка своя книга и изтъкваше като велики автори, макар той самият да постигна много повече, дори без да го осъзнава. Работил в продължение на тридесет години като журналист в национални медии – вестници, радио, телевизия. Паралелно с това е преподавател по народопсихология и есеистика в Софийския университет „Климент Охридски“, където имах честта да бъда негов студент миналата година във ФЖМК, както и в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Член е на Съюза на писателите, на Съюза на журналистите и на Съюза на учените в България. Три пъти носител на наградата на читателите, както и на наградата за литература на името на Йордан Йовков.

Той държеше на реда, държеше на точността и се отнасяше с разбиране към всеки един от своите студенти. Лично аз ще го запомня с невероятна му осанка, онази величественост, с която можеше да се изправи пред теб и да ти говори… да говори, сякаш животът спира за момент, за да се чуе тежкия му глас. Сякаш винаги знаеше какво и как да каже, знаеше много добре какво прави с всяка крачка и имаше отговор на всеки въпрос. Поклон пред паметта на една велика личност, която ще остане в историята на своята родина като човекът, който опозна истинската същност на българина и съумя да я представи пред милиони хора, утвърждавайки, при всяка възможност, че има с какво да се гордеем.

Гордеем се в Вас, професор Семов…