Лично за себе си не можах да отговоря еднозначно. Може би донякъде това е проявление на страх, което веднага асоциирах с воденето на фирмена политика на ограничен достъп на информация, позната още като „затворени врати“… или пък процесите в съда, които се правят на „затворени врати“… въобще ограничаването на достъпа, независимо дали физически, емоционално или информационно, за мен винаги ще си бъде негатив! Да – всеки човек има своята интимна неприкосновеност, при която не иска задникът му да лъсва пред очите на всеки, но това, за което говоря, е хиперболизирано проявление на тази дистанция и дискретност. Дискретно е да не сереш в стъклена тоалетна с монтирана камера в национален ефир… а не да затваряш всеки път, щом минеш през врата вкъщи.

Може и да греша, но това е най-вече проблем на възпитанието… явно голяма част от родителите дават безгранична свобода извън дома, а границите остават вътре… Иначе казано – върви навън, сери, убивай и живей… но вкъщи си под мой контрол! И какво се получава?! – когато си в личното си пространство се криеш… криеш се от най-близките си, а когато си навън си смел като Бойко Борисов на парламентарни избори?! …е, не го разбирам това! И категорично отказвам да спя да затворени врати :)

Изненадите не спряха да изникват до края на деня… подаръците, в това число прекрасни спортни обувки на Geox, спортно есенно яке, блузи, handsfree, кожен портфейл и др. също бяха на ниво и тотално издържаха максимата ми: не ме изненадвайте – извикайте ме сам да си избера ;) Вечерта я прекарахме в прекрасна семейна идилия и изключително много вкуснотии на трапезата, с която успях да изкуша майка ми, брат ми, Дени, Дани и Нели. И те така то…

И все пак сам да си го кажа – Честит ми Ден Ден… тамън 24-ти подред. Винаги, когато имам рожден ден, все се намира някой, който да ме попита каква е равносметката за изминалата година… истината е, че за изминалите 365 дни ми се случиха изключително много неща – някои силно негативни, други много хубави, красиви и емоционални… имах тежка раздяла, бях кум, катастрофирах, дипломирах се, счупих си скоростната кутия, записах магистратура, открих нова половинка в живота си, обиколих отново с кола Франция и Италия, смених си работата… въобще – направо сякаш цял един живот ми се случи за една година.

Но най-важното е, че през всичкото това време, до себе си имах истински приятели, които да споделят хубавото и да ми помагат в трудното… имах най-вече Дани, който, колкото и абсурдно да звучи, е най-добрият ми подарък за тази изминала година… защото да имаш истински приятел е като да имаш втори – по-добър живот! Той е човекът, който ме измъкваше всеки път от тоталните ми емоционални падежи… той е човекът, с когото никога дори не сме си повишили тон, скарали или каквото и да било… той е и човекът, с когото не просто прекарвам по минимум 8 часа всеки ден, но и този, който ми подарява всеки ден усмивка и приятни забавни мигове.

Пожелавам си през следващите 12 месеца да ме чакат значително по-малко лоши мигове и поне толкова хубави емоции, колкото ме сполетяха напоследък – все пак е без значение дали си на 23, на 24 или 60! Важното е какво ти поднася животът и какво правиш ТИ, за да превърнеш всеки един от тези мигове в незабравим и красив спомен!

Житейският ми път като мениджър на проекти започна в не безизвестната българска уеб компания Маг Студио. В Маг попаднах след един много успешен headhunting, докато симулирах дейност в Нова Телевизия. Тогавашният IT или водещ PM – Митко Ангелков, с когото по-късно се оказахме и роднини, ми предложи да отида на интервю, след като няколко месеца аз бях от страната на клиента… допадна му как комуникирам, допадна му, че разбирам сайтовете не просто като код… не като потребител… а като анализ на една система, която трябва да е еднакво ефективна, бърза и удобна. След това попаднах в ръцете на Киро, който – ако не го познавате, мога да ви кажа едно – няма по-сладкодумен пич на този свят. Така и попаднах в Маг Студио… леко откраднат, но изпълнен с невероятни очаквания… попаднах в свят, който до този момент ми беше абсолютно непознат – в света на уеб разработките, където с пълна сила важи правилото – започва като приказка и завършва като реалност!
В Маг Студио работих година и половина… започнах работа в най-експанзивния момент на фирмата, когато персоналът нарастваше неимоверно, дори шокиращо… от 20 човека маговците достигнаха пиковият си миг в човешките ресурси към края на 2007, когато бяхме 83 човека! Оттам започна срив… макар дипломната ми работа да е именно анализ на този срив, аз до ден днешен не мога да си обясня, какво доведе до върешно-корпоративната криза, която повлече и мен – или аз нея?! При всички положения нещата вървяха на зле… програмисти, дизайнери, администрация – масово хора напускаха… не мога да говоря в точни цифри, но имаше периоди, в които прощалните партита бяха нещо като неписан закон за всеки петък… „Какво ще правиш в края на седмицата? – Аааа, ами ще изпратим двама-трима колеги във фирмата и ще ходя да си купя хляб от Билла“. Опитите да се стабилизира положението ставаха все по-безуспешни… започна се със структурни промени, дойде Крис, по-късно назначиха фирмен психолог и експерт човешки ресурси в лицето на Нона… определиха се екипи, провеждаха се постоянно разговори със служителите, обещаваха се нови заплати, купиха два заека ебачи-педерасти, които клатеха една клетка по цял ден… нищо не помогна! От най-бързо развиващата се IT компания, Маг Студио се превърна в символ на неефективно управление на персонала. Стигна се дотам, че хората в бранша ги наричаха „Mag Studio – най-добрата борса за IT специалисти“, тъй като почти всички бяха много добри експерти и също така почти всички искаха да си тръгнат… най-лесният начин да си намериш нов служител бе просто да си потърсиш в Маг и да си го окраднеш! Отвратителни времена.
Интересното е, че този процес се случи много бързо… в рамките на няколко месеца. Всичко започна с напускането на няколко ключови фигури от Маг Студио… лица, които никой не очакваше да си тръгнат – все лидери, предимно неформални. И оттам, направо лавинообразен ефект… един след друг, един след друг… аз бях някъде към средата на кризата, но шокът в самото функциониране вече бе осезаем. Имаше невероятно много клиенти и текущи проекти, а нямаше хора, които да ги завършват. Интервюта за нови служители се правеха всеки ден, но при този глад на специалисти, задачата по намиране на програмист или дизайнер е мисия невъзможна! Конфликтите в Маг Студио по това време бяха на всички възможни неща… ръководство-администрация… администрация-продажби… продажби-мениджър проекти… и така надолу, до най-junior програмисти, дизайнери, дори секретарката! Сътресението бе безумно – нямаше караници и скандали, но във въздуха се усещаше едно напрежение… сякаш има бомба, която всеки момент ще избухне. Обедните почивки се бяха превърнали във време за обсъждане на проблемите на фирмата… клюките погълнаха работния процес! Кой на кого какво, какви пари, Киро на сапун и подобни глупости… Никой не оценяваше добрата страна на фирмата… колегите си обменяха феноменално количество обяви за работа, препоръчвайки на приятелите си кой къде да отиде. С две думи – крайният резултат бе неизбежен.
Аз си тръгнах в края на 2007 година… без да имам предложение от друга фирма, без лоши чувства, без нищо… просто прецених, че е дошъл моментът. Спомням си, че тогава много страдах, че за молба за напускане няма образец – та си написах една. И понеже знам колко трудно се намират, в тази тема ще оставя образец, ако на някой му потрябва. Иначе – от Маг Студио ми остана много… ама наистина много. Преживяното там може би в пъти превишава който и да било жизнен или трудов опит… научих се на занаят, научих се от много много грешки, видях и 2, и 200… Както се казва – за Маг или добро, или нищо! Това е свещена тема за всеки един, който е бил там и е напуснал. Един приятел се шегуваше, че Маг Студио е като онези кратки абревиатури, които ти оставят белег за цял живот – СПИН, ПТП, БА и МАГ. Може би когато си отивах съм таял някаква малка злоба, необяснима омраза, но днес ясно оценявам какво съм получил там… ясно ми е, че Киро не е никакво чудовище или анимационен герой… той е прекрасен човек, който прави всичко възможно да се справи с бизнеса, който управлява! И макар на моменти да прави грешки, факт е!!! – много го бива… факт е, че Маг Студио още ги има… потъващият кораб пак е на повърхността… вече нямам много останали все още работещи там приятели, за да знам как е, да имам информация от кухнята, но сякаш ситуацията е нормализирана. Все още има тръгващи си хора, но това е неизбежно, дори в Рая!

И така, превръщайки се в поредния екс-маговец, аз си тръгнах от Маг Студио няколко дни, след като те организираха един TeamBuilding. За добро или за лошо, но тогава, на изпроводяк, се сприятелих и сближих с много хора, които дотогава не познавах добре – все редови служители. Оттам нататък започна едно дивно търсене на работа… та тук, та там… то не бе NetAge, не бе Nestle и какво ли още не. В крайна сметка, обаче, приех предложението на една от бившите мениджърки продажбни от Маг Студио, която тогава започваше като управител на представителство на холандска IT компания за България. Всичко отново звучеше магически хубаво… и беше! Имах добрата възможност да участвам пряко в изграждането на една малка фирма, от нулата… на построяването на екип, налагането на модели за работа, особено по отношение на управлението на проекти. Тук вложих много от нещата, които научих в Маг… наложих и идеи, които съм имал, но бяха отхвърляни преди. Свобода да изградиш работата си – невероятно усещане, което пожелавам на всеки.
Но, както поетите казват – дойде септември… възникнаха някои особености, няколко проблемни проекта, които аз приех лично… и най-важното – дипломирах се и най-после имах възможността да търся попрището, в което работата ще ми доставя истинско удоволствие. И така – сега съм на прага да си тръгна оттук. Имам някакви идеи накъде ще вървя, но това е предмет на отделна тема.

Какви са изводите? Изводите са много, но най-важното е – внимавайте, когато ходите на TeamBuilding, защото може да напуснете после… в Дигиталус също напускам, след като преди седмица имахме организирани фирмени мероприятия. Сериозните изводи са, че човек трябва да се стреми да вземе най-доброто от всяко работно място… да научи максимумът уроци, които житейският път му предоставя… да гледа позитивно, да не приема нещата лично и да се стреми винаги напред! Само истинските ми амбиции и поставените цели са ме довели дотук… за човек на 23 години бая видях, бая работа ми мина през ръцете. За страничните наблюдатели е нищо, но изградих усет, който ме пази и всеки следващ път, всяка следваща работа е много по-добре премислена от мен… много по-добро място, в което да продължавам своята кариера… Минах през всичко – от това да ме бият на работното ми място (поздрави на семейство Фриш от BB Media), през митниците на София, арести, НСБОП и законни кражби на стоки от камиони и пломбиране на стока срещу специално заделен от бюджета на фирмата корупционен фонд, през Нова Телевизия като сценарист на Милен Цветков, свидетел на неговите истерии, тръпката на живото предаване, а после и като асистент на РR-ката, по-късно и неин заместник, през неплатени заплати и драми в Маг Студио, през идеи за частен бизнес с Киро и така до днес… като мениджър на проекти в холандска фирма… утре Бог знае какво ме чака ;)

P.S> Понеже по-горе написах, че ще дам, ето и шаблон или образец за молба за напускане на работа по взаимно съгласие. Постарал съм се да я изпипам максимално и да отговаря на всички естетически и законови принципи. Теглете на воля и дано да е за добро!

Мъжете са бързо еволюиращи създания – като опасен вирус, който мутира, постигайки крайната си цел. Докато навърших 12 г. не правех разлика между момчета и момичета. На 14 г. смятах женския пол за смъртен враг на човечеството. Когато бях на 16 г. започнах да си мечтая да си имам гадже. В продължение на две години искрено съжалявах за тази своя мечта. На 18 най-после си намерих. Но нямаше никакви чувства. И секс нямаше. Всъщност имаше нещо средно между посредствена отговорност и задължения. Затова реших да си търся сантиментално и много чувствително момиче. На 21 си намерих. Тя беше толкова чувствителна, че се разплакваше от най-малкото нещо. По цял ден плачеше за какво ли не, а отвреме навреме заплашваше, че ще се самоубие. Опасявах се, че интерпретирането на самоубийството може да включи и мен в брутални сцени. Затова реших, че ми трябва темпераментно, динамично момиче. На 26 си намерих. Тя кипеше от енергия. Започваше едновременно десет неща и без да завърши нито едно, на другия ден започваше нови десет. Отначало беше много интересно, но после започнах да се чувствам като идиот около нея. Не е добре да имаш успяла жена. Реших да си търся умно и практично момиче. На 31 я намерих и се ожених за нея. Тя беше много умна и здраво стъпила и с двата си крака на земята. Беше толкова практична, че се разведе с мене и толкова умна, че ми взе всичко което имах…
…сега съм стар и мъдър. И си търся момиче с големи цици!

Темата на дипломната ми работа е „Влияние на вътрешно-корпоративните комуникации върху корпоративния имидж“ с подзаглавие „Анализ на комуникационната среда във фирма „Маг Студио“ ЕООД като лидер в IT сферата в България“. Ръководител ми беше невероятно готиния д-р Николай Палашев, който е редовен преподавател в СВУБИТ и е експерт в областта на корпоративните комуникации, а рецензент – проф. Здравко Райков, който е достатъчно значимо име, за да се нуждае от каквото и да било представяне. Идеята за дипломната работа се роди в момента, в който реших да напускам Маг Студио… тогава в главата ми се загнезди мисълта, че човек буквално може да се дипломира с всичките тези проблеми, които се бяха натрупали… всички главоболия, недоволни служители и неприемливо поведение… неща, които се превърнаха в етикет на Маговци и които, явно, са присъщи и на други фирми на пазара. И както се пише по приказките „Речено – сторено…“. Много познати смятаха, че няма да имам смелостта да го направя, а аз не само го направих, но го декларирах пред всички, анализирах го теоретически, показах кои и какви са грешките, показах как да се оправят… и си изкараш отлична оценка при защита на бакалавърската теза.

Дали ще има недоволни? – може би някой от Маг Студио може и да се засегне, но аз в крайна сметка съм спазил абсолютно всички принципи за конфиденциалност, като разглеждам само модели и хипотетични примери, които по никакъв начин не могат да бъдат асоциирани директно с техни клиенти или служители. Фактът, че най-добрите експерти в областта казаха еднозначно, че дипломната ми работа е перфектна и анализът е изпълнен на 100% качествено, значи някой там следва да се замисли…?! Факт е, че рецензията, която проф. Здравко Райков ми написа, е неприлично положителна… в нея се изтъква колко е професионално, колко е логическо, колко е подредено, завършено и добре звучащо… че е актуално и интересно, с добре подбрана теоретична основа, подкрепено с богат емпиричен опит и професионализъм… и в крайна сметка завършва с незабравимото „Предлагам на уважаемата комисия да оцени работата на Стилян с отлична оценка“ – е как да не се разтопиш от кеф… и това на фона на всички други колеги, при които рецензията беше с много критика, допълнителни въпроси и какво ли още не.

Самата защита мина доста помпозно, театрално и скучно… всъщност аз дори се бях подготвил за друг тип представяне! При нас съставът от преподаватели бяха доц. д-р Минка Златева и доц. д-р Венцислав Бондиков, като и двамата се славят с невероятната си точност и педантичност в преподаването. Всичките ми колеги бяха в една аудитория, с едни от най-обичаните преподаватели от факултета, докато единствено аз бях отделно – в малка зала на третия етаж, заедно с 10 момичета магистри. Първоначално всички казаха „Ауууу, прецакаха те!“, а всъщност се оказа точно обратното! Защитата започна с въведение от Минка, която обясни колко съдбоносен миг е това за нас, колко се гордее, как оттук започва професионалният ни път и т.н. след което обясни, че редът на защитите ще минава по следния модел: тя обявява темата и дипломанта, той излиза и се изправя пред катедрата, прочита си на глас автореферата, след това някой от комисията чете рецензията и ако има въпроси – дипломантът отговаря… може би сега написано звучи доста логично, но аз лично се бях подготвил да говоря, не да чета! И точно тук настъпи една суматоха в съзнанието ми, тъй като аз реално не си носех текста на автореферата! Шах с пешка… веднага фокусирах купчинка с дипломни работи, отидох там, изрових си едното копие от тези, които съм предал и си откъснах автореферата. За щастие никой не видя тази манипулация и когато ми дойде редът (бях осми в списъка), всичко мина по мед и масло. Единствените гости, които бяха дошли, тъй като все пак защитите са на отворени врати, бяха двамата Илия в семейството – дядо ми и брат ми. Дядо ми на няколко пъти напираше да задава въпроси, тъй като е капитан първи ранг от военноморското разузнаване, а две от дипломантките оплюваха армията по всички показатели… в крайна сметка стисна зъби и замълча. Моето представяне не беше брилянтно, особено имайки предвид двата пъти, когато си изгубих реда и запелтечих… но като цяло се справих на ниво. Зададоха ми само един въпрос, на който не знаех отговора, но импровизирах толкова убедително и категорично, че ми благодариха дори!

Оценката си я научих чак на следващия ден… всъщност всичко мина доста бързо – започнахме в 9:30, като в 11:00 аз вече обикалях коридорите с ясното съзнание на дипломиран PR :) Реших да посетя и другите зали, в които тече защита… ужас! Там беше гърч – въпроси по съдържанието, по библиографията, какво ли не! Всеки дипломант бе разпитван по минимум 30 минути… Явно бях късметлията този ден, особено имайки предвид, че най-близките ми колеги имаха 5.25, 5.75 и т.н.

Какво следва оттук нататък? Ами започваме с магистратурите, пък ще видим къде ще му излезе края… на първо четене явно ще бъде Маркетинг в УНСС, заедно с няколко колеги от курса ми. За там ще трябва малка подготовка, но все си мисля, че ще мине доста гладко… може би по-ключовата ми мисия сега е, да започна някъде работа по специалността си – да правя това, което знам на теория, защото практиката е нещо много много по-различно и смятам, че имам силите да се боря с него ;) Така че от днес започва една бавна трансформация в професионално отношение… тръгнах от митнически агент, минах през Нова телевизия, две години и нещо като мениджър на уеб проекти… явно е време за следваща стъпка – PR!

За тези, които са любопитни, качил съм галерия със снимки от дипломирането във ФЖМК, както и резюмирана (тоест съкратена на много места) версия на дипломната ми работа „Влияние на вътрешно-корпоративните комуникации върху корпоративния имидж“ – махнал съм текстовете, за да не ми я открадне някой, но все пак има близо 30 страници текстови отрязаци, в които съм запазил най-интересните и ключови моменти. Ако някой проявява интерес да я прочете цялата, нека пише.

Попитаха ме как се чувствам на 23? – в общи линии като на 22, пък миналата се чувствах като на 21… и положението е така от около 14-ия ми рожден ден, което ще рече, че именно така се чувствам. Сега пих вода… ами като вчера си е – все същото… и кихнах – все същата работа. В общи линии ситуацията си е направо вчерашна! Преди сякаш се чувствах пораснал – лягаш си и си викаш на акъла „Брех! Това вчера ако го знаех“ или пък „Ееее, добре, че се случи, та вече да знам…“. А сега? Сега нищо – някак рутинно изчаках честитките, някак смирено приех поздравите – сякаш очаквах нещо повече от този миг… очаквах повече от себе си и навярно за вбъдеще ще бъде така.

Каква е равносемтката? Може би ще трябва първо да се наспя и чак тогава ще знам със сигурност! Знам само едно – знам, че утре ще се събудя все същият Стилян – без значение на 23, 14 или 67 години… вчера бях сянка в изгрева на живота, днес слънцето грее над мен, оставяйки само голият образ на реалността с изгубените илюзии, а утре по залез слънце театърът на сенките ще заиграе с карикатурен образ на това, което съм бил днес… важното в целия този спектакъл, наречен живот, никога да не забравяш кой си… защото вчера не бях 22_стилян… нито пък от днес ще бъде 23_стилян… аз съм си все същият – равносметката е все една и съща – само спомените стават повече, избледняват и отстъпват място на новите с надеждата идната година да бъде по-добра.

Нямам от какво да се оплача… целите, които си бях поставил за изминалата година ги презипълних повече от ефективно – пожелах си да завърша успешно, да продължа все напред във връзката си с Нат и да напредна по въпроса с личния автомобил. Явно се справям добре с поставянето на крайни цели и може би именно целеустремеността е един от най-ключовите фактори на рождения ден – това, което после цяла година те води през битките. Какво да очаквам от предстоящата година? – пожелавам си успешна защита на дипломната работа и записване на магистратура… пожелавам си нови успехи в работата и може би реализиране в областта на моята специалност… пожелавам си да продължим напред с Нат, да намалим небивалите пререкания и да преборим малките пречки по пътя си… пожелавам си по-малко нерви, повечко сън и да продължавам все така с новите приятелства, защото тази година съм рекордьор в това отношение.

Лягам си със спомен от изминатото, задоволство от настоящето и надежда за предстоящето… убеден съм, че ще бъде събуден неприлично рано от някой SMS или доброжелателно обаждане, на което ще отговарям телеграфически с „Да… добре… да… мерси… добре“, но пък ще имам нови 24 часа, през които да направя любимото си занимание на рождените си дни – приготвям си списък с хората, които очаквам да ми се обадят и отбелязвам кой не се е справил и кого съм забравил, а той мен не… в края на деня, в 23:59 си взимам телефона и изпращам саркастични SMS със следното съдържание „…но аз теб не те забравих! Рожденият ден беше супер, благодаря!“.

Честит рожден ден и на всички други раци… вървете все така „напред“ срещу течението, изненадвайте хората и бъдете различни – бъдете себе си, за да бъде и светът истински за вас.

И така още в края на миналата година се заговори много усилено за промени в данъчната ставка на работещите. Говореше се за плоския данък, но никой нищо не казваше за нов процент за осигуровките. Нещо ново, което чух чак януари месец, а едва вчера успях да прочета и разбера от една тема на Ицката в блога му. С две думи приет бе плосък данък от 10% и уж се говореше, че това ще се отрази положително на заплатите над 1000лв. Тогава започнах да търся в Интернет информация и все намирах някакви калкулатори, които даваха все различни цифри. От темата на Ицката обаче разбрах правилната формула и вече мога да си отговоря – колко ще бъде нетната ми заплата от 2008г?

Формулата е следната: фирмата, в която работиш, ти плаща част от осигуровките, на база брутната заплата, след което върху оставащото ти начислява данък – така нареченият „Данък върху Доходите на Физически Лица“ или ДДФЛ. След двете извадки се получават чистите парички, които взимаме, или нетната заплата.

На теория всичко звучи много лесно, но в цифри е по-засукано! Досега общият процент осигуровки беше 11.375% . А ДДФЛ се изчисляваше по следнта формула: за доход над 600лв. ДДФЛ = 87лв. + 24% от горницата над 600лв. Разбрахте ли го? И аз не го разбрах, затова ето го в цифри: досега, за да взимаш чисти 1000лв, брутната заплата трябваше да ти бъде 1401лв. Те се изчисляваха по следния начин – от 1401 вадим осигуровките 1401 – 11.375% = 1241.64 лева. Върху тях начисляваме и ДДФ, което са 87лв + 24% от (1241.64 – 600 = 641.64) = 87 + 153.99 = 240.99 лева (това е данъкът). Вадим го 1241.64 и получаваме нетната заплата = 1000 лева (след закръглянето).

От началото на годината формулата е по-простичка. ДДФЛ се фиксира на 10%, но за сметка на това осигуровките скачат от 11.375 на 13%. По този начин отпада и сложната част със скобите във формулата, което всъщност е необлагаемият минимум, а таванът от 1400 става 2000лв. Ето го положението с вече използваното горе бруто 1401лв. – вадим 13% за осигуровки и остават 1218.87 лева. От тях държавата си удържа данък, който за всички вече е 10%, което прави 121.89 лева. В крайна сметка се получава чиста заплата от 1096.98 лева.

Каква е равносметката? За мен лично е на плюс… както се видя горе, при досегашна чиста заплата от 1000 лева, сега ще се получава почти 100 лева повече. Надявам се и аз като Ицката да съм бил полезен на някого.

Както обичам да казвам, печеленето на награди от игри в България е като извънземните – уж го има, ама на никой не му се е случвало! Е, макар да подходихме скептично, оказа се, че наистина всичко е вярно и точно. Хотелът се казваше Хелиос Бийч и беше най-препълненият хотел в района – явно и един от най-добрите. Първото ми впечатление беше, че сякаш се намирам в някой руски квартал на Берлин – чуваше се или немски, или руски… дори персоналът ни говореше на тези езици! Българите се брояха на пръсти!

За първи път бях истински очарован от български туризъм. Хотелът беше на ниво, стаите бяха хубави, кухнята, басейнът, дори имаше аниматори, което е ново за мен, що се касае до България. Имайки предвид това, което съм виждал в Латинска Америка, ние сме все още на светлинни години, но поне сме започнали от някъде. За кухнята, както вече споменах, могат да се кажат много и все хубави неща – богата трапеза, с приятно направени салати и тематична кухня за всеки ден от седмицата + сладолед на корем, което за мен беше истинският рай. Алкохолът и безалкохолните до полунощ са безплатни… с две думи – Хелиос Бийч спокойно достига нивото на средно-хубав 4 звезден гръцки или турски хотел, с една разлика, че поне си си на родно и имаш хубав плаж, с хубав пясък и ти говорят на майчин език… почти постоянно ;)

Градчето не е нищо особено – село с много туристи и много магазини за дрехи, бижута и сувенири. Хората бяха с доста благ характер. Засякохме дори провеждането на ежегоден конкурс на детското творчество, на който танцуваха и пяха разни дечица от Русия и бившите СССР страни. Имаше невероятни изпълнения (има ги в галерията), особено на Арменците.

Нямам сили да разкажа за цялата почивка, пък и съм позабравил някои неща… помня че слизахме надолу по брега с колата, в посока Юг, има разни снимки оттук-оттам. Хванахме един ден и пясъчна буря, която препълни басейна с пясък и туристически junk… като пристигнахме пък нашата стая беше заета, заради което ни компенсираха, настанявайки ни в мезонет… все благи истории, с които ще запомня тази почивка – първата ми аванта ever.

С две думи – вярвайте поне от време на време в игрите с SMS-и, за да можете да изпитате удоволствието на печелившия.

А ето и снимките оттам – Галерия

Най-приятното на това място е, че пътят дотам минава много навътре през гората и много малко хора го знаят. Ето защо с годините мястото сме си го облагородили, така да се каже, като сме си направили маси, пейки, две кухненски помещения, които всяка година се облепват с фолио, за да не духа и мокри… дори има построена тоалетна в центъра на долината на розите (не тези рози, за които си мислите, а от онези – кафевичките и благоухайни).

Истинският живот на язовира започва обикновено към 21:00 часа, когато кметът бие камбаната. Тогава се и пали огънят както и Петромаксът (това е газова лампа с копринено чорапче с осветителна мощност 1000W), после всеки си се намества на масата и се започва масовото пиене и простотия. В общи линии там повечето хора се събират, за да разпуснат… да забравят за работа, проблеми и глупостите на ежедневието. Тук можеш да си ходиш полугол, да си псуваш, да си пееш и пиеш и никой нищо няма да ти каже… дори напротив – тихичките индивиди обикновено не се вписват.

Всяка година по традиция има някой нов, който, въпреки невероятните си опити, не се вписва в картинката или пък изглежда малко нелепо на фона на гората, изпитото промишлено количество (впечатляващо дори за руска компания) и обстановката като цяло. Тази година си имахме блонди, която се гримираше, слагаше си гланц и си правеше маникюз и ноктопластика на огъня… трогателно.

За събирането мога да разказвам с дни… обикновено денем едно от най-големите удоволствия е да влезеш с кану или лодка в язовира. Другото, което беше ежедневна практика, беше играта на карти, табла и скрабъл. Е, разбира се имаше и заблудени личности като Наталия, които само се чудеха как да мухлясат на брега, ловейки риба… което пък от своя страна я превърна в герой на лагера – независимо, че там имаше поне дузина заклети рибари и ловци, кой от кого по-добър, тя налови най-много риба от всички, при това със завиден замах и спокойствие, сякаш го прави всеки ден. Като цяло – всеки с колорита си – едни винаги са нервни, други постоянно дават акъл, трети се базикат постоянно, или пък готвят, плуват, играят карти, мързелуват… кому как :)

Аз лично се отдадох на последното – имах нужда да помързелувам малко, особено след тежките работни месеци в последно време. Е, да – това ми беше третата седмица в отпуска през последните 5 месеца, но имах нужда от тях. Успях, макар и за десетина дни, да забравя за Mag Studio и проблемите там… да забравя проектите и да си стана пак човек, при това в най-добрата възможна компания. Нелепо беше, че се срещах с хора, с които съм прекарал детството си, а се налагаше тепърва да се запознаваме… за сметка на това се родиха добри приятелства – Марина и приятелят й Пешо, Радослав и Миленка, с които дори си направихме двудневна екскурзийка.

Разходката я направихме по идея на Радослав, като тръгнахме по пътя за язовир Доспат, оттам към Девин и се отбихме при разклона за Триград. Там първо влязохме в Ягодинската пещера – много внушително място с най-ненорманият екскурзовод на света. Човекът явно беше с комплекси за малоценност от детството и си беше наизустил лафове, с които да се прави на мъж пред туристите. Входът в пещерата е на символична сума, като пускат групи на всеки кръгъл час. Пещерата е дълга два километра и отвъд и прилича на малък тунел през планината. Няма особено много внушителни неща – по-скоро интересни детайли, като пещерни перли и подземни езера. Скалите не са от най-впечатляващите, но пещерата определено си струва. Ако ще ходите – пригответе се за сериозно крачене по неравен и хлъзгав терен, студ (постоянна целогодишна температура от около 6 градуса и влажност 90%) и глупостите на водача ви. Поне с автомобил може да се спре на самия вход.

На излизане от пещерата ни запра отново дъжд. Същият дъжд явно беше и причината да ни провали и второто предвидено за деня посещение на пещера – Дяволското гърло. Тя се намира на още няколко километра в посока към Триград, по ждрелото на една река. Когато отидохме там нямаше ток – явно имаше авария (същата, която прекъсна тока в ягодинската, докато бяхме там, за около 5 минути). Чакахме близо час и накрая просто си тръгнахме. На следващия ден, за да върна жеста, повторихме екскурзията с моята кола, като директно отидохме на дяволското. Този път успяхме да влезем, с един особено странен и тихогласест блондин – кинта и педесет, който измрънка две думи, вкара ни в една огромна дупка и ни каза – „Катерете се, ако искате!“. Пещерата не е нищо особено. Впечатляваща е единствената зала вътре, която е най-голямата на Балканите – за съжаление обаче без скални образувания, защото е направена от реката. След голямата зала следват почти отвестните стълби с близо 300-400 стъпала (екскурзоводът каза, че са еквивалент на 22 етажна сграда). Като се изкачихме по тях просто чухме един водопад, от който идва и името на пещерата. Теориите за името са две – идва или от зловещия грохот, или от факта, че каквото е влязо във водите на пещерата, никога не е излизало навън – явно има още много подземни шахти, които складират всичко – включително и труповете на двама водолази.

На излизане от пещерата имаше още две изненади – срещнахме една възрастна жена, която пееше в гората… божествено… а после видяхме и една мацка, която продаваше мед. Смея да твърдя, че това е най-добрият маркетингов стратег в района. Първо ни спря на улицата и ни подаде по една пластмасова лъжичка, като ни предложи да опитаме от меда. През цялото време говореше адски непринудено, обяснявайки за плюсовете на всеки вид мед. След като успее да те омая и да ти продаде мед, тя ти дава визитка и обяснява, че на този номер можеш да си поръчаш мед в София, като ще ти го донесат до вратата, без надценка за доставката… гениално :)

Така ни приключи и втората екскурзия. Общо взето втората половина от престоя ни на язовира беше белязана от дъждове, което наложи монотонното висене под навеси, ядене и игра на карти. Не, че не беше весело. Дори последната вечер имаше много готино изпращане на голяма част от заминаващите, като кметът каза по една-две думи за всеки един от присъстващите, под вид на тост… аз пак бях в ролята на женкар! Язък!

На връщане към София минахме през Батак, да шльопнем по един печат в книжките за стоте национални туристически обекта, а после се отбихме и към третата пещера в родопския район – Снежанка. Тук искам да посъветвам всички, които отиват там – внимавайте! Когато се стигне с колата до паркинга ви чака зловещо катерене. И като казвам зловещо, мога спокойно да го сравня с катеренето по Везувий, Акропола или манастирите на метеорите. Пътеката беше хлъзгава и ядски стръмна. Ходи се може би близо километър планински преход, който ви стъпва, при добра крачка без почивки, на около 15 минути. През целия път има адски дразнещи поучаващи табелки – Спри тук, не се предавай, пръдни за кеф, жулни една бира и т.н. Накрая, преди пещерата, има една хижа и няколко малки къщурки. Там беше и най-зловещият от всички екскурзоводи в пещери – странната смесица между Хитлер, едно от седемте джуджета на Снежанка и готвачката от столовата на училището в Русия – голяма, ниска, могъща, със зло изгражение, благ характер, но сериозно изразена психоза в моментите, в които говореше по програмата си в пещерата. Иначе дупчицата си струва – супер малка е, но е невероятно красива. Има над 300’000 сталактика и невероятни причудливи скални форми – струва си катеренето, повярвайте ми!

Е, това е краткото резюме на почивката… имаше от всичко по много и при това дори беше приятно ;) Наздраве на всички планинари и се надявам аз, като последовател на съучениците на баща ми, да успея да продължа вече многогодишната традиция на групата и дори да намеря нови членове на агитката, които да попълнят с ентусиазъм полянката на третия полуостров на Голям Беглик.

А ето и очакваната от много хора галерия с 260 снимки и два видео записа от лагера. Enjoy.

Галерия - тази е със смалени и обработени снимки

Галерия с оригинални снимки – тук са пак същите снимки, с по-голям размер, ако на някой му трябват за разпечатка.

P.S> И както беше лафът на тази година на Васил Коларов:

- Леле, тя тази тема стана много голяма!

- Е, голяма, голяма… ама тя, в крайна сметка, колко голяма пък може да е една тема!

Пожелания получих всякакви… от това да се оженя, до това да имам нов шеф, да ми порасне повече коса или да имам повече поводи да ми се потят стъклата на очилата… При всички положения аз лично си пожелавам по-малко нерви и ядове, защото в последно време това най-силно ми се отразява на живота, при това в не особено положителна насока.

И така… довечера, когато духам свещичките, ще си пожелая по нещо хубаво за всеки един, който ми е близък, защото когато хората около мен са щастливи и аз ще бъда.

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН СТИЛЯНЕ!!!! … Благодаря :)

P.S> Това последното е специално за шизофренията ми.

И с малко закъснение, ето снимките от рождения ми ден, като те са в една галерия заедно със снимките от спечелената на морето почивка в Обзор – Галерия

Иначе за почивката – прекарването беше определено запомнящо се… от една страна заради хубавия хотел и времето, което хванахме; а от друга – просто защото винаги знаем как да си прекараме добре. Цялото удоволствие ни стъпи на по 345 лева на човек с пътуването с автобус в двете посоки и настаняване в тройна стая на all inclusive. С две думи, при елементарна сметка, се падаше по 25 лева на нощувка цената на хотела, което е абсурдно евтино дори и за България. Цените бяха толкова ниски, както ни обясниха и самите турци, защото всички турски хотели по курортите са построени на кредит от банка, който собствениците изплащат. И когато не е сезон, те са готови да работят на практика за 0 печалба, само и само да получават парите за изплащане на вноските. Факт е, че се получаваше – нашият хотел се препълни за няколко дни, като беше залят от англичани, руснаци, холандци и българи – почти достигна максималния си капацитет, докато другите хотели в района пустееха. Имаше дори и друга група българи в нашия хотел, които също бяха на тези цени, но бяха дошли с фирма Orient 99 и споменаха, че са много доволни от организацията.

За момента мога само това да разкажа. Снимки от почивката има в промишлено количество – близо 300 снимки (от които съм качил само 200-те най-хубави, защото галерията не позволяваше повече като за без пари), които обаче не са особено качествени, тъй като са правени с моя тъпарат (телефон с фотоапарат). Въпреки това може да се види много. Снимките са качени в галерия на Flickr, защото са бая обемисти – можете да ги разгледате и да се полюбувате на хубавите мигове. Искрено пожелавам и съветвам всеки един да отиде до Бодрум – макар градът да прилича на малко и страшно скъпо село, все пак има своя чар. Бил съм и в Айвалък, и в Кушадасъ и няма нищо общо с тях… тук прилича малко повече на западен курорт…

Абе гледайте и се радвайте… пък скоро пак и още :)

СНИМКИ ОТ БОДРУМ

Като цяло снимките говорят много повече за прекарването ни в тази хижа, отколкото мога дори да се опитам да ви разкажа… Хапване, пийване, много карти, много смях… и пеене… Ей Богу, хижарите са ни свидетели, прогонихме горските животни в съседна Сърбия с нашето пеене! То не бе Bon Jovi, Азис, Kansas, Б.Т.Р. и да не продължавам, че репертоарът никак не беше беден. Хапване имаше на корем, аз по традиция бях в класически аристократичен халат (а на моменти и в римско облекло!). В компанията бяхме аз, Наталия (рожденичката), Владо (durvobrad), Яни (FEAR), Бояна, Сашо (CityHunter) и малкият бате Ицо (darkfish).

Дори самото пътуване нагоре и пристигането в прилично дълбокият сняг беше истинска емоция – спаси ни единствено фактът, че бяхме с високопроходим пикап Toyota Hillux, с която на 4х4 много весело се друсахме по снежните преспи.

Е, мога единствено да препоръчам на всички да си изкарат един уикенд в планината, в добра компания, защото… както ще видите по снимките и видеото – няма нищо по-свежо и по-приятно от това да се отпуснеш и да оставиш душата си да достигне истиското удоволствие и наслада от живота! Аз в подобни моменти мога да изглеждам… наистина абсурдно!!!

Ето и снимковите и видео материали:

1. Галерията от 95 пълноценно-глупави, но симпатични снимки
2. Видео 1 – Стилян и Яни (FeaR) пеят Bon Jovi на снега пред хижата, докато Нат пече шишчета за вечеря (24.02.2007)
3. Видео 2 – Яни (FeaR) и Сашо (CityHunter) пеят двамата в квартет на три гласа и се ебават с Бояна (24.02.2007)
4. Видео 3 – Цялата компания пее Б.Т.Р. след личната ми инициатива и тон, докато цялата хижа „Планинарска песен“ ехти от гласовете ни (24.02.2007)
5. Видео 4 – Блус (аз и Наталия) на песента „Светът е за двама“ и тук таме ми свалят боксерките (24.02.2007)
6. Видео 5 – „Римски рок vs. Crazy frog“ – това ще влезе в златните архиви на канал fantastika! В главните роли – аз и Владо (durvobrad) (24.02.2007)

В общи линии какво представляваха моите подаръци – имаш дребни глезотийки, като шоколад, плюшено сърце и т.н. протоколни подаръци… интересното обаче беше една кутия с 365 пожелания. Идеята е всеки ден тя да си тегли по едно пожелание за деня… всички, разбира се, са положителни и много весели… освен пожеланията, обаче, има и 52 листчета с друг цвят, на които е написано нещо, което аз трябва да направя за нея… Примерно: „Сготви ми италианска манджа“, или „Заведи ме на разходка в парка“ и т.н. Хубавото е, че всичките 365 са различни и са в шикозна кутия с формата на сърце, с две мишки отгоре :)

Аз от своя страна получих за подарък чаша със сърца и надпис „I Love You“, диск с романтична музика (който още не съм успял да изслушам), боксерки с тичаш сперматозоид, носещ презерватив на главата си, с надпис: „I’m coming!“ и най-култовото (аналог на моята кутия) – бутилка с писмо! Държа да подчертая, че бутилката беше много старателно облечена с червено кадифе и беше пълна с червен пясък и камъчета от Лувъра… които, аз, с моята сръчност, успях да изсипя по масата! Писмото беше повече от трогателно…

Е, надявам се съм дал добри идеи за подаръци на бъдещите поколения… Празнувайте Св. Валентин, обичайте се… и… не пийте много, въпреки трифоновите традиции, че после трудно става… ;)

Та… става дума за един малък параклис, в който сме кръстени и двамата. Името му е на Св. Николай и се намира точно пред входа на бившия (може и още да е настоящ) кореком на улица „Цар Калоян“, между Позитано и Съборна. Не че има кой знае какво за писане, но това е много ключово за съществуването ни място, което заслужава уважението да бъде споменато с добро тук. Параклисчето е много мъничко и най-странното е, че дори попът, който служи в него, е същият, който ни е кръщавал, мен – преди 21 години и брат ми преди има-няма 24-25 години.

Има дори една забавна история от преди няколко години, когато бяхме там на Цветница за върба. Първото беше по-скоро странно, когато попът ме попита как се казвам и когато му казах, че съм Стилян, той ме попита дали не ме е кръщавал… велика памет! Нямам думи! Другото, далеч по-забавно, беше, когато попитаха Бабата как се казва и тя се представи с трите си имена по паспорт пред попа… той го погледна шашнат и каза: „И само първото ми върши работа!“. Какво да го правиш – добре, че не си каза и ЕГН-то ;)

И пак, само за протокола, понеже стана на въпрос за името ми и за кръщаване – имам си официален имен ден, който е на 26 ноември – „Св. Стилиян Пафлагонийски“ Детепазител. Честитутка на всички забравени от хората и съдбата адаши.

Официалната му промоция у нас беше една от доста шумните презентации по телевизията – рекламираха го като „телефонът на Джеймс Бонд“ от последния филм „Казино Роял“. Реално успехът му на българския пазар за една бройка да разбие рекорда на Nokia 3310 – още от началото на декември до средата на януари K800i беше изчерпан в почти всички магазини, а където се появи, се изкупуваше като топъл хляб от гладни бабички на стачка през 97г.
Новото GSM-че го имам едва от вчера и все още не съм му разучил и 1/10 от способностите, но вече успя да ми спечели уважението! Стандартните неща като трибандова GSM мрежа, UMTS и 3G не е нужно въобще да се коментират. Батерията е литиево-йонна и по предварителни данни държи по около 3 до 5 дни, в зависимост колко снимаш и говориш, което е много прилично (хитро е, че телефонът се пуска на Stand by за съхранение на енергия). Все пак отпред телефонът разполага с просто невероятен 320 x 240 пиксела дисплей, който, макар да е TFT, мога да го сравнява по контрастност на цветовете само с новите Apple монитори. Размерите на телефончето са съвсем нормални – не много дебел, не много тънък (47 x 106 x 22 mm) и е сравнително лекичък. Вградената му памет е скромничка – 64 мб, но пък има слот за Memory Stick Micro, а там вече може да се сложи до 4гб. GPRS, HSCSD, Bluetooth, USB – пак бих казал, напълно стандартни глезотийки, каквито подобен GSM не може да няма. Има и глезотийки, като Airplane profile, който изключва всички излъчващи работи в машинката и тя може да се използва дори и в самолет (като фотоапарат и за игри предимно!) – дори в комплекта има специално разрешително, което важи в страните от ЕС и забранява на митничарите на летището да ти приберат телефона или да те накарат да го изключиш, ако е на този режим!
Истински ценното, всъщност, е камерата в него, колкото и глупаво да звучи за някои, че телефон има ценна камера (цитирам брат си (Бабата): „Това е телефон! С него се говори, а не се щрака… както и с фотоапарати и камери се снима, а не се приказва!„). Камерата е 3.2 мегапиксела (снимките са 2000 и нещо на 1000 и нещо пиксела) с автофокус (доста добър бих казал – в движение прави детайлни снимки, без да размазва), ксенонова светкавица, която свети като Граал в очичките на неверниците и най-забележителното – Carl Zeiss Vario-Tessar оптика (това ценителите на фотото ще го оценят по достойноство!).

Недостатък е липсата на операционна система като Симбиан или Windows Mobile. За сметка на това Sony Ericsson K800i има достатъчно функционален софтуер, който предлага повече от необходимото, поддържа update и може да се инсталира допълнителен софт. Друг недостатък е липсата на подробно опътване в комплекта на телефона. Вътре в кутията има само една тънка книжка на бг, „атински модерен“ и английски език, която ти обяснява как да отговориш на повикване и да набереш номер! Нищо не е обяснено за органайзера, за браузера, за настройките на телефона и т.н. В общи линии човек трябва да е самоук, за да прокопса с този телефон! Хубавото е, че всяка една опция на телефона има кратко описание, което можеш да прочетеш на дисплея, но това не оправдава глупостите!

В комплекта базово върви hands free, зарядно (все още не съм разкрил, дали зарядните на Sony Ericsson са универсални за всички модели!), кабел за USB за връзване с комп и диск със софтуер за ПЦ-то. Жалко е, че изтече промоцията от преди Нова Година, когато го даваха и с 512мб карта бонус със теми и мелодии от Джеймс Бонд филма.

И така от началото на февруари успешно замених старият бъгав Samsung SGH X-100, който вярно ми служи в продължение на почти 5 години, с новия Cyber-shot. Скоро ще започна да попълвам галерията със снимки. Явно тънканажът от 423 лева от GloBul определено си струваха за новата придобивка.

Ето и какво излиза за мен по последни изчисления:

1. За гориво: от понеделник до петък средно на ден по 30км + събота и неделя общо 50км = 200 км, което към настоящия разход на гориво на колата ми: 20 лева за дизел;
2. За закуски: от понеделник до петък за чаша мляко с какао + нещо дребно за хапване по 2 лева на ден = 10 лева;
3. За обяд: на обедните почивки от офиса от понеделник до петък за това-онова залъгалки – по 3,5 – 4,00 лева на ден = 18 лева;
4. За покупки за храна за дома, което включва неспоменатите яденета: 40 лева седмично;
5. За петък вечер стандартно събиране с компания приятели: 15 лева;
6. За глупости, които неизбежно се купуват всяка седмица: 20 лева.

И като теглим чертата при мен излезе: 20 + 10 + 18 + 40 + 15 + 20 = 123 лева. В тези пари, разбира се, не включвам екстра непредвидени разходи като подаръци, непредвидени излизания, алкохол за събирания с някого и т.н. Та… 123 делено на 7 дни в седмицата: 18 лева на ден!

Е, задавам си… въпрос: ако без да харча излишно животът ми струва по грубо 20 лева на ден… колко, по дяволите, им струва на другите…? Как има хора, които живеят с по 100 лева на месец?!? Е… ваш ред е да споделите :) Прехвърлям топката към брат си (Бабата).

Марко Атанасов Семов е роден на 11.07.1939 г. в с. Видима, Троянско. Завършил е реална гимназия в Троян и висше икономическо образование в София. Доктор по социология и доктор на филологическите науки с изследването си „Българският характер в творчеството на Захари Стоянов, Антон Страшимиров и Иван Хаджийски“, които непрестанно повтаряше във всяка своя книга и изтъкваше като велики автори, макар той самият да постигна много повече, дори без да го осъзнава. Работил в продължение на тридесет години като журналист в национални медии – вестници, радио, телевизия. Паралелно с това е преподавател по народопсихология и есеистика в Софийския университет „Климент Охридски“, където имах честта да бъда негов студент миналата година във ФЖМК, както и в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Член е на Съюза на писателите, на Съюза на журналистите и на Съюза на учените в България. Три пъти носител на наградата на читателите, както и на наградата за литература на името на Йордан Йовков.

Той държеше на реда, държеше на точността и се отнасяше с разбиране към всеки един от своите студенти. Лично аз ще го запомня с невероятна му осанка, онази величественост, с която можеше да се изправи пред теб и да ти говори… да говори, сякаш животът спира за момент, за да се чуе тежкия му глас. Сякаш винаги знаеше какво и как да каже, знаеше много добре какво прави с всяка крачка и имаше отговор на всеки въпрос. Поклон пред паметта на една велика личност, която ще остане в историята на своята родина като човекът, който опозна истинската същност на българина и съумя да я представи пред милиони хора, утвърждавайки, при всяка възможност, че има с какво да се гордеем.

Гордеем се в Вас, професор Семов…