Преди няколко дни пак се събирахме у Боби да пием и ядем в добра компания на високо равнище (това последното просто защото сме 14 етаж). И някак странно между всички разговори за работа и теми от общ характер, изведнъж се захвана темата за разкази, които имат силно управленски поуки (както беше казал един познат: започват като приказка и завършват като реалност). Ето и някои от тях с мялко променено от мен звучене, за да им придам по-приказен характер: Прочети нататък »
Днес, по време на лекция по Корпоративна комуникация, няколко пъти споменахме общата култура и за момент се опитахме да направим анализ - до каква степен общата култура е обвързана с други социални фактори и може ли общата култура да се нарече показател за културата на обществото? Прочети нататък »
Днес ми върви да крада идеи от блога на Жоро, които вече са били откраднати от него… получи се като нарко-картел в Куба. Той е повдигнал темата колко безумни неща носят хората в себе си ежедневно… и се замислих аз какво нося.
Принципно винаги съм имал сериозният проблем с недостиг на джобове по дрехите, в които да побера всичко, което нося. Реално обаче не се отличавам по екипировка от “масовия човек” - портфейл, ключове за вкъщи и колата, два телефона (личен и служебен), безконтактна карта за офиса, очила, часовник и дървен медальон (нося го вече почти 8 години без сваляне). Прочети нататък »
Минаха едни от големите пости и темата някак стана актуална… Всички знаем, че постите означават лишение от онова, което може да изкуши тялото и душата… и в най-общия смисъл го възприемаме като ограничение в яденето. Но дава ли си някой въобще сметка колко много неща, освен яденето, остават под въпрос?
Ок - месо, месни продукти, млечни, животински, кашкавал ала-бала, риба и така нататък - не можем да ядем… но нека погледнем една идея отвъд гастрономията! Ще започна с цигарите и алкохола… реално в тях няма нищо животинско, съвсем натурални са си - от природата, но не са ли и те изкушение от лукавия? Дали църквата ги забранява?! Дали постите ни спират кранчето на блажено дестилираните питиета или ни гасят правоверно фасовете?! Следва да се запитаме, макар че е факт, че “църквата” и нейните духовни представители обичат да злоупотребяват или поне да се подкрепят редовно с процентно алкохолни H20-та.
И ако се примирим с факта, че църквата си затваря очите, или поне хората не говорят, за споменатите вече изкошения, нека поговорим за… плътските удоволствия… “Let’s talk about sex” както се пее в една песен :) Тук вече пряко намесваме месото и живи продукти, опашати и жизнерадостни при това… тях някой забранява ли ги? Или по време на пости просто задължително трябва да се използва гумичка - това е като да държиш луканка, ама с гумени ръкавици - ем си се изкушил, ем нямаш допир и не си съгрешил! Странно е някак как никой не се е замислял по темата, или поне упорито всички избягват да говорят за това. С удоволствие бих попитал някой по-просветел - богомолец или там от обкръжението им, но искрено се притеснявам, че ще ме анатемосат, ако отида в някоя църква с думите: “Дядо попе, мога ли да правя секс по време на пости?”.
Реално обаче, като се замисля… май е по-добре да продължаваме да мълчим по темата, защото според православния календар, през годината има 5 големи пости от по 40 дена - сумарно 200 дни. Като приспаднем и малките пости, че то остават има-няма 50-60 дни за секс, цигари и алкохол… а ние сме се загрижили за мръвката ;) Тъй че - блажете душата и се наслаждавайте на живота, защото никое удоволствие няма да ви даде по-голям рай от това да си живееш с кеф, тук - на земята, в този живот.
От край време родните ни земи се възприемат като сърцето на един малък регион, който сякаш живее откъснат от останалия свят, който има свои собствени обичаи, традиции и разбирания за всичко - Балканите. За нас тук е райско кътче, или не чак дотолкова райско, но за сметка на това си е наше, ние се идентифицираме с него, чувстваме се като неразделна частица от едно цяло, което за другите изглежда като болест. И може би нашият така наречен “Балкански синдром” си е точно това - болест, предавана от поколение на поколение - вирус, който ни кара да сме така общителни, усмихнати, весели и винаги недоволни… Може би никой друг не може да е като нас; може би и нашата балканска жилка не е нещо чак толкова положително; може дори ние самите да се отвращаваме от себе си, но кой ли ни е питал къде искаме да се родим, пък и… родиш ли се тук, насред “нищото на Европа”, то ти си обречен цял живот да си носиш родното в кръвта! Защото един “нашенец”, дори и да напусне земите на своите родители, както все повече практиката показва, че е присъщо за нас, той си остава завинаги балканец.
Трагедията е в това, че освен всичко останало, ние – българите - обичаме да се забавляваме… При това да се забавляваме или за сметка на някой друг, или по един много особен начин, който никой друг не разбира: безкрайни са примерите за “черния хумор” на българина, който би докарал до истерия някой англичанин например! И не ни стига, че се забавляваме, но и не осъзнаваме, че го правим - станало е толкова първично за нас, като дишането - поемаш въздух и казваш някоя глупост. Друго типично е да се лъжем взаимно на принципа - аз го лъжа, че му вярвам, пък той ме лъже, че той ми вярва… и така до безкрай. Било то по телевизията, радиото, вестниците, рекламите, семейството, политиката - навсякъде рецептата за оцеляване е синоним на измама.
И макар и аз да съм от същата тази група или дори етнос, ще наруша една типична черта - безредицата и ще разгледам някои присъщи балкански черти. Да започнем с това, че нашенецът не се осъзнава като такъв, а като гражданин на света - като интелектуалец на световно ниво, макар да е един обикновен и долнопробен шоумен, който забавлява публиката, тоест - обществото, а то от своя страна в България се дели на две - публика и уж артисти - едните гледат сеир, а другите се правят на маймуни - правят шоу. И точно от това се провокира и отрицателното отношение спрямо българите в чужбина - защото някой е решил да си прави шоуто, българското шоу, в чужбина и разбира се в очите на чужденеца той оставя само отблъскване и разочарование, подписано с нарицателното вече: “българин”. Но на него това не му пречи - българският шоумен е безразличен към всичко, като се интересува единствено от своето лично благо, а то обикновено се ограничава до това, да се забавлява.
Не се опитвам да кажа, че нито един друг народ не знае как да се забавлява, напротив - просто ние сме се научили да превръщаме в майтап всяка една ситуация… А това вече е грешка! Защото семейството и бракът не са просто шегичка или предаване по телевизията, което гледаш и се смееш, а когато ти се доплаче - просто спираш. И точно по тази причина 66% от българските семейства, след известна доза смях, сега са на ниво - плаче ми се, ама ме е страх да пророня и сълза. В шоуто по български, нито тези, които го водят, нито публиката, осъзнават, че са изгубили границата между реалността и сцената на забавление - защото Бай Ганьо би могъл да се роди във всяка една страна, но само в България може да се превърне в кумир - смеем се на самите себе си и сме недоволни, когато другите ни се смеят… Е, явно значи не знаем какво искаме! Или пък знаем? - Искаме да се забавляваме… Искаме шоу.
И тук за пореден път се натъкваме на въпрос - защо в България, а не някъде другаде, хората се нуждаят повече от всякога от забавление? Отговорът е много простичък - заради историческото ни минало, колкото и да не обичам да търся проблема, като по българска традиция, в миналото (все пак и САЩ нямат кой знае колко продължителна „свободна” история, ама като ги гледам, не се оплакват!). Тъй като страната ни е кръстопът, по който, откакто съществува цивилизацията, всеки минава и оставя по нещичко, с годините сме започнали да се затваряме вътре в себе си и логично, като се самоизолираме, слагаме началото и на самоиронията, която на този етап е станала инстинкт за самосъхранение за българина - той се шегува със себе си от страх да не се пошегува друг с него. Това вече води и до компенсаторно поведение, тоест - комплексите. След като България е била под робство пет века днес е напълно нормално народът да иска да има власт и показност - когато толкова време си мълчал и си бил каран да се криеш в крайна сметка се стига до мига, в който искаш да се показваш, да говориш, да имаш. Един вид се опитваш да запълниш онази празнина, която е останала от миналото, като препълваш настоящето, но това не води до нищо качествено. Дори обратното - получава се ситуацията, която се опитвам да опиша - получава се една комедия, но не в театъра, а в живота.
Така си обяснявам желанието и стремежа към забавление, но остава любимото ни традиционно извъртане на истината, което доставя неповторимо удоволствие за родените по Балканите. Може би отново фактор е същото онова подтисничество, което е породило страх, предаван от родители на деца и който толкова време е бил насаждан, че сега провокира ответна реакция - лъжата. Това е поведение, с което си борави само човекът в природата и което му помага да оцелее когато се чувства застрашен. Лошо е обаче когато лъжата прерасне в лицемерие, а в кръвта ни за съжаление тече точно това.
Е, не всеки разбира се отговаря на тези критерии, но е факт, че една голяма част от българите отговарят на всичко казано дотук. Шоуто по български е спектакъл най-вече за онзи, който е актьор в него, пък и е присъщо за долните класи. Напълно неприемливо е да мислим, че всеки един би могъл да падне толкова ниско, че да се самоунижава пред обществото, получавайки от това удовлетворение. Няма да намерим български “шоумен за живота”, който да е част от средната класа или от висшите прослойки на обществото, но след като 90% от населението са под това ниво, то е напълно обяснимо и очевидно защо по улиците на България е пълно с луди - те не са луди - те просто се забавляват. Защото, след като си изгубил всичко друго в живота си, когато е пресъхнала и последната капка достойнство и когато знаеш, че нямаш жълта стотинка, за да си купиш хляб, а ако имаш, то опашката пред магазина или пък цените на хляба са толкова високи, че предпочиташ да умреш от глад, единственото, което можеш да направиш, е да си отидеш с усмивка и аплодисменти от своето собствено Шоу по български, преди да паднат завесите и на твоята театрална сцена, защото конкуренцията при актьорите вече е завидна в родината ни, пък може би дори скоро ще доживеем и деня, в който няма да останат нормални хора, които да бъдат публика - лесно е да правиш шоу, но е трудно да се смееш на трагедията, когато живееш в нея…
Лъжи! Това е най-доброто начало, защото реално погледнато те се превърнаха в най-универсалната рецепта в ежедневието ни - лъжи плюс илюзии, получаваме всякакъв тип междуличностни отношения; лъжи плюс пари, получаваме власт в нейната най-безгранична и първична форма; и разбира се най-популярната сред всички комбинации - лъжи плюс още лъжи, получаваме живот. Живот, при това изграден така банално, сякаш виждаме своята собствена история в нечии очи… и нищо чудно!
Защото живот днес аз не виждам. Той е заместен от една съвсем елементарна форма на съществуване у разумната раса. Раждаш се и ти слагат хомота - оттук нататък нямаш воля, нямаш желания, нямаш мечти… трябва само да слушаш какво ти казват да правиш! Сякаш хората вече ги произвеждат като машини - на ишлеме… Трябват сто бройки лекари и десет учителки - няма проблем! Ще си произведен или култивираме няколко… от тях правим селекция за най-доброто и ги пускаме в обръщение. Когато КПД-то (Коефициент на полезно действие) им падне прекалено ниско, просто ги изключват, захвърлят ги и света ги забравя…
Защото от малки ни учат да повтаряме само: “Я, какво е станало!”, а нещата не стават сами, някой ги прави такива. Съвсем обаче сме забравили, че това право си е само и единствено наше. Забравихме как да живеем, вдигнахме ръце и някой друг сега живее вместо нас, пък ние само отчитаме присъствие… най-много някой път да изпищим и да кажем, колко ни е лош животът и как нещо трябва да се направи - като внезапен спазъм - после пак млъкваме и продължаваме напред.
Защото дори сме забравили, че животът не е пейка, на която като възрастни хора сме насядали, за да храним гълъбите с трошици хляб, животът е път. А за да живееш трябва да продължиш да вървиш по него, независимо колко стръмен и осеян с трудности и препятствия ти се вижда. И ако не виждаш край нямаш моралното право да спираш и да казваш, че за теб това е краят - тръгнал ли си нанякъде, длъжен си да го довършиш докрай, иначе така наричаният от теб живот ще се окаже една безцелна разходка и нищо повече.
Защото само подритваме камъни напред-назад и си въобразяваме, че строим. С кръстени ръце, от време на време се прозяваме и после си вярваме, че сме сътворили чудеса. Да, ама не… Най-много ритайки камъни на едно място да изкопаем дупка под себе си, а после някой друг, пак “велик строител”, да ни зарови с нашите камъни, та да не му нарушаваме спокойствието…
Защото… защото “защота” мога да повтарям цял живот, а е очевидно, че те всички са в основата на някакви лъжи, същите онези, с които започнах и в които вярваме. Трагедията обаче е в това, че не осъзнаваме какво правим - губим си единственото безплатно човешко право на този свят- правото на живот. Някой, явно на шега, ни е подал камата, а ние, хората, понеже в стадия си на развитие сме между петата и шестата година, когато още си играем с каквото ни дадат, та сме я насочили към сърцето и с всеки следващ ден я забиваме все по-навътре и по-надълбоко… Вече сме стигнали до кръв и ако не се осъзнаем скоро няма да пишем историята, а ще сме част от нея.
И от всичко казано дотук разбирам, че вървим назад… Вчера ако нашите деди са ни оставили в наследство думите: “Човек и добре да живее, един ден умира и друг след него се ражда…”, то днес, единственото, което можем да напишем с големи букви, е:
“Човек е добре и да живее, защото един ден умира и ако не е живял, друг след него не ще се роди…”
Всички си мислят, че знаят какво е SPAM… мислят си за онези противни реклами, които препълват пощите… мислят за ненужна информация, мислят за компютри… А всъщност SPAM е продукт от месо, който е придобил популярност в Англия в началото на миналия век - такава популярност, миксирана с прекомерна реклама и ниски цени на продукта, че е заляло пазара и се е загнездило трайно в съзнанието на англичаните. Пълното му название е “SPAM luncheon meat” и има следните съставки:
И това е то… смесвате тези “вкусотии” в поцинкован метален кръгъл съд и получавате SPAM! Звучи доста безобидно и дори вкусно и привлекателно, на фона на една претрупана с реклама за виагра и гей сайтове поща, но какво се крие зад този “свински деликатес”? - безобидност и привлекателност?!
В действителност една косерва SPAM съдържа 170 калории (140 от които са мазнини), 16 грама мазнини, 40 милиграма холестерол, 750 милиграма нитрати и 7 грама протеини… Освен това съдържа карбохидрати, фибри, модифицирани Витамин А и С, но без капчица калций. Само за сравнение - порция овнешки дюнер, по оригинална мазна турска рецепта, съдържа по-малко вредни съставки! Още ли мислите, че SPAM-ът не е опасен за вашето здраве…?
И все пак, за желаещите да опитат (в буквалния смисъл на думата) какъв е вкусът на SPAM-а, ето и една рецепта за “SPAM luncheon meat”, която е била толкова често приготвяна по време на войната в Англия, че името на тази шунка в консерва се е превърнало в нарицателно за натрапен и не особено желан продукт:
Нарежете съдържанието на една консерва SPAM на 4-6 филийки. Запечете го добре на тиган, като задължително го обърнете и от двете страни. Разбийте 4-6 яйца с вилица и за не повече от минута ги изсипете върху пържещата се шунка, за да се стегне, но без да се пържи. Вземете препечена ръжена питка, разрежете я на две и я намажете обилно с масло. Между половинките на питката поставете плочка американски кашкавал за сандвичи, шунката и леко запържените разбитите яйца (съветват да се прави в пластмасова чиния, за да не се разтекат яйцата). Запечете в миктовълнова печка или фурна за около 10-15 минути. Резултатът е зашеметяващ тост с шунка и “рохко запържени яйца” (това е терминът, който производителите използват) с разтопен кашкавал върху тях - определено звучи вкусно…
И ако след всичко казано решите, че не можете да чакате някой да ви засипе със SPAM като производител на шунка английския пазар, то можете да си купите “SPAM luncheon meat”… стига обаче да живеехте в САЩ, където можете да си го поръчате на 1-800-686-SPAM. А у нас можете просто да заситите любопитството с един класически шпеков салам и да полееете с две мускатови идеята да побългарим SPAM-ът и да го кръстим ШПЕК.
“Село ли е Студентски град?” не е въпрос нито тема за дискусия, а просто сричка, която само селският манталитет може да ограничи човек в правилното й изговаряне, произнасяне и адекватно асимилиране. Всичко в крайна сметка се върти около тези две заветни букви, а българската азбука, която, апропо, никак не е българска, още по-малко е азбука, ако се зачита от гледна точка на онези - провинциалистите от светите земи на извън-столичния небесен рай, е напълно достатъчна, за изразяването на всеобщото софийско мнение по въпроса.
Но Студентски град не е съвсем село. То си е град, както е заложено в името му, измислено навярно от някой от „градските” му обитатели. Град, който само частично отговаря на речниковата дефиниция на село: „населено място, чиито жители се занимават главно със земеделие и скотовъдство” - население си имат и то доста внушително, пък и образно казано са жители, ако се има предвид, че там не се живее, а просто се преживява от ден на ден, от година на година; за главното занимание на обитателите на Студентски град се спори от години и макар някои експерти да отхвърлят думата скотовъдство, то балконското земеделие процъфтява и дори развива българската студентска икономика. В общи линии си имат всичко необходимо, за да стиснат между зъби думичката „село” и с гордост да блеснат с постоянен адрес - София-град, докато хващат междуградския 280. Ами така де – дори когато бяха наводненията лятото и се наложи общината да изпрати допълнителни междуградски автобуси, бяха пренасочени не коли по линиите на 204 или пък 305, а точно любимите оранжеви чада на европейското автомобилопроизводство. Дори зоологическата им градина е миниатюрен модел на някогашната софийска, в която животните са били не по клетки, а са се разхождали на открито в паркчето, което днес наричаме на Съветската армия – та малко ли са инсектицидните форми на живот в безкрайните номерирани терариуми, в които кротко пъплят студенти.
Не бива да забравяме, че вървим към Европа и там би било недопустимо да кажем, че висшистите ни в родната столица са вече приобщеното местно население на някое село. Но въпреки това Студентски град на английски език е “Student village”, което в превод е Студентско село – явно дори на Запад са по-адекватни по този въпрос. Изглежда столичани се стараят да бъдат максимално толерантни към инвазията на провинцията и им отпускат уютно местенце в полите на Витоша с южно изложение, издават пенсионерски привилегии за ползването на автобусните линии и дори им предоставят ледена пързалка, за да не отвикват от старите навици да слизат с шейни по друма от горната чаршия към мегдана на селото – никой не може да отрече завидните усилия на Столична община да се грижи за Студентски град. Там дори пиците на парче и дискотеките са по две на глава от населението, за да не им липсва градското изобилие на някогашните Корекоми. Само болница с родилно отделение им липсва, но това по-скоро се дължи на колебанието по казуса: „Какво гражданство да се предостави на детето?”.
Но не е редно отговорът на един толкова обикновен въпрос да се превръща в поле за изява на омраза и абсурдни съждения. Все пак София не е България, макар още да не разбирам защо е така. Факт е, че извън границите на столицата, времето сякаш е спряло – постепенно започваме да наподобяваме Мексико сити, където живее повече от 60% от населението на държавата. Вчера направихме компромис със село Люлин, днес правим компромис със Студентски град, утре навярно Варна и Бургас ще бъдат обявени за източни провинции на София и ще заприличаме на жалко подобие на Римската империя, с разхвърляни по територията на столицата десетки провинции, запазили автентичните си нрави, култура и език.
Защото това е град с традиции, а не поредното тепе, на което да си правят густо майните от централна България и на пазара все още се продават картофи – не патати, барабой, компири или бумбали, а картофи. И на който всичко това му звучи обидно, дискриминиращо или неудобно, може да се възползва от целогодишното намаление на еднопосочните билети по посока София-провинцията, а пътем да напише своята версия на тема: „Село ли е Студентски град?”.
Влязохме щастливи и доволни в голямото европейско семейство… Влязохме, ама трънци… България през 920г. е обявена за “Първа Европейска Държава” и от тогава, та досега, все сме си там… за добро или за лошо Европа няма да ни избяга - ако ние сме влязли в семейството, то Германия, Франция, Испания, Англия и прочие претендиращи за величие държави са ни осиновените внуци! А що се касае за Европейския съюз… язък за шумотевиците около влизането в него…
След хубавото хапване и пийване на 31 декември на 1 януари се събудих по обяд… и странно, хем в ЕС, пък пак си се чувствах същият… бяха се променили някои неща само… и се замислих: “С какво влязох в Европейския съюз” и си отговорих:
Е, това е… влязох разочарован, по-беден и само с ядове и ми се иска да изляза… знам ли… твърдят, че ще стане по-добре… ама като гледам дори тези, които го твърдят… дори и те се оплакват… Да ни е честит резилът и тепърва идващите проблеми с всичко ново, което ни очаква!
В последно време все повече ми прави впечатление, че хората имат противоречиво и предимно отрицателно отношение спрямо една социална група, която се самодефинира като „интелектуален, културен и аристократичен елит”, а простолюдието нарича с простичката дума: „сноби” (б.а. според речниковото определение сноб е: “парвеню, маниакално суетен и превзет светски човек”. Думата произлиза от френското “sine nobilitate”, в превод - без благородническа титла. През годините се използва като дефиниция за хора, които нямат потекло, но имат положение във финансово измерение и пародират с това). Те са толкова специфични по своята същност и натура, било то като визия, като поведение, мислене и изказ, че би било немислимо да бъдат описани в рамките на един текст. Въпреки това ще се опитам, за да разясня с малко чувство за хумор, да опиша вида и психологията на един класическо „снов” в летните условия на 21 век.
Изискан джентълмен, чиято възраст не може да бъде определена никога поради простичкия факт, че видът завоалира, за да прикрие детайли, които околните не са достойни да знаят. Косата е с къса прическа, без излишни форма и стил, които да не привличат вниманието и да подсказват за пристрастия към дадена тенденция в модата. Лицето е чисто, с матова гладка кожа, добре поддържано. Облеклото, като за летния сезон, най-вероятно би било черна копринена тениска с едва доловима светла бродерия на ръкавите и джобчето с инициалите на собственика й, панталон с пепеливо бял цвят, пристегнат с изискан кожен колан с миниатюрна черна матова катарама. Под тениската е добре привързан бял ефирен шал, а през кръста или раменете е преметнат пуловер от фина вълна. Обувките са кожени, черни, със заострени върхове.
Задължителни аксесоари са бастун от тъмно, ароматно дърво (орех, сандал) с гравирана дръжка, сребърен старинен джобен часовник, пенсне или монокъл и, разбира се, ако е пушач, кутия с три доминикански, ръчно навивани пури. По ръцете си няма излишни украшения, които да натоварват движението – може би малък пръстен от бяло злато, без камък – би било прекалено аристократично и показно в противен случай! В портфейла си би носил снимка на любимия си домашен крокодил Арчибалд.
За поведението и маниерите на един сноб може да се каже много. Преди всичко те са хора, които са над обикновената човешка суета и гледат, дори и в компания от хора, с извисен зареян поглед, без да фокусират хората в очите, освен своите събеседници, които смятат за хора на своето равнище, като тях гледат в лицето, без втренчено да ги притесняват. На глупавите и несъдържателни въпроси отговарят с френски клишета: „Me oui”, “je ne sais pas” и др.
Като цяло реакциите на един сноб следва да бъдат забавени, изискани и без резки движения. Те ходят бавно, стъпват тежко, без да избързват в крачката. Отговарят и реагират бавно, замислено, но убедени в себе си. Говорят с дълги изречения, но никога не прекаляват в изказа си, като често пъти използваните думи са или чуждици или отдавна забравени стари думи от родния език. Обичат да провокират предимно с ирония, а сред съществените елементи на характера е чувството им за хумор. То е алтернативно, силно развито и често граничещо с бруталното невежество, но сами по себе си снобите не понасят невежеството. Предпочитат да не изразяват емоции, но са силно душевно раними, като смехът им е изискан, едва доловим, но ясно изразен с мимиките на лицето. Снобите нямат любими неща, но презират хората без вкус. Не стигат до крайности в поведението си, но са драстични в действията и изказванията си и често действат в пълен разрез с приетите от обществото норми. Снобите са противоречиви по характер, непредсказуеми, но следват определен етикет. Те са напълно самостоятелни и имат крайната неспособност за екипна работа. Не се привързват, а любовта често граничи с чисто физическото привличането, което не бива да измества егоцентричната привързаност към своето амплоа.
Категорично темата не е изчерпана, но някак не мога на един дъх да избълвам всичките образи от съзнанието си. Очаквам коментари, за да завършим този прекрасен портрет. А като за финал два вица, които… според много хора разкриват истинската същност на снобския характер:
Двама сноби влизат в сладкарница. Сядат на масата, поръчват си по едно питие и както си стоят и си говорят, единият небрежно казва:
- Мисля да се кача на масата и да се изпикая върху хората…
А другият го прекъсва:
- Недей бе… няма да те разберат!
__________________________________________________________
Двама сноби си седят на масата в заведение. В един момент навън започва да се сипе дъжд и един от снобите казва небрежно:
- Ето… пак заваля!
А другият отвръща:
- Хм! Простаци…
Живеем в свят изграден от стереотипи. До преди години се живееше с праисторическото възприемане за семейството, където жената стои в „пещерата”, за да готви, чисти, гледа децата и прави бродерии под формата на скални рисунки, докато мъжът гони прехраната си с копие и се крие от политическите съблезъби тигри на живота. После дойде ерата на феминизма, появиха се жените бизнесмени, супермен го изместиха странни мускулести мацки, а пазарът бе залян от „дамски глезотийки”. Мъжът остана на заден план, жената уж! стана независима, самостоятелна и всичко се обърна нагоре с краката. Списания като “Cosmopolitan” започнаха да проповядват феминистична идеология, според която мъжът е… нещо средно между предмет, доставящ удоволствия, пари и облаги и бездушен месояден бозайник, който не знае какво и как да изпитва…
За съжаление истината отстрани изглежда по доста различен начин… Защото ако имаше мъжки Cosmopolitan, там щеше да пише за невероятните умения на жените да нараняват. За това как нежният пол вече никак не е нежен, не и наполовина на това, което правят партньорите им за тях; за това мъжете ли мислят повече за секс, или жените? За пълната заблуда в мисленето, че мъжете не могат да обичат, а жените… ех, милите те! В един момент взе да става ясна една истина… пролича си кой от двата пола е по-отдаден, видя се през последните години кой се паникьосва, кой забравя, бяга с безразличие или пък жертва същите онези чувства и любов, които само те знаеха как да изпитват. Разбира се, черни овце и в двата лагера, Бог дал… но говорим за болшинство, за представителност!
Жените станаха материалисти… знаят какво е любов, знаят как да обичат… но някак хич не им се иска… Привързват се с цел, изневеряват с цел, раждат с цел… и в крайна сметка дори самите те не знаят какво искат! Мъжете им са криви, че не ги разбират… мъжете са криви, че не дават свобода, че се привързват много, че не обичат достатъчно, че прекаляват с чувствата и т.н. и т.н. А в същото време именно нежната половина на човечеството е по-склонна да махне с лека ръка… да замине някъде, да подгони някакво увлечение и да забрави човек, който е давал всичко за нея. И в крайна сметка всеки опит на мъжа да направи компромис, да оправи нещата, да спаси положението, като жертва своя свят, себе си и малкото, което е останало него след една връзка… той става жалък! Получава великата титла: „нищожество”, като в бонус целият свят бива уведомен за всички недостатъци на същия, за да, не дай си Боже, друга жена „сгреши” с него…
Дори в изневярата везните се наклониха в друга посока! Казват, че вицовете са един от най-добрите реактиви на социалните промени. Опитайте се да си спомните вицове за изневяра и се замислете кое надделява… Историите, които започват с: „Връща се мъжът от командировка и заварва жена си с…” или пък онези, в които мъжът изневерява? Той по-скоро е заблуденият алкохолик, тъпоумният… но не и нараняващият. И това е тенденция през последните години. Разликата е в една ключова подробност – мъжете изневеряват чисто физически, от привличане на абсолютно първично равнище, докато жената… тя изневерява с чувства. Жените изневеряват дори само в съзнанието си, влюбват се в някого и буквално за секунди забравят всичко и всички други… И в момента, когато се стигна до прошка… кое изглежда по-нараняващо? Кое разрушава отношенията повече между двама души?
За теми по мъжкия Cosmopolitan може и има какво да се пише много… но нека началото остане отворено, за да не бъде изтълкувано неправилно. Все пак, нито мъжете могат без жени, нито обратното… имаме нужда един от друг, но май имаме нужда и да преосмислим отношенията си, преди да сме преродили фантастичните сюжети от средата на миналия век за световните битки между половете.