След като се ударихме и двамата излетяхме от шофьорските си седалки, за да видим какъв е резултатът от удара… а той беше козметично-неприятен и с типични за градски удар поражения – броня, калник, мигач и преден капак. За да не забавяме движението се изместихме малко в страни и започна дерзанието. Факт в ситуацията бе, че, независимо, че идвам от по-малка уличка и ми се налага да правя десен завой, докато другият просто продължава напред, Т-образното кръстовище на еднопосочните улични е нерегулирано и по правилник аз, като дясностоящ, съм с предимство. За съжаление, предимно мое, този факт стана известен на шофьора на едно Ауди 80 едва след като ме удари… Всичко се случи като на филм… изнесох се в кръстовището и просто видях, както една кола лети към мен… В съзнанието ми за миг изплуваха десетки нечисти помисли: „Дали ще успее да спре?“, „Ами ако дам газ, дали ще успея да се изтегля пред него?“, „Може би да дам на задна и да се дръпна преди да е стигнал до мен?“, „Този дали ще се сети не само да набие спирачки, но и да си извърти волана, за да не ме удари?“, „Колко ли са били големи ташаците на тиранозавър рекс?“, „Защо ми трябваше точно днес да минавам оттук!“, „Звукът от смачкването на калника някак странно ми наподобява звукът от настъпване на хлебарка… може би и те имат калници?!?“ и други подобни съвсем естествени помисли за човек, когото го бъскат. От цялата смесица на емоции, гняв и чувство за безизходица, аз успях да включа на задна, но… уви – нямах време да тръгна. Червеното Аудо 80 се паркира в лявата ми предна част на колата и се натамъни като парченце от пъзел.
Когато емоциите стихнаха, другият шофьор, след като си промърмори под носа „Ебаси! За втори път тази седмица!“, се обърна към мен с „Абе, пич… не трябваше толкова да се изтегляш бе! Ще те удари някой така…!“ – нима?!?! Хубаво, че попаднах на сравнително нормален човек – не скача на бой, не крещи, не се защитава с аргументи като „Абе не ме ли виждаш, че карам като луд! Що ми се пречкаш!“. Моите първи думи бях: „Ок, викаме КАТ!“, след което последва едно задружно „Хммммм…“ от другия шофьор и приятелите ми, които возех в колата. Моят приятел Дани много бързо извади GSM-а и се обади на застрахователката, която ми направи Каско-то в началото на годината, за да я попита как да процедираме. В следствие на проблемите, които имах с Дженерали миналата година, сега вече бях с ново Каско, което е в Армеец. Та обадихме се ние, консултирахме се и стигнахме до извода, че подобен удар не може да мине за паркинг щета. Това е първата важна информация, която всеки трябва да знае – застрахователите по каско в България признават за паркинг щета само удари, при които има не повече от 3 пострадали елемента! А в моя случай бяха 4, което автоматично означаваше, че има много голяма вероятност да не ми я признаят.

Оттам пак се върнахме на опцията да викаме КАТ… Е да де, ама в 17:30 в центъра на София, ще има да си чакаме до второ пришествие… особено ако им кажа по телефона, че е лек удар и няма пострадали хора! Тогава застрахователната ни агентка каза по телефона, че може да изготвим двустранен протокол, който бе приет в началото на тази година… Той много прилича на протоколите, които полицаите изготвят, само че има много по-лека процедура. Съответно веднага отидохме до един офис наблизо, намерихме си протокола в Интернет и го разпечатахме. Ако ви се налага да използвате двустранен протокол за ПТП, можете да си изтеглите цветен образец от този линк. Всъщност е силно препоръчително да си носите два екземпляра винаги в колата, защото не се знае кога ще ви потрябва!

Сега да обясня най-важното – какво се прави с този протокол и какво точно от него се попълва!

• Първите три страници от документа са общи законови разпоредби – те не ви трябват реално!
• Четвъртата страница е „Приложение №1 към чл. 3, ал. 1 – това е констативен протокол за ПТП, при което има пострадали хора. По принцип ви съветвам – ако има пострадал човек, задължително викайте КАТ!!! Така че и тази част не ви трябва…
• Следващата, пета страница от pdf файла, е стандартният протокол, който попълват от КАТ, когато дойдат на място… попитах застрахователите – те казаха, че това не може да се попълва от лица, които не са служителите на МВР. Тоест – и това го пропускате…
• Ето, че стигаме до същинската част от двустранния протокол! Шеста страница от pdf файла, който трябва да си разпечатате – задължително цветно и по възможност на нещо по-голямо от А4, защото иначе не се чете!
• Седма страница е препоръчителна, но не е задължителна! Аз лично не я попълвах и в Армеец нищо не ми казаха…
• Осма страница е бяла – грешка ;)

Такаааа… Та съответната цветна страничка е вашият протокол! Той се попълва два пъти с абсолютно еднакво съдържание за двете страни – тоест всеки ще пише по два пъти. Синята колона се попълва ЗАДЪЛЖИТЕЛНО от виновния, тоест от този, който е причинил ПТП-то… Жълтата е за пострадалия – тоест този, когото са блъснали. В моя случай аз попълвах жълтото. Препоръчвам ви да седнете в някоя кола и заедно да попълвате – единият шофьор пише едната колонка, а другият – другата… после си ги разменяте и накрая задължително сверявате…

Полетата са сравнително ясни и точно обяснени. Силно препоръчително е да имате свидетел, който да се попълни горе (и двата протокола трябва да е един и същи свидетел), защото в противен случай застрахователите може да откажат да признаят протокола. Средната колонка, която е с едни квадратчета, е малко объркваща. В нея се описват обстоятелствата за всяка една от страните – проблемът е, че опциите са много малко и крайно недостатъчни! Примерно, в моя случай – аз отбелязвам 16-тото квадратче, ама другият?!?! Той просто е карал напред и е влязал в кръстовище :) Еми такава опция няма… ние просто не маркирахме при него нищо, а при мен едното. В края задължително се пише по колко маркирани квадрати има във всяка колона.

После има празно бяло поле, в което отново трябва да нарисувате ЕДНАКВИ СХЕМИ на удара… Задължително е да напишете към схемата имената на улиците, където е станал удара, както и да се отбележи коя от колите е МПС А и коя е Б!

Най-важното за вас е полето „Видими щети на превозно средство Х“ – там се пише това, което после искате застрахователя да ви го отремонтира. Знам, че е крайно недостатъчно… Ако трябва дописвайте отстрани, отдолу, слагайте си стрелки и добавки – но задължително ги напишете! Иначе после – трънци пари :)

Следва и последното МНОГО ВАЖНО НЕЩО – когато приключите и с двата протокола, сравните ги и се подпишете, трябва да се обадите на КАТ, за да ви регистрират ПТП-то и да ви дадат номерче!!! Ако не се обадите, после застрахователите ще ви запишат, че катастрофата е нерегисрирана и е силно вероятно да не ви признаят удара. Затова – звъните от GSM (безплатно е, звъни се на 165… ако не ви вдигат, може и на 166, пък те ще ви прехвърлят) и казвате: регистрационни номера на колите и място на удара. Накрая по телефона ще ви кажат номерче… Примерно: 46. Това се записва в графа „Забележки“ по следния начин: „Регистрирано в КАТ с телефонен разговор. Регистрация номер: 46 от 23.02.2009г.

Оттам-нататък ви остава всеки да си вземе по един попълнен протокол и да си направите фотокопие от Гражданската отговорност на другия автомобил! След това просто си стискате ръцете с другия, усмихвате си се един на друг и всеки по пътя си. Имате две опции как да процедирате с този протокол:

• Отивате при неговия застраховател по Гражданска отговорност и той ви плаща щетите (не е препоръчително, защото при ГО дават само и единствено пари в брой, които ще ви покрият не повече от 40% от щетите! Това се прави само ако нямате Каско!)
• Отивате при вашия си застраховател по Каско, като го правите не по-късно от 3 дни след удара… Давате им документите, попълвате си бланка за завеждане на щети и им давате двустранния протокол, заедно с копието на гражданската отговорност на другия.

Тук искам да отбележа и своето възхищение от услугите на Армеец!!! Това са най-добрите застрахователи, с които някога съм работил! Нищо не съм писал на ръка – седнах при една симпатична служителка, която ме почерпи с кафе и започнах да й разказвам… дадох й докуметите, които тя започна да си сканира и завежда в досие на компютъра и след не повече от 10-15 минути ми отпечата на принтер – чисто, прилежно и четливо… всички нужни документи, което, за разлика от Дженерали, беше един лист! След това дойде момчето, което правеше оглед на колите. Той беше един човек и не правеше оглед едновременно на 10 автомобила, а персонално ми отдели внимание на мен! Излязохме, огледа добре колата… изчисти си я сам с една кърпа, понеже вече валеше гаден сняг и си снима всичко. После на едно PDA-че започна да отбелязва какво е пострадало, като за всяко едно ме питаше дали съм съгласен! Накрая дори, понеже бях забравил да опиша предния капак, той го забеляза и ми каза „Момче, виждам, че не си писал преден капак, ама леко е натъртен, затова ще го документирам и него!“ след което ми отбеляза ремонт и пребоядисване! ЕВАЛА!!!

Отпечатаха ми списък с нещата ремонт – отново на принтер, добре подредено и четливо, а не с чепат почерк, който никой не може да разчете… дадоха ми да го прочета и да подпиша, че съм съгласен. После ме попитаха как искам да я ремонтират – понеже мразя да се разправям със сервизи, казах, че искам доверен сервиз. Дадоха ми дебелата книга и оттам си избрах… оказа се, че сервиз на един колега от клуба на Мицубиши е там и така :) Този петък очаквам да си я прибера готова.

Дано да съм бил полезен с информацията…

Нещата малко се промениха днес… промяната я провокира, колкото и да не подозира, един мой приятел, виден блогър, който винаги ме е подкрепял. Провокира ме да се замисля, а оттам и да си дам сметка, че писането е най-добрият начин да се почувствам добре… това е отдушникът на душата ми… това е еуфорията на съзнанието… това е оргазмът на комуникацията… и вярвам, че поне той ще ме разбере.

В условията, в които живеем днес, комуникацията е не просто лукс за интелектуалците… обмяната на информация между хората е не просто рутина – тя е изкуство, не по-малко изящно от рисуването или пеенето и далеч по-трудно от поезията или театъра… общуването е танц на сетивата – игра на думи, действия, намерения и очаквания! Общуването е красиво, уникално и невероятно влиятелно… или поне би следвало да бъде такова!
Истината е, че комуникацията между болшинството от хората не наподобява никакво изкуство – тя е истинското доказателство как песъчинката може да се превърна в уникална перла, но хората са деца, които си играят с нея в пясъчника… копаейки толкова милиони песачинки – толкова много перли, които в техните несръчни ръце са просто прах… част от една игра – така първична, елементарна и незряла.
Казвам всичко това, защото всеки ден откривам вълнуващи истории… толкова невероятни и изключителни истории, в които преоткривам за себе си безкрай много поуки. Това са истории, които ми се иска да разкажа, да предам на другите, под формата на същото онова изкуство, което споменах. Иска ми се да ги превърна от информация в емоция… но в следващия миг се сблъсквам с нещо или някой, които потъпкват вярата и ентусиазмът ми.

Пресен пример за подобен шок е сайтът на уеб агенцията design.bg, който днес съкруши надеждата ми, че светът е достигнал естетично прераждане в общуването си. Да – ама не! Светът е същата онази комуникационна дупка, каквато си беше и вчера, и завчера… обществото е примитивно и за да се разбират индивидите помежду си, явно общуват примитивно.
Нима това е изкуството, за което ви говоря?! Евтина имитация на диалог… а къде е замисълът? Къде е онова, което ни кара да се замислим?! Какви са намеренията на общуващите, какви емоции предизвикват те?! Страшното е, че този сайт ми припомни един стресиращ факт от действителността – в свят на консуматори, когато на почит е евтиното, комерсиалното и непотребното, а религиозният култ е стоката… в такъв свят просто няма място за нищо истинско – в това число за истинско общуване. Има място само за евтино, комерсиално и непотребно общуване, което да задоволи най-първичните ни консуматорски нужди.

В целият този хаос, в ужаса на комуникационната инвалидизация, която е обхванала всички, аз се боя да говоря. Губя не само стимул, но и увереността си, че мога да общувам… Ами ако и аз съм като тях? Ако и аз играя на сцената на тази аматьорска постановка?! Кой е сценарист…? Чия бе тази бутафорна хореография…? Тези евтини декори, които наричам живот?… и кой е публиката, щом всички сме тук – някои зад сцената, дърпайки конците… други пък зад кулисите, чакайки да излязат и да прочетат своите роли… но публика няма! А може и никога да не е имало…

Знам само, че не бива да се предаваме – не бива да губим кураж…! Грешките в днешния ден ще бъдат урок за утре, а тогава идва поредният шанс да си разменим някоя мила, интелигента и красива дума – идва нов тираж на най-четения ежедневен таблоид – нашият живот! И е крайно време да се научим да го пишем и четем с финес и стил, подобаващи на всички нас!

Слънцето отново изгря – все така ярко… все така непримиримо с нощта, със спомена от миналото… изгря и с неохота се настани на небето, приплъзвайки нежно огнения си диск по хоризонта, припомняйки, че вече е зима и топлината на деня е по-желана от всякога. Възкачи се и сега грее така приятно… но знам, че не след дълго отново ще се скрие – там, в земите на сънищата. Знам го, защото животът винаги следва своя строг и категоричен план – ден след ден, стъпка по стъпка… знам го, защото светът се движи от един мотор – сложен механизъм от емоции, мечти и надежди, който прави такт след такт – точно, безотказно… стъпка по стъпка.

Но това е друга история… колкото и да ми се иска, днес няма да ви разказвам за романтиката на игривия слънчев лъч, нито за надеждите и мечтите. Тази история е за обърканите съдби… за изгубените души на шепа нищо и никой не подозиращи лица… за загубата, борбата и лъжата… това е приказка за стъпковото моторче.

Задавали ли сте си някога въпроса „Какво е стъпково моторче“? Знаете ли как функционира и кога трябва да бъде сменено…? В нощта на разкаянието, едва две вечери назад, там, сред магическите гори на Ниберия, група елфи слушаха тази история… така залисани, сякаш времето бе застинало. Те стояха точно там, в късната вечер, под прекрасния небосвод, скрити от луната в сянката на голям и величествен дъб, небрежно насядали в тревата на по чаша ароматна малинова амброзия.

Задругата бе сформирана от шепа елфи, дошли от далечните земи на остров Цимушито, след като ужасна беда бе сполетяла родината им… само неколцина съумяха да се спасят и тази вечер те бяха тук – събрани от порива на сърцата им… белязани от миналото, но въпреки това усмихнати и с вяра за утрешния ден. На самото дърво се бе облегнал старият и мъдър елф Илко Вартанян Олъф, когото всички с уважение наричаха Илво. Той не бе като останалите, събрали се в късната нощ – макар повечето бегълци да бяха млади и несдържани, Илво бе умерен, замислен и винаги с една загадъчна усмивка на лицето. То бе скрито под две плитки от прошарени коси, на цвят напомнящи сребърните мини на джуджетата от Ларха, където бели и черни облаци се стенеха над главите им, примесени с аромата на горещо желязо. Лицето му бе ярко, но силно белязано от живота… присвити и напукани устни, като в левия край винаги се подаваше старата лула от сандалово дърво, от която небрежно се издигаше пушек от ментов тютюн. Скръстените ръце пред тялото му умело прикриваха облеклото и само върховете на кожените обувки се подаваха в мрака. Застиналият му поглед запечатваше образа на всеки, който говореше тази вечер, а в мига, в който той помръдваше с уста, пред силуета му се издигаше поредния гъст дим, без да обели и думичка.

От дясната му страна бе седнал Даниел – легендарен стрелец от горите на Армидал. Снажната ми фигура се издигаше високо над главите на останалите. Неуморните му криле повяваха листата по земята, а ръцете му, сякаш като на малко дете, бяха сплетени една в друга. Къси медни коси, покрили главата, надолу голямо чело, с белези от битките при Армидал. С елмазен поглед, винаги топъл и проницателен, а надолу притворената уста, която сякаш прошепваше с магия всяка изречена от другарите му дума. Даниел бе най-умелият стрелец с лък – на рамото му винаги висеше кожена чантичка, в която носеше своите чарди, а кадифените обувки все още носеха аромата на свежа трева, останала по следите му след дългото бягане в гората. Даниел винаги имаше какво да добави – думите му бяха най-точните стрели, които изстрелваше… можеше да повали всекиго, по всяка една тема, но днес бе мълчалив… със страхопочитание изслушваше историите на другите елфи и сякаш във всеки един миг бе готов да ги прекъсне, за да обясни какво и как се случва. Той добре знаеше за стъпковото моторче, но рядко го споделяше, без да са поискали изрично мнението му…

На срещуположния му край се бе настанила феята Синтия Ефъл… тя бе млада и красива… кръвта й кипеше от страст, а кадифената й кожа спираше погледите на всеки един… скрита под копринени прави коси, нейните линии в мрака напомняха на мираж на нимфа, която еротично трепваше в нощта, спирайки дъха на мъжете. Ефъл не познаваше историята на стъпковото моторче, която в този момент се разказваше… кристалните й очи, в контраст с тънките пурпурни устни, галеха дружелюбно… с изгарящото желание да бъде чута, изслушана и разбрана! Тя не искаше да слуша за стъпковото моторче – достатъчни й бяха разказите, които още в Цимушито не веднъж бе чула… нея я вълнуваше животът такъв, какъвто е – интересуваше се от реалността, от това какво се е случило – днес и сега. Стъпковото моторче звучеше като някаква странна легенда от миналото – притча за орисията на механизма на живота… а това вече бе прекалено сложно или по-скоро изтощително, за да му отдаде внимание. За какво й е на една елегантна фея да слуша фантасмагориите на някакви псевдо техници!

Въпреки всичко Синтия Ефъл бе там… и тя като другите слушаше разказа… знаеше, че колкото и маловажно да й звучи, историята за стъпковото моторче е една от онези, които сплотяват задругата! В крайна сметка това бяха само думи, които потрепваха в застиналия нощен въздух… а стъпковото моторче бе едва един малък детайл от голямата система на живота. Но така или иначе – за тях това бе смисълът – да общуват, да споделят и да се изслушват.

Някои от старците в горите твърдяха, че именно тези дълги среднощни разговори и разкази за стъпковото моторче бяха породили онази стъпка към бедствието по родните им земи. Защото и стъпковото моторче, точно както и самата история, има типичният навик да се повтаря – да прави един оборот и после отново да се превърта, но отмервайки все нови стъпки в историята. За разлика от неколцината приятели под величествения дъб, другите – онези, които останаха в мрачните земи на своя дом, те не обичаха да слушат за стъпковото моторче! За тях то бе детайл, който винаги е повреден – който се нуждае от подмяна, досущ като прокудените млади елфи. Никой от старците не търсеше причина – за тях движението означаваше промяна в техния така спокоен и застинал в забвение живот.

За щастие в този приказен миг, там – сред приятелите, имаше кой да разкаже историята на стъпковото моторче! Мъдрият и саркастично критичен елф Досьо – стар механик и близък приятел на всички бързоходци, със захлас разказваше за стъпковото моторче. Той ги разбираше нещата, не можеше да му се отрече! Ако имаше проблем в механизма, то той с лекота познаваше, че проблемът не в стъпковото моторче – то е здрав и ефективен механизъм, макар за болшинството винаги да изглеждаше некачествен. „Най-лесно е да го смениш… майсторлъкът е в това да го познаваш – да знаеш как работи, какво прави и да виждаш стъпките, които преплита! Те изглеждат малки, незначителни, но именно те движат целият механизъм“ – казваше Досьо мъдро. Той бе дребно и набито елфче, с много сръчни и точни ръце. Косата му винаги бе разхвърляна по посоки, но погледът му бе пламенен – в него бушуваха пожари, а приведените отгоре вежди, заедно с челото образуваха сянка и навес – сякаш строго казваха „разбирам те и знам какво искаш да кажеш“! Той бе от неколцината млади елфи, който си бе позволил да прибере крилете си, разчитайки на своите бързи крака… заемаше любимата си стойка и често обичаше шеговито да критикува останалите.

Досьо се бе привел и гледаше към Рами и Естел – разказът за стъпковото моторче продължаваше… все така пленяващо и реално. Всичко бе започнало като приказка, но в този момент звучеше като реалност – всеки един от присъстващите осъзнаваше, че е направил поне една от стъпките на стъпковото моторче и че именно неговият неуморен ход ги бе довел тук, тази вечер… И докато Рами внимаваше в думите на Досьо, заедно с другите двама странници, настанили се до тях, то Естел отново се бе отнесъл. Той беше поет – неговото съзнание сега бе много далече оттук – някъде в някой далечен и приказен свят, а погледът му нежно докосваше Кресиния – втората от двете прекрасни феи. За Естел историята за стъпковото моторче бе ясна – напомняше му за една детска приказка, в която той знаеше, че винаги има щастлив край! По ценно бе да се наслади максимално на чара на Кресиния… сякаш превръщаше нейната красота в ритъм и в сърцето му свиреше цяла симфония… песен за мечтите, която се рееше в съзнанието му, сякаш всичко бе сън. С черни коси, които покриваха снежната кожа… там, сред ледените кристали на нейните дълбоки очи… цял океан от желания, които той си пожелаваше в този момент!

Та на кого му бе нужна тази история за стъпковото моторче? Слушаше ли я някой в този момент…? Или тя бе просто претекст за тях – неколцината в нощта, да се съберат и прекарат един приказен миг заедно. За момент, дори, историята за стъпковото моторче напомни на Естел една стара история за друг легендарен майстор, който обаче не разбираше от моторчета… за него те бяха дефектни – сменяше ги, без дори да обяснява защо! Другите под сянката на старото дърво знаеха защо – те разбираха поуката от всяка история…

Ето така неволята ги събра… подчини ги на механизма на стъпковото моторче, а те продължиха все напред… заедно! Защото те са бъдещето… те ще продължат по стъпките, оставяйки всичко мрачно и разбито зад гърба си – като спомен от един минал живот, в който, сякаш преди хиляди години, се бяха запознали и обикнали!

Днес, излизайки за работа в 7:45, за пореден път се убедих в едно – нарастването на трафика и броя автомобили в София има близка по форма прогресия до тази на появата на информация в Интернет… но в целия този калабалък хич не ми допада аз да съм статичната „бръмка“ във веригата, която се влачи час и 10 минути, за да измина 12км… и ако информационните потоци нарастват на принципа на теорията за „Скачащите Иисусовци„, то столичният трафик е една мнооогооооо информирана и пренаситена с комуникация среда :)

Но да се върнем на въпроса – откъде се взеха толкова много коли? Как така сульо и пульо изведнъж започна да се вози? Защо всички дойдоха в този и без това препълнен град? – отговорите на тези въпроси са доста противоречиви и в крайна сметка всеки един от нас представлява предпоставка за текущото съствояние на града! В крайна сметка – и аз бях там, и аз задръствах… и аз бях сред онези, които търсеха начин да се измъкнат… от онези, които заобикалят в блажената си надежда днес да открият тайна пътека… Да, ама не! В София няма тайни… ако малките квартални улички навремето бяха красиви и чисти девици, то в момента дори алеите в парковете са блудници, по които мърсуват десетки автомобили… Днес, в задъстването на семинарията, видях как колите могат да се движат по всичко и навсякъде! Това пътно платно, това насрещно движение, тротоар (б.а. който между другото на руски се пише с у), трамвайни релси, канавка, входна алея за жилищна сграда… бяха като хлебарки! Някаква абсурдна суматоха, в която всички викат нервно, свирят с клаксони, псуват и летят около теб… и защо, за Бога?! Защо е нужно да си го причиняваме…? Не съм аз този, който може да отговори, защото, макар в тази мила родна картинка аз да си стоях на топло в Галанта, отпуснат в меката седалка и слушайки рок балади по радиото, заглушавайки безумието навън… въпреки това, аз съм съучастник, аз съм виновен точно толкова, колкото и ти, и той, и всички останали… Вина, която съм скрил дълбоко под натрупаната от чакането жлъч… Съучастник още от мига, в който си купих автомобил…

И тук отново спрях! Замислих се… че от кога да притежаваш е вина? Защо се чувствам виновен за нещо, което съм постигнал сам… нещо, което съм си купил с парите, за които съм работил? Нещо, което ми доставя удоволствие, нещо мое, лично…? Как така изведнъж автомобилът от привилегия се превърна в проклятие за един град?!

За миг през ума ми прелетя една енергия, типично българска, така наситена в съзнанието на всички… сякаш онзи симпатичен момък в колата отсреща ме срази с нея – „Виновна е държавата“ прошепна ми вътрешния глас и ме остави да дерзая. „Ами да! – нямаме метро, нямаме градски транспорт, нямаме условия за двуколесни…! Те са виновни – смърт на правителството!“… някакъв странен пристъп на гняв ме обвзе… дали защото рок баладата бе заменена от блек метъл… дали защото преди няма и седмица ми се наложи да пътувам с градски транспорт, което ми нанесе душевна и физическа травма… или просто защото търсех изкупителна жертва, търсех виновен, в жалък опит да изкупя и без това необяснимия усет за извършено престъпление срещу обществото.

В крайна сметка, може би виновни няма… няма, защото ако имаше виновни, то това не са те… не си ти или той… това сме всички ние, всеки със своя специфичен принос… Един умен човек преди време ми каза, че прогресът не се базира на изясняване на вината, а на осъзнаването на проблема. В крайна сметка, дори Петкан Пенчов, който седи на големия червен стол в кабинета си да е виновен, с какво това изясняване на вината ще помогне? Ще го убием? Ще го сменим? Ам’че не се ли смениха достатъчно досега, а? Тъй като гледам – все съм си в задръстването! Проблемът е по-скоро в осъзнаването, в разбирането на проблема като такъв… проблем, който не е индивидуален… не лична драма, а е в обществен интерес! Май малко културата ни пречи да осъзнаем кога нещо засяга и зависи от един и кога това касае всекиго! Дори и онзи симпатичен Мутрьо, който кара AMG-то със 120км/ч по трамвайните релси!

Май по отношение на менталното си развитие и възприятието на света сме някъде там, между вдетеняването и бурните тинейджърски години… всеки е велик, всеки е номер едно, всеки е сам за себе си… и сам войнът е войн… дали? Ами че как пустите жълтурковци с дръпнатите очи, които, не стига че са повече, ами са на два пъти по-тясно, при това оградени от вода, на земя, която се тресе по навик през ден… как те не намират вина? Как успяват да бъдат не единаци, а армия при решаването на проблеми? Как отделният индивид не е отделен, а част от общото и проблемите не се разглеждат за откриване на вина, а се решават – взаимно, без лишаване, без желание за убийство на правителството или съседа?

…Карамба, какво ми причини това задръстване…? От пътната обстановка стигнах до анализ на социалната психология на японците? Май е крайно време да стигна до офиса… пък, все пак, и утре е ден, и утре ще е задръстване! Кой знае до какви проникновени заключения ще достигна!

1. Сред гората, дълбоко в царството на животните, на една полянка се издигало високо дърво. Сред клоните му се излежавала гаргата, извършвайки с пълно съвършенство най-съкровената форма на мързел, с леко отпуснат клюн към меката перуш… и така по цял ден и цяла нощ. Минавали отдолу животните, поглеждали нагоре и с мъка отминавали. Един ден заекът, след дълго тичане из гората, дълго дране на северно-корейски купешки моркови за женската и дондуркането на стадото малки зайци, се решил и той да копира гаргата, приближил се към дървото и легнал в жълтите опадали листа, точно под дебелата сянка на дървото. Полежал, полежал… пък заспал. Малко след като се онесал в блажен сън дошла лисицата, видяла го… и го изяла!
   Изводът: За да си позволиш да не правиш нищо, трябва да заемаш високи позиции!
2. Редовен полет ZL3242 на Горските Авиолинии от Тайгата към делтата на Нил. Животните си летят, наслаждават се на полета, а сексапилни стюардеси се разхождат по пътеките и раздават просо и ракия. На една от седалките един до друг били вълкът и гаргата. Както си седят и четат брошурите за евакуация от самолета, покрай тях минава една стюардеса, а гаргата само й хвърля мръсен поглед и я пощипва по дупето. Вълкът се втрещил първия път и си помислил „Ей сега ще й видят перушината, гад черна!“. Но от никъде нищо. Минало се не минало известно време и когато стюардесата минавала отново, гаргата пак повторила процедурата… и така три-четери пъти. По едно време вълкът се почесал със задна лапа по лявата вежда и си казал „Абе аз да не съм по-тъп от гаргата… тя ще щипе секси дупета, а аз само ще гледам“ и се решил… при следващото минаване и той щипнал стюардесата. На нея обаче вече и дошло в повече, отишла при пилота и се оплакала. Той казал, че няма да търпи подобни перверзии на своя самолет и наредил да хвърлят гаргата и вълка през люка, още докато били в небето. Докато падали надолу, гаргата грациозно започнала да разперва криле и попитала рижавия „Абе, вълчо… като не можеш да летиш, защо се правиш на гарга?“
   Изводът: Директното взаимстване на корпоративна политика от компания в друга област носи със себе си рисковете от неприложимост на моделите.
3. След нелепо тежка работна седмица, в късните часове на петък вечер, от перон номер 11 на Централна гара, потегля бързият влак София-Дюлево-Горна Оряховица. Студени купета, препълнен влак, двама цигани чоплят семки между вагоните, а едно 5 годишно детенце се разнася из влака, като спира пред всеки пътник и му казва „Свиня… ти ще умреш!“… или иначе казано – поредният обикновен курс на БДЖ по редовните линии. В спално купе 42, на две съседни тройни седалки, пътуват трима програмисти и трима потребители. Пътуването през първите минути протича без особено интересни ситуации, но спокойствието е нарушено, когато във вагона се качва кондуктор. В този момент тримата програмисти стават, влизат и се заключват в тоалетната на купето. Кондукторът влиза в купето, проверява трите билета на тримата потребители, след което се обръща и почуква на тоалетната. Вратата се отключва, открехва се съвсем леко и оттам се подава една ръка, държаща само един билет. Кондукторът го макрира и продължава нататък. В този момент потребителите се споглеждат и решават, че това е гениална идея, от която трябва да се възползват. В края на уикенда, натоварили буркани с кьопоолу и зарзават и приготвен един билет, тримата потребители се качват във влака за София с палав пламък в очите. Те отново се настаняват в спално купе и не след дълго наближава моментът, в който те чуват кондуктора. Веднага стават и се заключват в тоалетната. В този момент един от програмистите влиза в тяхното купе, чука на тоалетната… оттам се подава ръка с един билет, програмистът го взима и заедно с двамата си приятели програмисти влиза в съседната тоалетна. Когато кондукторът идва, програмистите отново минават със стария номер, а потребителите остават без билет, заключени в тоалетната…
   Изводът: Не всеки алгоритъм, написан от системните програмисти, е подходящ за директно приложение от потребителите.
4. Завършила поредната новинарска емисия на БиТиВи и въпреки прогнозите на Станислава Трайкова за снежна виелица и бедствено положение в 260 общини в страната (ситуация, не надвишаваща средните стойности за месец декември), още на следващата сутрин зимата изненадала Бойко Борисов, почистващите концесионери и ято лястовици, живеещо под стрехата на улица Московска… и наистина завалял сняг! Още с първите снежинки всички лястовички веднага отлетяли на юг по маршрута на гръцките наркотици София-Кулата-Солун… само една единствена лястовица не смогнала да отлети, защото още кълвяла кметско просо от ръцете на Бойко Борисов… старо хоби и на двамата, което им изигра лоша шега тази зима… единият щеше да остане измръзнал в града, а Бойко изпусна сутрешния блок на БиТиВи и бе изпреварен в коментарите за снега от старата машина на МВР – майор Костов, който изненадващо нарисува схема на замръзнал завой. НО! Да не се отклоняваме от основната тема, която касае пернатия приятел в беда. Той знаел, че поради зимните мъгли няма шанс да излети без животозастрашаващо закъснение към Гърция и затова се решил да лети към топла Турция. Въпреки усилията, които положила лястовицата, студът я сломил и малко преди Айтос, тя паднала безжизнена в карнобатските лозя. Температурите падали, снегът трупал и птицата вече виждала светлината в края на тунела… вървяла към нея, чуроликайки игриво на Свети Петър… и миг, преди да се слее със светлината… върху нея се изсрала крава. За повечето читатели тази миг би прозвучал като проява на краен брутализъм и гавра с умиращо създание… и биха били прави, ако не броим факта, че лайното на кравата било с блажена топлина, която, някъде там, сред екскрементите от слама и трева, стоплила клетата лястовица. Събрала сили от ароматната топлина, птицата показала глава над лайното и започнала жалостно да пищи за помощ, защото крилата й кафяво били слепнати и не можела да излети… Зимата продължавала да се извива безмилостно из полето, а птицата упорито се опитвала да привлече вниманието върху себе си със силен глас, изпълзявайки от лайно… за миг тя вярвала, че ще й провърви и в надеждата си намерила сили и изпяла още един силен писклив тон… ала нещеш ли я чул не кой да е, а една карнобатска лисица, която минавала през полето… тя се приближила и без капка погнуса или болна съвест, изяла добре притоплената птица.
   Изводите: Първо – не всеки, който те топи в лайната, е твой враг; Второ – не всеки, който те вади от лайната, е твой приятел; Трето – когато си затънал до шия в лайна, по-добре си трай!
5. Този разказ ще започна с малка предистория… той ми бе разказан от човек, който притежава огромна корпорация в България, наследявайки бизнеса от баща си – бивш партиен секретар, и дядо си – стар чекист с неизяснено минало и материално състояние. След изводите ще стане ясно защо са от значение предисторията и първоизточникът. Действието се развива през далечната 1974 година, когато стар земевладелец и бизнесмен от големия град решил да се оттегли на село и да си открие малка птицеферма, в която да изкара спокойно старините си. Регистрирал свое ТКЗС, кръщавайки го „Лопе де Вега“ и завъдил 300 кокошки тип златен бройлер, за да прави пари от яйца и перуш. За да се плодят кокошките, още със създаването на птицефермата той купил един петел, който да се грижи за сексуалното настроение сред птиците. Всичко вървяло добре, времето вървяло, но постепенно кокошките започнали да носят все по-малко яйца. Човекът се притеснил и понеже в тези години той знаел, че няма как да провери в гугъл или в някой форум за дребен нерогат добитък, той се насочил към тогавашния им еквивалент – бистро „Бай Кольу“. Местните животновъдци разбрали мъките му и бързо открили проблема – вече били изминали 4 години от основаването на птицефермата и петелът, който се грижел за кокошките, най-вероятно вече бил стар и не извършва мъжките си задължения. Мъжът допил троянската сливова и още същия ден бил на пазара, за да избере ново попълнение в редиците на фермата. Гледал гледал, пък накрая се спрял на един млад петел – медалист от боевете с петли ’78 година, наперен, силен и едър… подобно на стария петел, но преди години. Бръкнал се за солидна сума и купил птицата, изпълнен с надежда. От сантименталност, той решил да остави стария петел и оставил и двамата мъже при кокошките. Новият, с пълно самочувствие, започнал да крачи из новия си харем, пляскайки с крило трътките на по-секси парчетата, колебаейки се коя да подпука първо. Както си ходел, изведнъж се сблъскал със стария петльо, който лежал блажено на земята. Сритал го леко с крак и му се присмял „Абе, ей… дядка… гледай к’во стана. Взех ти работата и хляба, сега и женските ще ти оправям пред очите“, а петелът в отговор му казал „Какво се хвалиш, нали те виждам, че за нищо не ставаш… ако тръгнем да се състезаваме ей до онова дърво, сигурно ще издъхнеш на средата“… последвала словестна битка и младият бързо склонил за предложеното състезание. „Хайде сега, като си толкова ербап, щом си толкова по-млад от мен, дай ми малко преднина“ подстрекал го стария, а новакът с гордост му преотстъпил няколко метра аванс. Дали си старт и започнали да тичат към дървото… старият петел постепенно изоставал и миг преди младокът да го настигне, той започнал да кудкудяка и врещи, сякаш го колят… точно в този момент от прозореца на фермата се показало дулото на една пушка… *бум*… и новият петел се проснал мъртъв на земята, а през прозореца се чул тъжният глас на човека „Егати късмета… четвърти петел купувам за тази седмица и пак педал – от 300 кокошки, точно мъжкия тръгна да ебе!“.
   Изводите: Първо – младите специалисти не знаят как да свършат работата, а старите знаят, но не искат; Второ – работната атмосфера с времето намалява желанието за работа и трудоспособността, но повишава изобретателността на служителите; Трето – младият специалист познава теорията, а старият знае как практически да се предпази от нея.
6. Тази история, за разлика от предходните, е с далеч по-битов характер. Главни герои в нея са съпруг и съпруга, скромни собственици на гарсониера в четвърти микро район на Люлин. След тежък работен ден, мъжът решил да влезе да се изкъпя в банята, докато жената прави салатка за ракията. Малко след като влязал под душа, на вратата се позвънило. Жената, облечена по стар, но сексапилен розов пеньоар, отворила на вратата. Там бил съседът от петия етаж, който жадно и похотливо погледнал жената и й казал с най-директния тон „Марче, от както сме в този блок си мечтая само за едно… да те видя гола и да барна снажна гръд! Готов съм да ти дам хиляда долара, само за да ми позволиш да го направя!“. Жената в първия момент се дръпнала, прикривайки отворилото се деколте… после се замислила, погледала към банята, от която се чувал гласът на мъжа й, който пеел една от ариите на Павароти и решила, че това ще бъдат едни бързо и лесно спечелени пари, като онези от Зара по Нова Телевизия, но без да звъни по телефона. Бързо развързала домашната дреха и се оставила с хищните ръце на съседа. Той опипал страстно дамата и дори си позволил палаво да я целуне по едното зърно… сетне се отдръпнал и извадил от джоба си обещаните пари. Жената ги взела и затворила вратата, а в този момент от банята се показал съпругът й, казвайки „Скъпа, кой звъня на вратата? Да не би Пешо от петия етаж да е решил да ми върне заема от хиляда долара?“.
   Изводите: Първо – споделянето на ключови бизнес инвестиции с партньори може да спести пари и ресурси; Второ – извършването на нефактурирани продажби и услуги може да доведе до нежелани загуби.
7. Както на всяко място, така и в тялото, всички равноправни участници започнали да спорят, кой от тях да стане шеф. Органите се събрали на заседание и започнала пледоария за издигането на Шеф на тялото и тъй като всички до този момент били на равна йерархична позиция, всеки имал право на дума. Първи започнали ръцете, аргументирайки се, че те подават всичко нужно на тялото… прекъснали ги краката, които пък казали, че ръцете не биха хванали нищо, ако краката не ги заведат докъдето трябва… там се намесили очите, които гордо заявили, че пък те показват пътя на тялото… оттам устата, която пък приема всичко необходимо за тялото… в спора се намесил и мозъка, защото, по неговите думи, от него зависи действието на всеки един орган… него пък се осмелило да прекъсне сърцето, чийто пулс поддържа живота на цялото тяло… и така, сред спорове и хиляди аргументи в защите на всеки един, в миг се обадил гъзът. Той прекъснал диспута и в настъпилата тишина, съвсем нагло заявил „Аз трябва да бъда шеф!“. Органите се възмутили и поискали обяснение защо, но задникът нищо не казал и просто настоявал „Аз трябва да бъда шеф!“. Останалите, разбира се, му отказали… но задникът тутакси се стиснал и спрял да сере… стоял така ден, два, седмица… и в миг тялото се подуло, всички органи започнали да страдат и в крайна сметка склонили и провъзгласили гъза за Шеф на тялото, само и само да позволи да се сере.
   Изводът: Когато всички са равни, шеф става този, който е най-голям задник.
8. Един от последните, тематично свързан разказ… той е най-краткият, но и най-красноречив. В него се разказва за един любим приказен герой – Червената шапчица. Тя си вървяла през гората и си тананикала стар горски шлагер, запътена към дома на баба си. Изведнъж на пътя й се изпречило Лайното. То я погледнало с невероятна злоба и ненавист и казало: „Аууууу…! Червена шапчице, ще те изям!!!“. Червената шапчица, без дори да се замислила, му отвърнала: „Не Лайно! Аз ще те изям!“… и го изяла…!
   Изводът: Доброто винаги побеждава.

С голямо удоволствие с времето ще публикувам и още подобни истории, като ще съм благодарен, ако някой добави и разкаже свои познания… Някои от историите са наистина полезни, но дори и да не бяха, смятам, че са повече от забавни. Дадох всичко от себе си, за да ги разкажа по най-колоритния възможен начин. Надявам се да оцените труда.

Според дефиницията на първия социолог, използвал словосъчетанието, „Обща култура“ означава сборно понятие с представителен характер, което изразява коефициент от знания, съпоставени на база културата на обществото, в неговата цялост и съвкупност. Сиреч – най-малко общо кратно от акъла на всички или знаменателя на глупостта. Трудно ми е да приема горе споменатото определение, просто защото усреднените знания в България биха дали стойности, достойни и за сумалийче да си каже, че има обща култура. Може би всички сте чели величествени медийни творения, с още по-значими заглавия от типа „България е на трето място по знания в Х науки“ или че „Децата в 4 клас са най-умните в света“, но това са първо – сензации със слабо емпирично покритие; второ – извадки, които не са преставителни за цялото население, а за дадена социална група. В такъв случай може би било в сила нещо като Частично-обща култура. Общото на общата култура е, че всички, общо взето, се стремят към нея. Практиката показва, че страните в Източна Европа са едни от малкото, където образованието се е развило по начин, оказващ силно развитие върху общата подготовка на ментално равнище. Ако в САЩ и Германия лицето Х учи 5 години как да прави жички за крушки, после кандидатства за такава длъжност и го приемат… то той по цял ден ще прави само жички за крушки и ще бъде абсолютен експерт в своята област. Ако, обаче, му се наложи да я навие някъде или пък да я опакова в хартия и надпише, той няма да знае как, защото не е квалифициран. В нашия регион пък имаме едни псевдо лица Х, които уж учат за пожарникари, в следствие ги приемат като общи работници във фабрика, където покрай носенето на кашано и карането на служебния мотокар, от време на време прави жички за крушки… той ги прави криво-ляво, но освен тях прави и 200 други неща.

Какъв е изводът? Изводът е, че някой много зле е преплел понятията обща култура и обща компетентност. Защото можеш да бъдеш много компетентен в нещо, без да имаш грам култура, но обратното – не е възможно. Това, че умеем да се справяме с много и все различни неща и че се справяме при всякакви условия винаги почти приемливо… това означава, че имаме капацитет, че умеем да се приспособяваме, че сме самоуки… но не и че имаме обща култура. За обща култура можем да говорим при способността на дадена личност да взима адекватни решения, да действа, комуникира и разбира големи количества информация с различно съдържание, без при това да е имал предварителна подготовка… а такива хора, поне според мен и краткия ми житейски опит, има прекалено малко. Достатъчно малко, че да не можем да говорим за представителност, а оттам и за обща извадка.

Как това да се промени? Трудно… българинът по принцип е дарен с интелект, но заедно с него е дарен и с невероятното свойство да знае как да не го използва. Ако второто се превъзмогне, определено имаме капацитет да се тупнем в гърдите и да кажем: имаме обща култура.

Ок – месо, месни продукти, млечни, животински, кашкавал ала-бала, риба и така нататък – не можем да ядем… но нека погледнем една идея отвъд гастрономията! Ще започна с цигарите и алкохола… реално в тях няма нищо животинско, съвсем натурални са си – от природата, но не са ли и те изкушение от лукавия? Дали църквата ги забранява?! Дали постите ни спират кранчето на блажено дестилираните питиета или ни гасят правоверно фасовете?! Следва да се запитаме, макар че е факт, че „църквата“ и нейните духовни представители обичат да злоупотребяват или поне да се подкрепят редовно с процентно алкохолни H20-та.

И ако се примирим с факта, че църквата си затваря очите, или поне хората не говорят, за споменатите вече изкошения, нека поговорим за… плътските удоволствия… „Let’s talk about sex“ както се пее в една песен :) Тук вече пряко намесваме месото и живи продукти, опашати и жизнерадостни при това… тях някой забранява ли ги? Или по време на пости просто задължително трябва да се използва гумичка – това е като да държиш луканка, ама с гумени ръкавици – ем си се изкушил, ем нямаш допир и не си съгрешил! Странно е някак как никой не се е замислял по темата, или поне упорито всички избягват да говорят за това. С удоволствие бих попитал някой по-просветел – богомолец или там от обкръжението им, но искрено се притеснявам, че ще ме анатемосат, ако отида в някоя църква с думите: „Дядо попе, мога ли да правя секс по време на пости?“.

Реално обаче, като се замисля… май е по-добре да продължаваме да мълчим по темата, защото според православния календар, през годината има 5 големи пости от по 40 дена – сумарно 200 дни. Като приспаднем и малките пости, че то остават има-няма 50-60 дни за секс, цигари и алкохол… а ние сме се загрижили за мръвката ;) Тъй че – блажете душата и се наслаждавайте на живота, защото никое удоволствие няма да ви даде по-голям рай от това да си живееш с кеф, тук – на земята, в този живот.

Трагедията е в това, че освен всичко останало, ние – българите – обичаме да се забавляваме… При това да се забавляваме или за сметка на някой друг, или по един много особен начин, който никой друг не разбира: безкрайни са примерите за “черния хумор” на българина, който би докарал до истерия някой англичанин например! И не ни стига, че се забавляваме, но и не осъзнаваме, че го правим – станало е толкова първично за нас, като дишането – поемаш въздух и казваш някоя глупост. Друго типично е да се лъжем взаимно на принципа – аз го лъжа, че му вярвам, пък той ме лъже, че той ми вярва… и така до безкрай. Било то по телевизията, радиото, вестниците, рекламите, семейството, политиката – навсякъде рецептата за оцеляване е синоним на измама.

И макар и аз да съм от същата тази група или дори етнос, ще наруша една типична черта – безредицата и ще разгледам някои присъщи балкански черти. Да започнем с това, че нашенецът не се осъзнава като такъв, а като гражданин на света – като интелектуалец на световно ниво, макар да е един обикновен и долнопробен шоумен, който забавлява публиката, тоест – обществото, а то от своя страна в България се дели на две – публика и уж артисти – едните гледат сеир, а другите се правят на маймуни – правят шоу. И точно от това се провокира и отрицателното отношение спрямо българите в чужбина – защото някой е решил да си прави шоуто, българското шоу, в чужбина и разбира се в очите на чужденеца той оставя само отблъскване и разочарование, подписано с нарицателното вече: “българин”. Но на него това не му пречи – българският шоумен е безразличен към всичко, като се интересува единствено от своето лично благо, а то обикновено се ограничава до това, да се забавлява.

Не се опитвам да кажа, че нито един друг народ не знае как да се забавлява, напротив – просто ние сме се научили да превръщаме в майтап всяка една ситуация… А това вече е грешка! Защото семейството и бракът не са просто шегичка или предаване по телевизията, което гледаш и се смееш, а когато ти се доплаче – просто спираш. И точно по тази причина 66% от българските семейства, след известна доза смях, сега са на ниво – плаче ми се, ама ме е страх да пророня и сълза. В шоуто по български, нито тези, които го водят, нито публиката, осъзнават, че са изгубили границата между реалността и сцената на забавление – защото Бай Ганьо би могъл да се роди във всяка една страна, но само в България може да се превърне в кумир – смеем се на самите себе си и сме недоволни, когато другите ни се смеят… Е, явно значи не знаем какво искаме! Или пък знаем? – Искаме да се забавляваме… Искаме шоу.

И тук за пореден път се натъкваме на въпрос – защо в България, а не някъде другаде, хората се нуждаят повече от всякога от забавление? Отговорът е много простичък – заради историческото ни минало, колкото и да не обичам да търся проблема, като по българска традиция, в миналото (все пак и САЩ нямат кой знае колко продължителна „свободна” история, ама като ги гледам, не се оплакват!). Тъй като страната ни е кръстопът, по който, откакто съществува цивилизацията, всеки минава и оставя по нещичко, с годините сме започнали да се затваряме вътре в себе си и логично, като се самоизолираме, слагаме началото и на самоиронията, която на този етап е станала инстинкт за самосъхранение за българина – той се шегува със себе си от страх да не се пошегува друг с него. Това вече води и до компенсаторно поведение, тоест – комплексите. След като България е била под робство пет века днес е напълно нормално народът да иска да има власт и показност – когато толкова време си мълчал и си бил каран да се криеш в крайна сметка се стига до мига, в който искаш да се показваш, да говориш, да имаш. Един вид се опитваш да запълниш онази празнина, която е останала от миналото, като препълваш настоящето, но това не води до нищо качествено. Дори обратното – получава се ситуацията, която се опитвам да опиша – получава се една комедия, но не в театъра, а в живота.

Така си обяснявам желанието и стремежа към забавление, но остава любимото ни традиционно извъртане на истината, което доставя неповторимо удоволствие за родените по Балканите. Може би отново фактор е същото онова подтисничество, което е породило страх, предаван от родители на деца и който толкова време е бил насаждан, че сега провокира ответна реакция – лъжата. Това е поведение, с което си борави само човекът в природата и което му помага да оцелее когато се чувства застрашен. Лошо е обаче когато лъжата прерасне в лицемерие, а в кръвта ни за съжаление тече точно това.

Е, не всеки разбира се отговаря на тези критерии, но е факт, че една голяма част от българите отговарят на всичко казано дотук. Шоуто по български е спектакъл най-вече за онзи, който е актьор в него, пък и е присъщо за долните класи. Напълно неприемливо е да мислим, че всеки един би могъл да падне толкова ниско, че да се самоунижава пред обществото, получавайки от това удовлетворение. Няма да намерим български “шоумен за живота”, който да е част от средната класа или от висшите прослойки на обществото, но след като 90% от населението са под това ниво, то е напълно обяснимо и очевидно защо по улиците на България е пълно с луди – те не са луди – те просто се забавляват. Защото, след като си изгубил всичко друго в живота си, когато е пресъхнала и последната капка достойнство и когато знаеш, че нямаш жълта стотинка, за да си купиш хляб, а ако имаш, то опашката пред магазина или пък цените на хляба са толкова високи, че предпочиташ да умреш от глад, единственото, което можеш да направиш, е да си отидеш с усмивка и аплодисменти от своето собствено Шоу по български, преди да паднат завесите и на твоята театрална сцена, защото конкуренцията при актьорите вече е завидна в родината ни, пък може би дори скоро ще доживеем и деня, в който няма да останат нормални хора, които да бъдат публика – лесно е да правиш шоу, но е трудно да се смееш на трагедията, когато живееш в нея…

Защото живот днес аз не виждам. Той е заместен от една съвсем елементарна форма на съществуване у разумната раса. Раждаш се и ти слагат хомота – оттук нататък нямаш воля, нямаш желания, нямаш мечти… трябва само да слушаш какво ти казват да правиш! Сякаш хората вече ги произвеждат като машини – на ишлеме… Трябват сто бройки лекари и десет учителки – няма проблем! Ще си произведен или култивираме няколко… от тях правим селекция за най-доброто и ги пускаме в обръщение. Когато КПД-то (Коефициент на полезно действие) им падне прекалено ниско, просто ги изключват, захвърлят ги и света ги забравя…

Защото от малки ни учат да повтаряме само: “Я, какво е станало!”, а нещата не стават сами, някой ги прави такива. Съвсем обаче сме забравили, че това право си е само и единствено наше. Забравихме как да живеем, вдигнахме ръце и някой друг сега живее вместо нас, пък ние само отчитаме присъствие… най-много някой път да изпищим и да кажем, колко ни е лош животът и как нещо трябва да се направи – като внезапен спазъм – после пак млъкваме и продължаваме напред.

Защото дори сме забравили, че животът не е пейка, на която като възрастни хора сме насядали, за да храним гълъбите с трошици хляб, животът е път. А за да живееш трябва да продължиш да вървиш по него, независимо колко стръмен и осеян с трудности и препятствия ти се вижда. И ако не виждаш край нямаш моралното право да спираш и да казваш, че за теб това е краят – тръгнал ли си нанякъде, длъжен си да го довършиш докрай, иначе така наричаният от теб живот ще се окаже една безцелна разходка и нищо повече.

Защото само подритваме камъни напред-назад и си въобразяваме, че строим. С кръстени ръце, от време на време се прозяваме и после си вярваме, че сме сътворили чудеса. Да, ама не… Най-много ритайки камъни на едно място да изкопаем дупка под себе си, а после някой друг, пак “велик строител”, да ни зарови с нашите камъни, та да не му нарушаваме спокойствието…

Защото… защото “защота” мога да повтарям цял живот, а е очевидно, че те всички са в основата на някакви лъжи, същите онези, с които започнах и в които вярваме. Трагедията обаче е в това, че не осъзнаваме какво правим – губим си единственото безплатно човешко право на този свят- правото на живот. Някой, явно на шега, ни е подал камата, а ние, хората, понеже в стадия си на развитие сме между петата и шестата година, когато още си играем с каквото ни дадат, та сме я насочили към сърцето и с всеки следващ ден я забиваме все по-навътре и по-надълбоко… Вече сме стигнали до кръв и ако не се осъзнаем скоро няма да пишем историята, а ще сме част от нея.

И от всичко казано дотук разбирам, че вървим назад… Вчера ако нашите деди са ни оставили в наследство думите: “Човек и добре да живее, един ден умира и друг след него се ражда…”, то днес, единственото, което можем да напишем с големи букви, е:

“Човек е добре и да живее, защото един ден умира и ако не е живял, друг след него не ще се роди…”

• Филирано свинско месо с мазнини
• Сол
• Вода
• Захар
• Натриев нитрит (известен още от опаковките като Е250, Е200 и т.н. разновидност)

И това е то… смесвате тези „вкусотии“ в поцинкован метален кръгъл съд и получавате SPAM! Звучи доста безобидно и дори вкусно и привлекателно, на фона на една претрупана с реклама за виагра и гей сайтове поща, но какво се крие зад този „свински деликатес“? – безобидност и привлекателност?!

В действителност една косерва SPAM съдържа 170 калории (140 от които са мазнини), 16 грама мазнини, 40 милиграма холестерол, 750 милиграма нитрати и 7 грама протеини… Освен това съдържа карбохидрати, фибри, модифицирани Витамин А и С, но без капчица калций. Само за сравнение – порция овнешки дюнер, по оригинална мазна турска рецепта, съдържа по-малко вредни съставки! Още ли мислите, че SPAM-ът не е опасен за вашето здраве…?

И все пак, за желаещите да опитат (в буквалния смисъл на думата) какъв е вкусът на SPAM-а, ето и една рецепта за „SPAM luncheon meat“, която е била толкова често приготвяна по време на войната в Англия, че името на тази шунка в консерва се е превърнало в нарицателно за натрапен и не особено желан продукт:

Нарежете съдържанието на една консерва SPAM на 4-6 филийки. Запечете го добре на тиган, като задължително го обърнете и от двете страни. Разбийте 4-6 яйца с вилица и за не повече от минута ги изсипете върху пържещата се шунка, за да се стегне, но без да се пържи. Вземете препечена ръжена питка, разрежете я на две и я намажете обилно с масло. Между половинките на питката поставете плочка американски кашкавал за сандвичи, шунката и леко запържените разбитите яйца (съветват да се прави в пластмасова чиния, за да не се разтекат яйцата). Запечете в миктовълнова печка или фурна за около 10-15 минути. Резултатът е зашеметяващ тост с шунка и „рохко запържени яйца“ (това е терминът, който производителите използват) с разтопен кашкавал върху тях – определено звучи вкусно…
И ако след всичко казано решите, че не можете да чакате някой да ви засипе със SPAM като производител на шунка английския пазар, то можете да си купите „SPAM luncheon meat“… стига обаче да живеехте в САЩ, където можете да си го поръчате на 1-800-686-SPAM. А у нас можете просто да заситите любопитството с един класически шпеков салам и да полееете с две мускатови идеята да побългарим SPAM-ът и да го кръстим ШПЕК.

Но Студентски град не е съвсем село. То си е град, както е заложено в името му, измислено навярно от някой от „градските” му обитатели. Град, който само частично отговаря на речниковата дефиниция на село: „населено място, чиито жители се занимават главно със земеделие и скотовъдство” – население си имат и то доста внушително, пък и образно казано са жители, ако се има предвид, че там не се живее, а просто се преживява от ден на ден, от година на година; за главното занимание на обитателите на Студентски град се спори от години и макар някои експерти да отхвърлят думата скотовъдство, то балконското земеделие процъфтява и дори развива българската студентска икономика. В общи линии си имат всичко необходимо, за да стиснат между зъби думичката „село” и с гордост да блеснат с постоянен адрес – София-град, докато хващат междуградския 280. Ами така де – дори когато бяха наводненията лятото и се наложи общината да изпрати допълнителни междуградски автобуси, бяха пренасочени не коли по линиите на 204 или пък 305, а точно любимите оранжеви чада на европейското автомобилопроизводство. Дори зоологическата им градина е миниатюрен модел на някогашната софийска, в която животните са били не по клетки, а са се разхождали на открито в паркчето, което днес наричаме на Съветската армия – та малко ли са инсектицидните форми на живот в безкрайните номерирани терариуми, в които кротко пъплят студенти.

Не бива да забравяме, че вървим към Европа и там би било недопустимо да кажем, че висшистите ни в родната столица са вече приобщеното местно население на някое село. Но въпреки това Студентски град на английски език е “Student village”, което в превод е Студентско село – явно дори на Запад са по-адекватни по този въпрос. Изглежда столичани се стараят да бъдат максимално толерантни към инвазията на провинцията и им отпускат уютно местенце в полите на Витоша с южно изложение, издават пенсионерски привилегии за ползването на автобусните линии и дори им предоставят ледена пързалка, за да не отвикват от старите навици да слизат с шейни по друма от горната чаршия към мегдана на селото – никой не може да отрече завидните усилия на Столична община да се грижи за Студентски град. Там дори пиците на парче и дискотеките са по две на глава от населението, за да не им липсва градското изобилие на някогашните Корекоми. Само болница с родилно отделение им липсва, но това по-скоро се дължи на колебанието по казуса: „Какво гражданство да се предостави на детето?”.

Но не е редно отговорът на един толкова обикновен въпрос да се превръща в поле за изява на омраза и абсурдни съждения. Все пак София не е България, макар още да не разбирам защо е така. Факт е, че извън границите на столицата, времето сякаш е спряло – постепенно започваме да наподобяваме Мексико сити, където живее повече от 60% от населението на държавата. Вчера направихме компромис със село Люлин, днес правим компромис със Студентски град, утре навярно Варна и Бургас ще бъдат обявени за източни провинции на София и ще заприличаме на жалко подобие на Римската империя, с разхвърляни по територията на столицата десетки провинции, запазили автентичните си нрави, култура и език.

Защото това е град с традиции, а не поредното тепе, на което да си правят густо майните от централна България и на пазара все още се продават картофи – не патати, барабой, компири или бумбали, а картофи. И на който всичко това му звучи обидно, дискриминиращо или неудобно, може да се възползва от целогодишното намаление на еднопосочните билети по посока София-провинцията, а пътем да напише своята версия на тема: „Село ли е Студентски град?”.

След хубавото хапване и пийване на 31 декември на 1 януари се събудих по обяд… и странно, хем в ЕС, пък пак си се чувствах същият… бяха се променили някои неща само… и се замислих: „С какво влязох в Европейския съюз“ и си отговорих:

• бях се подул от преяждане и апетитът ми към домашна ракия все още дразнеше непцето
• дизелът беше по-скъп с 13 стотинки
• винетките също бяха по-скъпи и това, в комбинация с първото, ми излезе солено през носа, за да се върна в София
• Центърът на София беше затворен за 3 дни, защото куцо, кьораво и съкато беше дошло, за да ни потупа по рамото – „Я, я… шпрех ис зи васер гууд заварили ин зе Еуропиан“
• Въведоха ми нови регулационни планове в офиса, заради изисквания на някой си с дълго и сложно име, който управлява еди какво си в ЕС
• Спряха двата реактора на АЕЦ-а и токът, естествено, още от януари поскъпна
• Месото и хляба са ми по-скъпи, а хубавите ни родни винпроми са в период на сухата депресия, защото не смогват с акцизите за горивата

Е, това е… влязох разочарован, по-беден и само с ядове и ми се иска да изляза… знам ли… твърдят, че ще стане по-добре… ама като гледам дори тези, които го твърдят… дори и те се оплакват… Да ни е честит резилът и тепърва идващите проблеми с всичко ново, което ни очаква!

Изискан джентълмен, чиято възраст не може да бъде определена никога поради простичкия факт, че видът завоалира, за да прикрие детайли, които околните не са достойни да знаят. Косата е с къса прическа, без излишни форма и стил, които да не привличат вниманието и да подсказват за пристрастия към дадена тенденция в модата. Лицето е чисто, с матова гладка кожа, добре поддържано. Облеклото, като за летния сезон, най-вероятно би било черна копринена тениска с едва доловима светла бродерия на ръкавите и джобчето с инициалите на собственика й, панталон с пепеливо бял цвят, пристегнат с изискан кожен колан с миниатюрна черна матова катарама. Под тениската е добре привързан бял ефирен шал, а през кръста или раменете е преметнат пуловер от фина вълна. Обувките са кожени, черни, със заострени върхове.

Задължителни аксесоари са бастун от тъмно, ароматно дърво (орех, сандал) с гравирана дръжка, сребърен старинен джобен часовник, пенсне или монокъл и, разбира се, ако е пушач, кутия с три доминикански, ръчно навивани пури. По ръцете си няма излишни украшения, които да натоварват движението – може би малък пръстен от бяло злато, без камък – би било прекалено аристократично и показно в противен случай! В портфейла си би носил снимка на любимия си домашен крокодил Арчибалд.

За поведението и маниерите на един сноб може да се каже много. Преди всичко те са хора, които са над обикновената човешка суета и гледат, дори и в компания от хора, с извисен зареян поглед, без да фокусират хората в очите, освен своите събеседници, които смятат за хора на своето равнище, като тях гледат в лицето, без втренчено да ги притесняват. На глупавите и несъдържателни въпроси отговарят с френски клишета: „Me oui”, “je ne sais pas” и др.

Като цяло реакциите на един сноб следва да бъдат забавени, изискани и без резки движения. Те ходят бавно, стъпват тежко, без да избързват в крачката. Отговарят и реагират бавно, замислено, но убедени в себе си. Говорят с дълги изречения, но никога не прекаляват в изказа си, като често пъти използваните думи са или чуждици или отдавна забравени стари думи от родния език. Обичат да провокират предимно с ирония, а сред съществените елементи на характера е чувството им за хумор. То е алтернативно, силно развито и често граничещо с бруталното невежество, но сами по себе си снобите не понасят невежеството. Предпочитат да не изразяват емоции, но са силно душевно раними, като смехът им е изискан, едва доловим, но ясно изразен с мимиките на лицето. Снобите нямат любими неща, но презират хората без вкус. Не стигат до крайности в поведението си, но са драстични в действията и изказванията си и често действат в пълен разрез с приетите от обществото норми. Снобите са противоречиви по характер, непредсказуеми, но следват определен етикет. Те са напълно самостоятелни и имат крайната неспособност за екипна работа. Не се привързват, а любовта често граничи с чисто физическото привличането, което не бива да измества егоцентричната привързаност към своето амплоа.

Категорично темата не е изчерпана, но някак не мога на един дъх да избълвам всичките образи от съзнанието си. Очаквам коментари, за да завършим този прекрасен портрет. А като за финал два вица, които… според много хора разкриват истинската същност на снобския характер:

Двама сноби влизат в сладкарница. Сядат на масата, поръчват си по едно питие и както си стоят и си говорят, единият небрежно казва:

- Мисля да се кача на масата и да се изпикая върху хората…

А другият го прекъсва:

- Недей бе… няма да те разберат!

__________________________________________________________

Двама сноби си седят на масата в заведение. В един момент навън започва да се сипе дъжд и един от снобите казва небрежно:

- Ето… пак заваля!

А другият отвръща:

- Хм! Простаци…

За съжаление истината отстрани изглежда по доста различен начин… Защото ако имаше мъжки Cosmopolitan, там щеше да пише за невероятните умения на жените да нараняват. За това как нежният пол вече никак не е нежен, не и наполовина на това, което правят партньорите им за тях; за това мъжете ли мислят повече за секс, или жените? За пълната заблуда в мисленето, че мъжете не могат да обичат, а жените… ех, милите те! В един момент взе да става ясна една истина… пролича си кой от двата пола е по-отдаден, видя се през последните години кой се паникьосва, кой забравя, бяга с безразличие или пък жертва същите онези чувства и любов, които само те знаеха как да изпитват. Разбира се, черни овце и в двата лагера, Бог дал… но говорим за болшинство, за представителност!

Жените станаха материалисти… знаят какво е любов, знаят как да обичат… но някак хич не им се иска… Привързват се с цел, изневеряват с цел, раждат с цел… и в крайна сметка дори самите те не знаят какво искат! Мъжете им са криви, че не ги разбират… мъжете са криви, че не дават свобода, че се привързват много, че не обичат достатъчно, че прекаляват с чувствата и т.н. и т.н. А в същото време именно нежната половина на човечеството е по-склонна да махне с лека ръка… да замине някъде, да подгони някакво увлечение и да забрави човек, който е давал всичко за нея. И в крайна сметка всеки опит на мъжа да направи компромис, да оправи нещата, да спаси положението, като жертва своя свят, себе си и малкото, което е останало него след една връзка… той става жалък! Получава великата титла: „нищожество”, като в бонус целият свят бива уведомен за всички недостатъци на същия, за да, не дай си Боже, друга жена „сгреши” с него…

Дори в изневярата везните се наклониха в друга посока! Казват, че вицовете са един от най-добрите реактиви на социалните промени. Опитайте се да си спомните вицове за изневяра и се замислете кое надделява… Историите, които започват с: „Връща се мъжът от командировка и заварва жена си с…” или пък онези, в които мъжът изневерява? Той по-скоро е заблуденият алкохолик, тъпоумният… но не и нараняващият. И това е тенденция през последните години. Разликата е в една ключова подробност – мъжете изневеряват чисто физически, от привличане на абсолютно първично равнище, докато жената… тя изневерява с чувства. Жените изневеряват дори само в съзнанието си, влюбват се в някого и буквално за секунди забравят всичко и всички други… И в момента, когато се стигна до прошка… кое изглежда по-нараняващо? Кое разрушава отношенията повече между двама души?

За теми по мъжкия Cosmopolitan може и има какво да се пише много… но нека началото остане отворено, за да не бъде изтълкувано неправилно. Все пак, нито мъжете могат без жени, нито обратното… имаме нужда един от друг, но май имаме нужда и да преосмислим отношенията си, преди да сме преродили фантастичните сюжети от средата на миналия век за световните битки между половете.