Както вече не веднъж съм писал, по настоящем аз съм магистър по Междуродни бизнес отношения към Юридическия факултет на Софийски университет. Още от началото на втория семестър през пролетта тази година, нашият ръководител на програмата – проф. Николай Натов ни спомена, че ще се опита да ни организира така нареченото „изнесено обучение“, което в началото ни звучеше доста невъзможно и някак неясно. Но човекът точно за месец успя да подреди всичко и ни каза, че в началото на юни заминаваме за около десетина дни на море в една от почивните бази на Софийски университет, при това изцяло за сметка на университета…

Та така… абсолютно неочаквано, на 2 юни 2009г. от София потеглихме с няколко лични автомобила към морето, без дори да знаем какво ни очаква (май дори и пътя не знаехме, но нали сме си бели мишки, та с малко изгубване в Бургас се справихме перфектно). Признавам си, първоначално бях силно скептичен, тъй като имаше организационни неуредици – уж щяхме с автобус, пък после нямаше да има транспорт, пък накрая тръгнахме с лични автомобили, но пък щели да ни покрият разходите по горивото… с две думи – до последно никой не знаеше какво и как ще се прави. В крайна сметка май на никого не му пукаше за парите – отивахме там, за да си починем, за да се забавляваме и за да избягаме от баналните проблеми на ежедневието.

Самият път беше повече от весел – надух любимите си хитове от 90-те и заедно с Тони Исаев, Ива (The Блонди), Емануела и Марто за около 4 часа вече бяхме в Бургас, а оттам и в Китен. Пристигнахме първи и аз, като деен организатор, се заех с уговарянето на стаите. И тук в станцията пролича запазената марка на Софийски – „всичко е неясно, всичко е за после!“ Както и да е – стаите бяха прилични, а тъй като първоначално бяхме единствените живи същества, които населяват стаите им (а и курортът като цяло  – в един момент имах чувството, че правят опити с химическо оръжие по улиците… бяхме самотни като сумалийчета след гладна криза насред пустинята), управителят на така наречения „Творчески дом“ всеки път съобразяваше менюто за обяд и вечеря спрямо нашите вкусове… Ако ни се яде риба – готвят риба… ако ни се яде пиле, правят пиле и т.н. Мога с ръка на сърцето да кажа, че готвачът беше изключително добър, а броят пържени сафридчета, което изядох там за няколко дни, надвишава броя избиратели на ДПС в район Кърджали тази година! Всъщност дори си съобразиха и часовете, в които да бъдат закуската, обядът и вечерята… с две думи – като единствени гости ни угаждаха на максимум.

Почти през цялото време, докато бяхме там, станцията беше празна, но уви, това се дължеше само на факта, че е начало на сезона. Тъй като цената на нощувка беше обидните 10лв, които, имайки предвид материалната база и близостта до плажа, е просто смешна… ние веднага се поинтересувахме дали ще можем и сами да си ходим през лятото, ако решим. Отговорът е – „ДА“, ако сте студенти в СУ и успеете да си направите резервация, което е почти непосилно, освен ако не е от сега за догодина… Всички преподаватели масово си организират там моренцето на евтинко, пък освен това се водят и чуждестранни групи, делегации, контингенти и други нарицателни за сбирщини от хора. Например през последните дни се домъкнаха едни немци, които бяха хита на сезона… един от тях дори беше много симпатично гейче, което сваляше упорито един от нашите колеги. То не бяха бележки с телефони, па номера на стаите написани на ръката, целувки по челото… КЛАСИКА! Като от нискобюджетен среднощен филм по TV1000.

Та както уточних, папането беше на ниво… още първата вечер, след пристигането, Натов ни организира и отидохме в едно много готино ресторантче, където открихме сезона – и нашия, и на ресторанта ;) Сервитьорката много се шашна, защото беше нова и явно й бяхме първите клиенти. Няколко дни по-късно повторихме на същото място (Горски рай се казваше, ако не се лъжа) и тогава мацето се справи далеч по-добре. Последният ден ходихме на един рибен ресторант на брега на морето, където бяхме ужасно разочаровани от един леко подпийнал момък, който си таксуваше на сметката каквото му хрумне.

В общи линии това беше от частта препитание… иначе нормалният почивен ден там протичаше със ставане около 10:00 сутринта, бърза закуска и в 10:30 с колите потегляхме към плажа. Там откарвахме до към 12:00, когато се връщахме за обяд, а след хапването различно – някои оставаха в хотела, но повечето се връщахме на бис на моренцето… Бяхме си заплюли едно местенце на плажа до заведението Зангадор, който представляваше нещо като малко заливче – хем тихо, хем топло, хем чисто… Прекрасна комбинация, особено за българските условия. Пясъкът беше превъзходно чист и ситен, водата беше умерено хладка, дълбочината прилична, нямаше вълнение… въобще – море като море, та чак да ти е кеф. Хванахме най-страхотното време от началото на това лято – само първият ден и към 3 юни припръска дъждец, колкото да ни освежи и след това като пекна ли ми ти това слънце, та чак щеше да ни умори от жега. Всички са с тен, някои дори с тен-тен, други се олющиха като гущери…

Забавленията ни бяха перманентни… редовно се спрягаше четворка белот, я на плажа, я из хотела… на два-три пъти си правихме диско вечер с яко танци-манци, пеене-меене, джи-джи би-джи и други такива неща. Преподавателят ни проф. Натов беше неотлъчно навсякъде с нас – не е пропуснал и секундичка от купоните. Където и да отидем, дори на дискотека, дори на заведение, плаж или играем белот – той е при нас. Разбира се, тъй като официално бяхме на обучение, имахме си и лекции – между 18:00 и 20:00 часа, като изучавахме тънкостите на Международната закрила на интелектуалната собственост. На лекциите бяхме по хавлии, джапанки, хавайски ризи и шорти – неповторимо изживяване… като началото на лекцията започваше с резюмиране на това кой какви ги е свършил през деня на плажа, а в края си говорехме какво ще правим след вечеря.

Не бива да пропускам и моя принос в забавленията… след като дойдоха и по-късната групичка, които имаха дипломиране в Юридическия факултет на 3-4 юни, се събрахме и им обясних бързичко правилата на играта Мафия. Оттам-нататък 2-3 вечери задължително се правеха по няколко мафии ;) Имахме си и наргиле вечер с Марто и Тонката Исаев… абе въобще – изкарахме си прекрасно.

Днес най-после стигнах до счетоводството, откъдето ни изплатиха 2000лв за 14 човека, което покрива всичките ни разходи, през храна, до гориво на личните автомобили… Мога само да кажа едно огромно Благодаря на проф. Натов и с нетърпение очакваме обещаните от него есенно събиране и повторно лятно в Китен, но този път за един месец ;)

Всъщност именно завършването на следването бе и една от причините, поради които от два месеца не съм писал в блога – някак все не оставаше време за това. Сесията беше тежка, писането на дипломната изтощително, но в крайна сметка всичко завърши благополучно. Гордея се, че се справих… гордея се, че си взех последният изпит с невероятно достойнство, тъй като преподавателят ни остави сами да си проверяваме тестовете и да си ги оценяваме и аз, единствен от 40 човека, си написах реалната оценка… всички други бяха с шестици – а аз, с гордост. През тези четери години минах през хиляди глупости, безумия, разочарования и изненади… това висше образование ми поднесе света по един нов, много различен начин. Видях как може да се изгради колектив от тотални индивидуалисти, как хората могат да се променят коренно за някакви си 4 години… създадох си приятели, създадох си и врагове – абе от всичко си имаше и то по много.

Дипломната работа, за която скоро ще напиша малко повечко, е на тема „Влияние на вътрешно-корпоративните комуникации върху корпоративния имидж“ и е доста увлекателно четиво, стига да не си го писал ти. Голяма заслуга за завършването и написването има и Наталия, за което дълбок поклон и благодарности! Не знам как бих се справил без нея – тя беше верен летописец, докато аз лежах и диктувах с дни и нощи наред.

Споменатата абсолвентска вечер всъщност си беше абсолютно аматьорска суха тренировка, тоест псевдо събиране от 8 колеги – аз, Елена Несторова, Иван, Мария, Божидар Картунов, Радко Кръстанов, Марта Радева, Ирина Лазова и Милен Тасмаджиев. Изкарахме си една весела и пълна с емоции вечер в Дивака… подробности – няма… просто направихме това, в което сме най-добри – изживяхме няколко часа заедно по максималната възможна програма! Ето и малко снимки.

Оттук нататък се връщам отново в играта – откриваме новият ловен сезон в блога и ще гледам да наваксам времето, през което ме нямаше.

Като цяло пътуването мина леко – тръгнахме още в петък след работа, като се натъкнахме на „Глобалното задръстване“ по посока Кулата, което отне няколко часа. Предварително си бяхме направили резервация в едно много приятно хотелче в Петрич (не си спомням как се казва, но го препоръчвам на всички, които пътуват в тази посока – намира се на главния път, веднага след влизането от пътя, идващ откъм Е79, след като се преминат ЖП релсите, отдясно на жилищните сгради, преди първия светофар на града), в което спахме в удобни и големи стаи, в които дори имаше безплатен и доста бърз wireless, за по около 10лв на човек. На следващата сутрин по план решихме да тръгнем по-рано, за да избегнем големите задръствания на границата… дори решихме, че 9:00 сутринта е прекалено рано и затова убихме около половин-един час на Рупите.

Към десет и нещо бяхме на границата с Гърция, където ни очакваше 3-4км опашка от чакащи автомобили. Организацията, както винаги, беше по стара българска рецепта – на двулентов път колите се движеха на три редици към границата, запушвайки насрещното движение, после се бутат, псуват, свирят и недоволстват… Дори на едно място имаше полицаи, които правеха тоталната дезорганизация – стоят на около 100-200 метра един от друг, като първият маха на колите да се разделят в две редици, а вторият ги събира отново в една!!! Важното, е както казват, да няма безработица и не дай си Боже ред. Докато чакахме по радиото съобщиха, че имало малка опашка от около 1-2км, като няма и 15 минути по-късно се поправиха и казаха: „Ами всъщност вече е над 5км“.

Както и да е – минахме и за мое голямо очудване беше доста бързо. Паспортният контрол представляваше преброяване на личните карти, колкото да проверят дали съответстват на броя хора в колата и толкова! Дори снимките не проверяваха… в общи линии – беше благодатно време за изнасяне и внасяне на контрабанда :) От границата се насочихме към град Драма, който в последствие се оказа драматично безлюден, тъй като беше 1 май, който, освен че е международен ден труда, на който цял свят не работи, но и беше откриването на лятото в Гърция – нещо като голяма цветница, на която официално започва летният сезон. По този повод всички коли бяха закичени с цветя, храсти, праз лук, арпаджик и други вегетариански продукти… и в същото време всички градове бяха тотално опустели. Като при опит с химическо оръжие.

След драма се насочихме към Кавала, за да хващаме ферибот. Там се разходихме по улиците, като имаше сравнително повече оживление, та дори и един работещ магазин… собственост на китайско семейство (ей, това комунистическият строй е страшна работа – няма празник, няма делник). Като цяло обикалянето ни по улиците беше предимно с две цели – да се разтъпчем след возенето в кола и да си купим по един гирос – това е гръцкият еквивалент на дюнер, но далеч по-вкусен, по-голям и много по-пълен с месо! Като казвам пълен имам предвид, че не може да се яде директно със захапване… трябва да си седнеш на масичка и като прасенце да си го ровиш, докато не изтънее достатъчно – голяма благодат с две думи. Тъй като предварително ни бяха предупредили (и излъгали), бяхме предвидили по план да пътуваме с ферибот не от Кавала, а от Керамути, по три причини – фериботите са на всеки 30мин, двойно по-евтини са и пътува по-малко, защото е по-близо до острова. Ами оказа се, че с изключение на първото, всичко друго е грешно. Преди тръгване от Кавала с брат ми умишлено проверихме каква цена са билетите за ферибот – 17 евро за колата и по 4 евро на човек, като пътува малко повече от час.

В Керамути директно попаднахме на пристанището, като имахме късмет, тъй като тъкмо тръгваше фериботът – беше 4:55, а той отплава на кръгъл час. Успяхме бързо да се организираме, като аз стоях на опашката в колата, а останалите слязоха, за да купят билети и да се натоварят пеша. Тук е моментът да спомена, че цяла Гърция беше като някакво красиво копие на България – навсякъде само нашенци, повече от половината коли бяха с български регистрации… страхотия. Точно по този повод пред мен имаше един невероятно дезориентиран софиянец, който до последно се чеса в колата и когато стигна до качването на кораба – спря, слезе си като пълен пич, заключи си колата и отиде да купува билети… всички само него чакаха. Аз успях с няколко маневри да го заобиколя и понеже даваха зор за тръгване от ферибота, качих колата без да я обръщам и се нахаках с предницата назад, което после нямаше да бъде пречка за слизането на заден, ако идиотът с билетите не беше спрял зад мен… и когато пристигнахме и трябваше да се измъкне, той вместо задна даде на първа и ме удари… при това два пъти!

Що се касае до фебибота – пътуването беше много приятно. Всичко, от тръгването, до слизането, отне около 50-60 минути. Тук е моменът да отбележа за цените на билетите – кола = 17.50, човек 1.50 евро… тоест не е по-евтино, а и пътуването не беше по-кратко. Но, здраве да е… поне се разходихме и видяхме повече места. Дори докато плавахме с ферибота, с вуйчо ми харесахме един остров… за малко частно имение, казино и голф игрище – лепота! Основната атракция на кораба бяха чайките, които през цялото време летят успоредно с нас и хващаха храна във въздуха, ако някой им подхвърли – невероятна симбиоза между природа и туристи.

От пристанището тръгнахме към нашия курорт, който се казва Лименария. Той беше на около 40-50км от столицата, в която акостирахме. Целият остров, като ландшафт, е уникален. Населен е само по-брега, тъй като вътрешността представлява огромен планински масив с върхове от по 1400-1500 метра, земята е предимно камениста и навътре прилича по-скоро на пустиня. Целият остров е препасан с един път, който се движи по самия бряг, с дължина малко над 100км, като на всеки 10-15км има курортно градче. Ние бяхме в една от най-южните точки на острова. С малко усилия успяхме да си намерим хотелчето, което всъщност беше уникално като разделение – една обща рецепция, която се намира на брега на морето и 3 отделни сгради, които са във вътрешността на града.

Настанихме се и обиколихме градчето и крайбрежната. Мога да кажа, че е много красиво, топло и спокойно… няма я онази излишна динамика на големите курорти. В общи линии на такова място човек отива, ако иска да си почива, а не да вилнее по морето. Водата беше доста студена, но пък времето си беше приказно – през деня около 28 градуса, а вечер към 16-18. Цените по магазините са прилични – завишени, като за курорт, но въпреки това приемливи… някои неща дори бяха по-евтини от България! Стаите ни бяха в нещо като голяма къща на 3 етажа – големи помещения, големи тераси, кухненски бокс и малко кофти бани. В общи линии не беше луксозно, но за парите, които бяхме платили, си беше приказно – в България на тази цена щяхме да сме в долнопробен хотел на края на града, издигнат с цел секс-туризъм.

Към цената имахме включени закуски, а срещу 6 евро на човек си взехме и включени вечери. Още на втория ден отидохме на екскурзия до един манастир, на около 15км от Лименария. Оттам продължихме и обиколихме целият остров по брега, стигайки пак до столицата. Разхождахме се и разглеждахме навсякъде и всичко – определено има какво да се види. На третия ден се разходихме и към едно историческо селце във вътрешността на острова – Теологос. Много приятно, запазило духа на миналото.

На последния ден, преди да си тръгнем, отидохме и до едно последно място, което всъщност беше най-впечатляващото от всичко, което видяхме. Препоръча ни го приятел, който беше също в групата, но пътува с автобуса. Мястото е доста очевидна сграда, която през годините е била българска казарма – монолитна жълта постройка, приличаща на старо училище, която е разположена на най-високия хълм на брега на морето, точно на края на градчето. Сградата я гледахме всеки ден, но никога нямаше да ни хрумне да се разхождаме до нея. Оказа се, че е построена в началото на миналия век от немски предприемач и всъщност е фабрика към желязна мина. Имаше невероятни неща – всичко приличаше на декори от филм с Индиана Джонс. Имаше стари постройки, имаше висящи съоражения от ръба на скалите, на около 50-100 метра височина над морето… имаше стари пещи, имаше странни лабиринти – св думи, струва си да се види, тъй като е много трудно за описване.

След като заминахме от Лименария, решихме да хванем ферибот, но този път директно за Кавала. Пристигнахме отново 5 минути преди отплаване, взехме билети и се натоварихме. Емоциите бяха аналогични като на отиване – чайките, които правеха всякакви номера и Цветанка Ризова, която цакаше карти с деца. От Кавала тръгнахме по крайбрежната магистрала по посока Солун – тук държа да похваля гърците, че имат много добри пътища и доста добра организация. И там пообиколихме, като вече познавахме и знаехме къде да отидем – след миналомесечната разходка. Разликата е, че сега градът беше невероятно пренаселен! Бреговата улица гъмжеше от хора… Смея да твъдя, че Солун е едно много приятно за разходка градче, до което от София се стига по-бързо, отколкото до Варна, примерно. Обиколихме отново по различни исторически обекти и места за хапване и по живо, по здраво се насочихме към България.

Обратният път, за наше успокоение, не беше натоварен, но пък се проточи доста… В София пристигнахме към полунощ, но това при условие, че тръгнахме късният следобед от Тасос. Като цяло равносемтката е – добро настроение, малко тен и много добри спомени. Както винаги, по традиция, пускам и снимки от пътуването – Enjoy…

Галерия със снимки от пътуването до остров Тасос и Солун

Честно казано, добре ми се получи… особено имайки предвид, че се качихме на Лалето и се пуснах направо на долната писта, която на пръв поглед си изглежда доста стръмна… особено за човек, който не е убеден, че може да се задържи прав върху ските. Беше забавно – сложих си обуквите, които са с 4 номера по-големи от краката ми, но въпреки това ми станаха… щракнах ските и се поразтъпках… реших, че ще оживея… поне минимум докато не се кача на лифта. Странно, но дори и това успях да направя безаварийно. След като слязохме от лифта, аз казах на брат ми да се пуска, пък сам реших да се боря с пистата… и очудващо направих страхотно пускане с 1-2 падания и то чак към края.

Оттам като се започна едно пързаляне – общо 9 пускания по Лале1 и Лале2. Всъщност пистите ги отвориха в 9:00 сутринта, а някъде към 9:30 снегът в края на долната се беше разтопил и не ставаше за нищо. За щастие горната беше перфектна, а времето повече от прекрасно. Радвам се, че се върнах към хоби, което мислех, че вече не е част от мен. Независимо, че на една от снимките ми, където се въргалям из снега, Боби е написал „Ski – you’re doing it VERY wrong“, смятам съвсем искрено, че се справих блестящо… Ако скоро се задържи пак студено или падне снежец на Витоша май ще е време да повторим. Дано само има по-малко snowboard маниаци!

Ето и малко снимки с резил и сладко каране на ски – галерия във Flickr.

Организатор тази година беше Нат, което обяснява и местоположението на срещата. Тя се зае, по стара традиция, близо два месеца предварително с резервация, организация и т.н. неща, които с несериозна компания като нашата никога не помагат. Защо ли? – ами защото до последно заявката беше за по-малко от 20 човека, а в крайна сметка бяхме повече от 25 :) Но както и да е. Събрахме се в един туристически дом над парк Кайлъка в дните от петък до неделя – 14, 15 и 16 март 2008г. Ние с нея пътувахме в късния следобед с кола от София, заедно с двама приятели. Пътуването мина гладко, ако пропуснем колоната от камиони за Русе, които трябваше да изпреварвам – за късмет, този път не бях с бялото японско чудо на автомобилостроенето с колата на майка ми. Стигнахме сравнително бързо и дори се наложи да изчакаме тези, които пъруваха с влак и автобус. Там драмата беше абсолютна, защото един беше си изпуснал влака, втори се беше объркал, трети не знам какво… и веригата доста се разкъса, а Яни (FeaR) дори не успя да дойде.

С пристигането имахме малко разправия с един невероятно „любезен“ рецепционист, който не искаше да ни даде заседателната зала за през нощта. Въпреки обещанията да му платим двойно, да не пием, да не дишаме дори вътре, той не склони – в крайна сметка сменихме една от четворните стаи с апартамент, който беше на същата цена и в който, в резултат, се провеждаха вечерните мафии.

Първата вечер премина предимно в ресторанта на хотелчето, където надуха народни песни, чалга и хитове от младините на най-старите от нас… това при мен като резултат доведе до поглъщането на неприлично количество ракия, а по-късно и домашно вино. Имах невероятно количество енергия в себе си, предимно за танцуване, което не се реализира, тъй като другите гости в хотела бяха студенти от специалност хореография… Това не ме спря да танцувам, но изглеждах нелепо. Танците дори доведоха до малка пиянска драма между нетрезвата ми глупост и нежеланието на Нат да се набива като мен в очите на всички… но да речем, че там всичко вече е забравено. След ресторанта имаше и мафии, като аз участвах само в първата и играх роля „мечка“ – демек изтеглих, че съм цивилка и още първата нощ заспах… към третата нощ бях брутално убит за изработването на меча кожа на стената на убийците… нататък не помня вечерта, но доколкото разбирам сме легнали да спим.

Съботата при всички положения беше по-плодотворна. Цялата компания се засили към Панорамата (б.а. въпреки, че след като повечето разбраха, че ресторантът се казва „Плевенска Панорама“, настояваха предимно нея да разглеждат), докато ние с Нат слязохме към майка й и баща й. Това се оказа доста трудно за моята неизтрезняла цялост… което ми напомня за двучасочия душ, който си взех от 8:00 сутринта и при който заспах в банята, но!!! както и да е. Докато бяхме на гости хапнахме много вкусно печено пиле, което изживя своята слава със снимки преди изяждането. В общи линии към компанията се върнахме привечер, вечеряхме отново в ресторанчето, но далеч по-тихо, без танци и песни… и се оттеглихме за мафия. Компанията, благодарение на Нат, се разцепи на две – едните пяха и свириха на китара в една стая, а другите играхме мафия… Всъщност аз и Яни пяхме и играхме, но това е кошмар, който малцина искат да си спомнят.

Мафиите - традиционно любимата част от събиранията на тази компания… за онези, които не знаят какво е играта Мафия, могат да прочетат тук. Този път бяха особено запомнящи се, предимно за мен. За първи път в живота ми се пада ролята полицай, при това цели два пъти, при които аз се отчетох подобаващо, особено втория път… успях да приключа играта някъде на 4-5 ден. Игрите бяха тежки, особено имайки предвид изпечените играчи, които се включиха в разиграванията. Всичко продължи до към 4-5 през нощта, след което покорно се оттеглихме за сън.

Неделята беше прощален ден… след ставането ни към 11:30 се изтеглихме към центъра на Плевен, където хапнахме, посмяхме се и заминахме за София. Каква е равносметката за това събиране? – аз лично съм доволен. Преди всичко защото успях да видя много хора, които бях забравил от много много време. Имаше много положителни емоции, много смях и много добро настроение. Всички с нетърпение чакаме следващото – тринайсто национално събиране за есента.

Пак по традиция в края на темата – ето и галерия с моите снимки от събирането. Скоро очаквам и линк, за да кача снимките и на другите.

Партито минала невероятно весело. Още с пристигането ни с Нат всички подходиха много приятелски и аз бях взет за гевречо-пържач. Това е второ парти, след миналогодишното под наслов „300 пържени яйца“. Смея да твърдя, че канелените гевречета бяха изключително вкусни, което определено не се дължеше на моите умения да пържа. След като дойдоха и колегите ми от Дигиталус и бивши колеги от Маг Студио, настъпи истинският купон. Смея да твърдя, че ние бяхме душата на купона… вдигахме шум, забавлявахме се и определено стигнахме до заключението, че подобно парти трябва и ще бъде организирано скоро от мен и Нат. Предложения за умни и безумни идеи приемам и тук.

Ето и снимките от партито.

Лично аз си направих труда да прочета тук и там… това, което гласи негласната литература са две теории – след 16-ия си рожден ден, момичетата могат да се нарекат жени или – когато от госпожици станат госпожи, тоест – след като се оженят. За баба една жена се води отново по две теории – или след 65 години, или след като й се роди внуче.

…и докато писах самата тема ме поправиха – днес, по старата традиция, не е ден на жената, а е ден на майката и преди години се е празнувал именно като такъв. И дали си на 16 или 65 е без значение, стига това да е наша любима майка.

Честит празник мамо :)

Сега набързо прочетох какво съм писал, дали не съм пропуснал нещо и дали не съм сгрешил при разказването. Сетих се за няколко неща, с които е редно да започна. Първо – сравненията, които правя, било то за храна, за плажовете или обстановката – всичко това го правя на база 28 държави, които съм обиколил и летвата, която поставям е сравнително висока. На практика само ние тримата се оплакахме от плажовете и пясъка, защото сме били на остров в Тихия океан и сме виждали истински морски пясък… освен това всичко е субективно спрямо местата, които сме посетили и хотелът, в който бяхме. Кой знае – в Хилтън за 1000 евро може би нямаше да е така храната и нямаше да ми предложат да платя 10$ на рецепцията, но в крайна сметка аз не бях там за това – аз отидох, за да разглеждам и смятам, че видях. Египет е невероятно ценна дестинация, място, което всеки един трябва да изживее по свой начин.

Второ – съвет за хората, които ще купуват сувенири – не ги купувайте от големите и курортни градове! В Египет сувенирите се делят на два вида – истински и ментета, като ментетата са навсякъде – от магазините, през търговците на улиците и търговските комплекси до дечицата, които с дрипави дрехи ви гонят. Истинските се продават на определени места и ако сте с екскурзовод, той ще ви ги покаже.

Това, което ние видяхме, беше следното – за каменни сувенири, това са алабастровите фабрики… за папируси – националната академия в Кайро, където всеки папирус е със сертификат. Какво трябва да се има предвид – истинските, разбира се, са много по-скъпи от ментетата. Съветите ми са два – купете си истински за вас, за спомен, за дома, за да знаете, че имате истински папирус, донесен от Египет. А за подаръци на близки, приятели, колеги и т.н. – по-добре вземете евтини, но много на брой, защото на дали някой може да си позволи да раздаде на 50 колеги в офиса папируси, всеки от които е по 40$.

Що се касае до ментетата, като бях започнал да казвам – не ги купувайте от градовете… аз се излъгах да платя 20$ за 8 големи скарабея от камък в Хургада… при това след 10 минутен пазарлък, започвайки от 150$. Същите скарабеи ги имаше на следващия ден… продаваха ги дрипави дечица при храма на Хатчиптсу, по 3 за 1 долар! Истината е, че ми се доплака, защото дадох безумно много на мошеник от града, а на следващия ден едно, на вид 5-6 годишно момиченце, ме гони из пустинята с един голям каменен скарабей и ме молеше със сълзи на очи да го купя! Хора – ако отидете, не правете моята грешка. Ако ще купувате по много евтини сувенири – купете ги на екскурзиите, купете ги от хлапета, които не искат да ви излъжат, а да оцелеят.

За примерни цени на сувенири мога да кажа следното – голяма каменна фигурка – 1 долар. Малки каменни фигурки – 5 за 3 долара. Папирусни закладки за книги – 10 за 1 долар. Големи папируси (А4 формат) – 15 за 5 долара. Магнитчета за хладилник – 10 за 3 долара. Това поне са средните цени, които видях в района. И последното – в тази и предходната тема разказвам как сме прекарали, а не какво е Египет. Това го казвам поради многото критики от старата тема относно историята на тази цивилизация. Аз никога не съм твърдял, че тя не е от значение, още по-малкото съм я забравил – всеки един камък там има вековна история, но нея оставям за вас и времето, когато отидете – нека тя да бъде изненадата, която ще научите там… тук, както винаги, с шеговит тон, ще се опитам да пресъздам пътя, по който минах. Снимките от екскурзията са в тази галерия, разделени по папки, с прилежащи коментари и обяснения.

Но сега да се върнем на разказа. Предходната тема завърших с първата ни екскурзия, която беше до Луксор и Долината на царете. Пропуснал съм да спомена да не носите фотоапарати и камери в долината, защото е абсолютно забранено да се снима! Ако ви видят да снимаш – няма дори да се разправят, направо ти взимат техниката и те гонят… на един французин му взеха професионален фотоапарат… той пищя, но без особена полза – да ходи да се оплаче на мумията на арменския поп. Иначе навсякъде другаде – снимките са позволени. Съветвам ви да посетите поне 3-4 от гробниците, защото всяка една е уникална по свой собствен начин!

След тази изтощителна обиколка се върнахме в хотела и на път към ресторанта отново ни направи впечатление, че в центъра на хотела се провежда някакво шоу. Без дори да подозираме, попаднахме на представление „Звук и светлина“, подобно на това във Велико Търново. Оказа се, че в нашия хотел се провежда това мероприятие и въпреки че туристите плащат, за да го гледат, за нас беше безплатно като гости на хотела… именно по тази причина аз и брат ми го посетихме близо 3-4 пъти. Шоуто започваше с забавна програма на сцена, където аниматорите правеха скечове, танцуваха кючеци и играеха с гостите. Това продължаваше около час – онзи, през който обикновено хапвахме. След това шоуто се преместваше на огромна амфитеатрична сцена (вижда се на снимките) където имаше макети на най-известните туристически обекти в Египет. Там започваше шоу от музика, светлини и говор на различни езици, обясняващ подробно историята на всеки един обект и митовете за древен Египет. След това пускаха силни прожектори, пред които се провеждаше шоу с коне… невероятно красиво и впечатляващо, как скачат от кон на кон и т.н. Заслужаваше си да бъде видяно. Последната част беше шоу с дервиши – това са, по думите на нашия екскурзовод, нещо подобно на монаси от древноста, изповядващи окултна религия. В древността, ако някой дом бъде обладан от зли сили, а именно скакалци или някаква друга напаст, хората викали дервиши – те влизали в дома и започвали да танцуват, докато не изпаднат в транс. По този начин те прогонвали злото. Днешното измерение на тази традиция са танците – мъже, облечени с ярки и цветни кръгли поли, започват да се въртят в кръг, като полите се вдигат във въздуха… това на шоуто продължаваше по 20-30 минути, но казват, че истинските професионалисти го правят с часове. Полите им тежат близо 10-12кг.

Следващата екскурзия от програмата беше посещение на Райски остров – отдалечено островче в морето, което е останало непокътнато, с искрящ бял пясък, палми и чиста вода с коралов риф. На тази екскурзия не отидохме, защото сме били на подобни места в Карибския залив и знаеш какво представлява, пък и бяхме изгоряли малко на слънцето, а точно тази екскурзия си е жив ад на райския остров заради слънцето. Лично много силно препоръчвам на хората, които не са правили подобно пътуване, да отидат – няма да съжалявате. Наистина е много красиво и ще си починете, но определено трябва много да се пазите от слънцето. Тук е моментът да спомена и за допълнителните екскурзии, за които просто не ни остана време да осъществим, но поучихме малко разкази от други туристи в хотела. Едната беше до Аслан, в най-южната част на Египет. Там е невероятно красиво… могат да се видят едни от най-запазените храмове от древен Египет, може да се види най-големият язовир в света (така казваха, въпреки че китайците направиха по-голям), можете да видите единствени останали египетски крокодили и т.н. Друга екскурзия беше до Александрия, но тя беше с нощувка, което ни затрудняваше. За там чухме само едно, но много важно нещо – модерният Египет. Казват, че не прилича на останалата част от страна – градът е силно развит и по много красив начин съчетава традициите с новото време.

Последната екскурзия, която си направихме, в рамките на курорта Хургада, беше „Бадауея“ или посещения комбинация от екстремни спортове в пустинята, посещение на бедуинско село и арабска вечер с представление. Рано сутринта ни взеха с джипове и ни закараха на няколко километра навътре в пустинята. Там ни раздадоха квадрицикли и тръгнахме в конвой из пустинята – близо 30-40 минути, невероятен купон. Ако някой тръгне на тази екскурзия, нека предварително си купи от някъде кърпа за главата и лицето, защото иначе ще му се наложи да си купува на място, а там са много скъпи. Те са необходими, защото иначе буквало ще се задушите от вятъра с пясък, който ще ви брули по пътя. Когато се върнахме ни дадоха по едно бъги и ни пуснаха да се състезаваме на една писта – не особено забавно, но пък какво да се прави… след това ни качиха на камили, после на коне и пак се разхождахме из пустинята, но само в периметъра на къмпинга.

След това се качихме в джипове и потеглихме навътре в пустинята към бедуинското село. Екскурзовод ни беше една рускиня, която ни направи невероятно впечатление. Тя много подробно разказваше всичко и ни показваше невероятни неща по пътя. В един момент тръгнахме да я разпитваме и тя си разказа историята – как е попаднала в Египет. Оказа се, че е офицер от украинската армия. Работила е какво ли не в Русия, а после и във Франция. В един момент, понеже имала малко повече пари, решила да заведе майка си на почивка в Египет. Там се запознала с мъж, в когото се влюбила. След като минало времето на почивката, тя още два пъти отивала до Египет при него и месец по-късно се оженила за него. Малко след сватбата се оказало, че той е доста заможен и живее през повечето време в Англия. Решават да заминат, но на границата нея не я пускат и той я оставя сама в Египет. Това се случило преди една година… от тогава тя е сама, но не може да си тръгне от страната, защото той не й дава развод, а без развод тя няма правото да напуска Египет без разрешението на съпруга си. И така – тя е затворник в една непозната държава… решила да изкарва малко пари с туризъм. Тъжна история, но по нейните думи е пълно с жени като нея – това, което я спасява, е че тя е много силна жена.

Но, да се върнем към бедуините. Тръпката започна още с пътуването до самото селце, защото шофьорът караше със скорост между 120 и 140 км/ч през пресечена местност в пустинята… говорим не за път, дори не и за пътека… говорим за каменно-пясъчна пустиня, с дюни и дупки… за да разберете за какво изживяване говоря, можете да погледнете това видео, което брат ми направи в джипа. Когато пристигнахме ни черпиха чай от билки и ни разказаха как живеят бедуините. Ще пропусна подробностите, но ще разкажа най-важното. Едно бедуинско село се състои от около 50 до 80 човека (на праките всичките имат кръвна връзка), като това са номадски племена, които живеят в пустинята. Те се остановяват в райони, където могат да изкопаят кладенец, като кладенецът задължително трябва да е сравнително далече от селото, за да не го изпиват прекалено бързо. Тяхното общество е силно патриархично – имат един вожд, който е единственият образован човек в селото и единственият, който има документи и задължително кола. Денят на всички жени в селото започва с донасяне на вода от кладенеца на рамо, после правят чай на мъжете си и започват да готвят. Грижат се за децата, а наближи ли залез слънце – връщат се в къщите, защото по тъмно не трябва да са на открито. Мъжете от своя страна стават, отиват да си кажат молитвата, после си пият чая… след което се грижат за селото, основно мързелувайки… после сядат вечерта и хапват и си говорят – как да не си мъж там, а? В селото има една знахарка, която лекува и изражда. Раждаемостта е висока, но 70% от децата умират… ето защо, когато дойде моментът жената да роди, знахарката я води в планините, далече от селото, за да не я чува мъжът как агонизира. Когато се роди детето, ако е болно или недъгаво, го оставят в планината… не го убиват, защото религията им забранява – те го оставят само, за да може Аллах да реши съдбата му. А не го взимат, защото не могат да си позволят да се грижат за дете, което няма да е от полза за селото. Уникално е как се женят – младите момичета се женят на възраст най-късно до 14-16 години. Ако мъж иска да се ожени, той трябва да осигури нещо като зестра от пари, коза, кон или овца и камила. Всичко това струва скъпо и за да може да си го позволи, мъжът започва да работи в курортите в района. Уникалното е, че тези хора нямат документи и са неграмотни – отнема им години, за да съберат парите за сватба. Вождът на бедуините ги води до града сутрин и ги прибира вечер с автомобила. Когато съберат средставата, те ги дават за общото благо на селото. Тежък живот и много трудно пребиваване… по думите на екскурзоводката, бедуинските села се делят на няколко типа, в зависимост от начина на пребиваване. Тези, които ние видяхме, печелят от туристите – агенциите им дават пари и храна, а в замяна те допускат туристите да ги посещават. Те са по-оседнали, докато другите два типа се занимават с пренос на оръжия и наркотици или с търговия. Те са изцяло номадски племена и са постоянно в движение. Иначе самото село беше ужасяващо пусто… имаше един гълъбарник, в който гледат гълъби за ядене; едно оазисче, което е нещо като щаб-квартирата на вожда; няколко къщи, в които живеят; един ислямски храм за мъжете; едно подобие на кухня и обор за животните. Докато бяхме там, една местна бедуинка ни приготви царевични питки, като повечето хора нахраниха дечицата селото или даваха на камилите. Изкарахме там около час и нещо, а после обратно с към къмпинга.

В общи линии всичките забавления и мероприятия приключиха към 6 следобед, когато отидохме на шведска маса да вечеряме. Във връзка с възраженията по първата част на разказа за Египет, държа да спомена, че тук храната беше изключително вкусна. Дали защото бяхме изтощени от жегата и пътуването… не знам, но направо си облизах пръстите. След вечерята седнахме около една сцена, където ни раздадоха наргилета и започнахме да гледаме шоу. То включваше гълтач на огън и сабия, хипнотизаторка на кобра и отново дервиши. След шоуто дори имаше телескоп, с който ни показваха звезди. Тази екскурзия беше една от най-забавните, макар да нямаше много история в нея.

След вълнуващото изкарване за няколко дни, сутринта си тръгнахме от хотела с автобус по посока Кайро. Пътуването беше горещо и изтощително, защото имахме само една спирка, а по пътя нищо интересно не се виждаше през прозорците. В Кайро пристигнахме по сумрак. Това е един от най-огромните градове, които съм виждал през живота си… там има както невероятно богати, така и безумно бедни квартали, улици и хора. Хотелът ни се намираше в Гиза, на около 3-4км от пирамидите и въпреки че очаквахме да бъде хубаво… беше кошмарно. За да изпреваря критиката на някой върл фен на Кайро, искам да обясна защо. Хотелът се казва „Cataract Pyramid“, който се води пет звезди… имаше ресторант, който беше безумно скъп, а така нареченият „цетър на града“, в който се намираше, е един ужасно беден и страшен квартал… без осветление, без нищо! Най-близкото място, от което си купихме по един чипс да изядем, беше на половин километър по една мрачна улица… Но! Замълчи сърце, все пак говорим за хубавото :) В този хотел само спахме, въпреки комарите, които ни разфасоваха, не ни оставиха да мигнем.

Сутринта тръгнахме, като се насочихме директно към пирамидите. Тук ще съкратя историите, защото ако тръгна да разказвам с подробности, ще стане безумно дълго. Спряхме при пирамидите и ни дадоха половин-един час свободно време. Това се оказа крайно недостатъчно, за да обиколим всичко, но въпреки това успяхме. Какво беше важно да се види – обиколихме и трите пирамиди, защото всяка една е уникална да я видиш отстрани; влязохме в една от малките пирамидки (оказа се, че не са само трите, а има още десетки малки от по няколко метра), което беше едно от кошмарните ми изживявания… навън – 40 градуса жега, вътре тунел с диагонал метър, който върви със стръмно спускане надолу… и долу – нищо. Само жега и тежък въздух, примесен с мисълта, че тук е седял труп… голи каменни стени и мрак. Ужасно е, но трябва да се види. В големите пирамиди не влизахме, защото таксите бяха прекалено високи, а и нямахме време… пък и след първата малка пирамидка нямах душевната сила да се напъхам в още една. Тук, за разлика от Долината на царете, нямаше нищо… нито йероглифи, нито предмети…

След като обиколихме и се снимахме, с автобуса ни качиха на една площадка над пирамидите, откъдето се откриваше прекрасна панорамна гледка. Важно е да отбележа нещо, което аз самият не знаех – Гиза е квартал на Кайро и всъщност пирамидите са в самия град. Освен това, пак нещо, което не знаех – Сфинксът е в подножието на пирамидите. Той ни беше следващата спирка – там разгледахме един храм, разгледахме самата статуя. Няколко важни неща, на които да обърнете внимание – вижте храмът под лапите на Сфинкса – погледнете как е изработен! Всичко е направено от огромни каменни блокове, донесени от Аслан… 800км от Кайро! И тези блокове пасват до милиметър един към друг… блокове от гранит, който дори в 21 век е труден за обработка. Как се пренесли хиляди тонове на такова разстояние? Как са комуникирали мерили, за да бъде всичко толкова точно? Как са ги поставяли един върху друг? – Пас! Аз лично бях смаян. Другото важно касае самият Сфинкс – от както е изкопан от пясъка, той постоянно се руши… като пясъчен е! Останалото оставам за вас – нека има какво да видите, но ви съветвам – отваряйте си очите, защото там има чудеса! Чудеса, които човешкото съзнание не може да възприеме…

След пирамидите и Сфинкса се насочихме към една фабрика за парфюми… невероятно местенце и невероятни аромати. Възхищавам се на този народ как умее да ти продава – ако и в нашата фирма така си продавахме сайтовете, направо щяхме да сме милионери. Започнаха с едно невероятно представяне на аромати, като те пръскат, мажат и обясняват как френските парфюми са боклук, как тези са номер едно… абе промиват ти мозъка. След което започват: едно флаконче струва Х пари, ама ако си вземеш две, ще струват Х-10% и получаваш трето безплатно, пък ако вземеш 6 струват бла-бла… ние си взехме 6 големи и бяхме от най-скромните :) Правете си сметка… Въпреки че не съжалявам, защото ароматите са наистина много добри и държат с дни! Последното местенце беше академията за папируси. Там подробно и нагледно ни показаха как се произвеждат папирусите и си купихме 5 със сертификати. После посетихме музеят в Кайро за два часа. Отново крайно недостатъчно време за подобно място. Невероятна красота и хиляди неща, всяко със своята история… отидете и вижте – няма да съжалявате! Оттам през един ресторант да хапнем на брега на Нил, в центъра на града… и после на летището.

Каква е равносметката – очарован съм! Пожелавам на всеки да посети Египет – ще ви остави спомени за цял живот! Какво ви трябва да знаете за там – ами вече го разказах… какво задължително трябва да имате със себе си – фотоапарат, камера и към 100-200 долара джобни на човек, ако искате да видите достатъчно и да купите подаръци. Весело разглеждане и дано някой ден отидете и видите всичко това, та дори и повече.

Пристигнахме доста лесно и спокойно, за разлика от тръгването. Имахме малко драми с падналия на 2 януари сняг, но нищо сериозно като цяло. За наш голям късмет община Батак си чисти повече от кадърно пътищата и лесно се измъкнахме. Самата къща, в която бяхме, не беше нищо особено, но пък определено беше топла. Вилното селище, в което бяхме, се казва „Вила Уют“ и се намира на около не повече от 2км. от центъра на Цигов чарк, на 300 метра от главния път, от язовир Батак в посока Доспат. Тъй като компанията беше смесена от две групи и бяхме към 26 на брой се наложи да бъдем в две отделни къщи, но след 20:00 часа това обикновено се компенсираше и всички се събирахме в голямата, където бяхме аз, Бабата (брат ми), Нат, Хунта и Хунтавица (Алекс), Слави и сливовица (тоест с ракия), Коко, Петьо, Боби и Бобовица (Гери) плюс още знайни и незнайни хорица от другата компания. Храната и пиенето бяха в изобилие – всъщност количеството Финландия, които се изпиха, беше дори притеснително, а от останалата храна след тръгването оттам организирахме after party вкъщи, където едва се доизяде половината от останалото!
Самата Нова година прекарахме в едно заведение, близо до центъра на Цигов чарк… заведение или по-точно кръчма с наличен персонал: един сервитьор, един управител и двама травестити, преоблечени като Дядо коледа и Снежанчо… Последните дори проведоха томбола и раздаха подаръци. Не е очудващо, че всички, след като видяха кой дава подаръците, се отказаха да участват. По този повод аз съм „щастливец“ с четери награди, следи от червило и мъжки устни по бузите си и трайна депресия с нощно напикаване и кошмари с травестити. Организацията в кръчмата куцаше – основните ястия, които бяха вкусни, но крайно недостатъчни като порции, ни ги донесоха към 23:30 часа, половин час преди Нова година… точно в 12 часа все още нямаше чаши за шампанско на масите ни, а травеститите все още раздаваха награди от типа „сапунче Аспазия“ и „Интимен шЪмпоЯн Ароматерапия“. НО! Успяхме дори и с това да се забавляваме… Бабата изстреля ракетите, които бяхме купили, докато на 500 метра от нас някой с установка стреляше професионална заря – засенчиха ни гадовете! На връщане аз бях шофьорът, защото само аз кандисах да не пия и дори си возихме един брой Петьо и един брой Слави в каросерията на пикапа.

Истинското парти започна в къщата… там думите са безсилни за това, което си причинихме и първата вечер и тази. Впечатляващата идиотия беше когато всички започнаха да си правят шлемове, шапки и маски от алуминиево фолио… като в „Следите“… което достигна своя връх при Хунта, който „проклинаше“ ръцете на хората, слагайки им алуминиево фолио, за да пият с тях само алкохол. На цялата тази щуротия май само Боби не се зарадва, защото не остана с какво да се готви… :) Иначе обедните и следобедни часове май често прекарвахме в игра на карти, докато други готвеха и се разхождаха… важното е да има разделение на труда.

Какво повече може да иска от една Нова година? Е, да – не беше луксозно, но и никой не го е искал… беше весело, глупаво и с добра компания… починах си на чист въздух и се порадвах на Родопите – следващият път пак в този състав, та било то и на друго място. Може би основната ни грешка беше, че започнахме да мислим за Нова година към края на ноември… а хората били резервирали хубавите места още от юни и юли. Надявам се таз гадина да се представим по-добре с организацията и глобализацията на мероприятието.

Ето и снимки, поне кой каквито ми е дал:
Снимки от фотоапарата на Алекс
Снимки от моя тъпарат
Снимки от Боби
Снимки от Слави

P.S> Ето и няколко други (то май се оказа само едно!) свидетелски показания по същото събитие:
Е га ти новата година на Боби

Всъщност истината е, че и нашата организация куцаше – уж щяхме да сме 8 човека, после станахме 5, но в крайна сметка заминахме само трима. Именно това объркване доведе до факта, че бяхме напазарували вкуснотии за сто и кусур лева, които с голям кеф изконсумирахме. Прекарахме, както вече споменах, в една вила извън града, близо до Панагюрище, във вилно селище, наречено Панагюрски колони. Стигането дотам беше повече от емоционално, защото пътят минава през планината, а там беше паднало прилично количество сняг. За мой голям късмет, „Старата бабичка“, моето любимо Мицубиши, се справи със снега перфектно. Въпреки че закъсняхме с няколко часа за срещата с Янислав в Панагюрище, си го прибрахме от една пицария и се качихме до вилата. Прекрасна вечер – не мога да ви опиша колко звезди, колко чист въздух и колко тихо беше – като приказна зимна вечер… която опорочихме с алкохол, „Ако умра, ил загина“ и вкусна манджичка.

За прекарването няма какво да кажа… беше великолепно. Нищо не ни липсваше, независимо че бяхме малко на брой – след поредната чашка ракия всеки е като за трима, а аз съм си цял квартет, особено когато запея. Това ме навежда на мисълта, че от около месец насам всеки път на събирания пея и то по много. Дори от снимките си личи, че при наличието на камина, добра компания, хапване и пийване, няма как да не се забавлява човек. И така, най-пиянската вечер в годината, я изкарахме като на романтична вечер – оплаквам ли се? Не, в никакъв случай. Дори пожелавам на всеки един да опита и тази опция, за да усети разликата. На мен лично това ми беше последният бакалавърски студентски празник… оттук нататък я абсолвентска, я магистърска или, дай Боже, докторантска :)

От това, което изживях, научих една нова зависимост, която и други мои приятели потвърдиха – най-добре се празнува на парти, което е организирано от фирма, в която не работиш. Защо?! Ами защото се отпускаш, защото виждаш нещо ново. Примерът е първото коледно парти, на което, макар и непоканен, се появих – това на бившата ми фирма Маг Студио. Не знам защо, но явно шефовете обичат да виждат очите само на тези, които им изкарват хляба – за мой голям късмет, фирмата не беше удостоена с честта да присъства който и да било от ръководството. Появиха се бегли лица, които бързо избледняха на хоризонта. За сметка на това бившите ми колеги ме посрещнаха повече от топло. Събирането беше в сряда вечер в пиано-караоке бар „Вчера“. Какво като в четвъртък всички са пак на работа и че същият ден са работили до 18:00 – това е Маг все пак! Всичко започна като нелепа комбинация от вечеря на свещи и пенсионерско събиране, при което всеки се беше свил в едно ъгълче и си гледаше часовника с мисълта „И са к’во?“. Всичко се радвижи в момента, в който започна караокето. То беше открито от нашата любима психо-аналитичка Нона, която не искаше да пусне микрофона, докато повечето колеги гледаха плахо. Хубавото е, че след има-няма половин час хората се избиваха да пеят култови песни като „Пляс пляс педалите“, „Show must go on“, „Ветрове“ и две руски пиянски песни, с които с колега Узун разбихме публиката. Организацията на партито издишаше максимално през цялото време – имаше не повече от десетина бутилки не особено марков алкохол, който свърши преди някои въобще да разберат, че можело да се пие… всичко това потънало в шлюбките на 5-6 малки купички с ядки. Оттам нататък – който иска, бецален! Все пак, при тези високи заплати, служителите е добре и да се бръкнат. Веселото обаче ние знаем как да си го направим – с наздраве, певчески и не дотам песнопойни умения, денс, усмивки и простотия. В това поне ни бива и никой не може да ни го отнеме.

Към полунощ караокето замлъкна и започна раздаването на подаръците… които какво? Служителите купуваха един на друг. Това е запазена марка на фирмата, тъй като и миналата и по-миналата година това си беше традиция. Промяна имаше само в лимита за цена – проблясваха и доста скъпички подаръци, но масово хората се радваха на оригинални подаръци като учебник по XHTML за едно от селс мениджърките ни. За мен нямаше как да има подарък, но за сметка на това аз се самоподарих на моя любима колежка (Нат, не ме убивай!). Много бях любопитен, дали е имало коледни премии, 13-та заплата или поне по едно шоколадче за служителите… но това ще го кажат маговците, ако някой от тях прочете тук. Миналата година ни ги изяде офицът примерно…

И така тихомълком, с усмивки и много целувки за благодарности, се премина към диско парти. Надуха музиката, разкършиха се дупета и се започна… нямаше ядинье, пиенье и леко сгодни женици, но пък имаше разврат… и то в промишлени количества. Явно това е последната мода за избиване на нервите във фирмата, защото подобна беше ситуацията и на Team building-а. Каква е равносметката? Ами че много хора оттам ми липсват… за някои направо ми се плаче, че не ги виждам всеки ден както преди… моите любими колеги от стаята – Вили, Милена, Миро, Илка, Хриси и дори шматката Юлиян… моята любима Ейч-Арка Таня, цялото програмистко поприще и техните лидъри като Айнщайна, НикиТо, Капанчев… моите любими Дидита… дизайнерите, на чело с Чепа и Гео, когото за първи път виждам толкова пиян… селс отдела, чаровен и неотразим както винаги – хора, благодаря ви за всичко, благодаря ви и за настроението, което ми подарихте в сряда. В общи линии коледното парти беше овенчано с маговщини – имаше и хубаво, и лошо… но резултатът беше положителен, защото такъв си го направихме. Беше диво, беше весело, шумно и с алкохол, беше с простотия, шеги и масово. Това личи и от снимките от партито.

Два дни по-късно беше партито на новата ми фирма… то някак си се появи като контраст на всичко от Маг. Всичко коледно в настроението ни започна с подаръци от страна на шефа към нас – коледни кощници с лакомства… малко, но трогателно и от сърце. Ние пък в замяна подарихме един невероятно глуповато гледащ елен :) Продължението беше и самото коледно парти, което си го съчетахме със събирането на фирмата на Нат – Alianz животозастраховане. Резултатът от комбинацията? Ами 50 застрахователя и шестима необособени обекта. Събирането беше в кръчма с битов характер, като яденето и пиенето бяха в неземни количества… имахме си дори баклава с късметчета. Започнахме вечерта с много глупави, но развеселяващи разговори, после започна музиката – невероятна комбинация между стари градски песни, хитове от 80-те, сиртаки и чалга. Успях за сефте да се изложа пред колегите си, танцувах и пях… отпразнувахме и рожденият ден на един от колегите. Всичко беше идеално и мина именно така, както си го представях. Ето и малко снимчици, а сега весела колега на всички и помнете – не е важно какво прави фирмата за вас, а какво вие правите, за да се почувствате частица от един екип, който ви е като семейство. Тогава Коледа ще придобие пълният си смисъл на семеен празник, дори когато си с колегите си.

Излетяхме от летище София с чартерен полет директно за Хургада, като целият самолет беше пълен само с български туристи, отиващи в курорта – това си е плюс, най-малкото защото е слабо вероятно да има терористи примерно. Нещо, което ми направи силно впечатление в самолета – обслужването по време на полета, в сравнение с от преди години, е меко казано смешно – сервират ти чаша вода и някакво дребно сладко купено нещо, като стюардесите бяха съвсем зелени и постоянно изпускаха нещо, разливаха, събаряха, бутаха се и им отнемаше по час и половина, за да минат от носа до опашката. След 3 часов полет се приземихме успешно в Хургада, което се намира на брега на Червено море, под Синайския полуостров, 600км. южно от Кайро. Оттам с автобусче ни взеха от летището, след като всички върло се нахвърлиха на плашещо евтините цигари – 3 долара на стек и ни заразкарваха по хотелите (тъй като от нашия хотел бяхме 20 човека – имаше българи за поне десетина хотела по крайбрежието на Хургада).

Alf Leila Wa Leila или на български – „1001″, като едноименните арабски приказки, беше най-красивият като екстериор хотел в района (сами ще го видите по снимките). Цялата архитектура имитираше стар източен дворец, с витите куполи и многото цветове и флорални орнаменти отвън, а вътре – всички мебели бяха със старинна и масивна визия, напомняща за английска аристокрация, примесена с арабската култура. Още с влизането в хотела обаче, пролича източната култура на местните – на рецепцията обслужващият започна да се пазари и ни предложи срещу 10$ (те имат местна валута, която наричат паундове, но реално всички боравят с долари) да ни настани в по-голям апартамент. За щастие на нас ни провървя и наистина бяхме в огромен апартамент, в сравнение с други хора от групата, които са си платили, но са ги настанили в малки стаи – се ла ви :) Веднага след като се настанихме се насочихме към ресторанта, за да вечеряме, което не беше никак лесна задача, тъй като целият хотелски комплекс представлява невероятна плетеница на два етажа, която спокойно може да се сравни с лабиринтите на Минотавара. Някои хора дори след седмица, прекарана в хотела, не можеха да се ориентират кое къде е, а аз за себе си съм убеден, че е имало места в хотела, които така и не съм видял и открил.

Но… да се върнем към ресторанта, които всъщност бяха няколко, или по-точно към кухнята. Въпреки че се имам за добро прасе, което не е претенциозно към вида и формата на храната и съм гастроном, който изпитва истинско удоволствие от яденето, смея да твърдя, че кухнята им е… извратена и не особено вкусна. Всъщност на шведска маса дори успях да отслабна, точно защото не можех да си подбера ястие, което наистина да ми е вкусно. Всичко е блудкаво, с едни изострени и крайни вкусови качества, варени, печени… и едни ужасни сосове от нахут и други подобни. Е, имаха вкусни тестени изделия, но те не могат да компенсират липсата на добри салати и основни ястия. Е, не ме разбирайте, че са само гадости – просто може да бъде далеч по-вкусно… може и табелката Chicken да означава пиле, а не гълъб, което е местен деликатес. Печените им меса са прегорели и жилави, оризът и зеленчуците им са безвкусни (като турски зеленчук, който пазарува от борсата – тоест красиви, но не и вкусни!)… виж, за десертите бих се замислил, защото по традиция източните страни правят вкусотии по отношение на десерта. Иначе ресторантите бяха големи, с приличен избор на всякакви ястия, но пък безалкохолните им… бляк… каркаде и това е! Всичко останало беше гадно пепси, ужасно тръпчиво вино, силен и спиртен алкохол… да не говорим, че разтворимите напитки ги правеха с чешмяна вода, която е морска дестилирана… тоест – питейна е, но е соленичка. Това е като цяло за храната… по улиците на градовете им почти не видях лафки, в които да продават сандвичи, дюнери или друго за хапване на крак.

Хотелът ни не беше на първа линия на плажа, но пък имахме правото да ходим на плажа на един хотел, който е от същата верига. Е, на практика време за плаж не ни остана, защото наблягахме на екскурзиите, а пък и хотелът ни имаше достатъчно хубави басейни. Само един ден изкарахме на плажа и аз за една бройка да се удавя. Иначе пясъкът и морето им не струват… водата е по-солена от приемливото, мръсничка е, а пясъкът е или едър, или пепеляв…

Както казах, екскурзиите бяха най-ценното в Египет. Първата екскурзия, на която тръгнахме, беше до Луксор и Долината на царете. Тук е момента да обясна за положението в страната, тъй като има неща, които никой не ни беше обяснил предварително. Египет е под военен режим от 1986г. когато е бил убит техният цар. От тогава е нещо средно между измислен социализъм и диктатура. Военните са навсякъде по улиците, междуградските пътища са собственост на армията и за да пътуваш от точка А до точка Б трябва да искаш разрешение от военните и да им платиш рента. Като цяло престъпност няма, но хората живеят невероятно мизерно и подтиснато. Всичките им квартали и градове наподобяват квартал Факултета и то в хубавите му райони. Колите са стари, очукани, без стъкла, без фарове – тук се сещам за едно от нещата, които тотално ме разбиха – нощем карат без фарове! Абсолютен мрак, на сред пустинята и карат без фарове… евентуално на габарити, но това в редки случаи. Както каза един шофьор на такси, след като го попитах: „Why?“ – „Oooh, sir, it’s a big problem! Very big problem!“ и самият той продължи да кара на тъмно. Хората са облечени в дрипави дрехи или чаршафи… бедност, неграмотност и наглост в крайни степени… защото, ако сте били в Турция и си мислите, че там продавачите са нагли, просто не сте ходили в Египет. Тук не можеш да минеш 100 метра, без някой да те набута почти насила в магазина си. Започва един пазарлък, всичко е без цени, всеки ти говори на псевдо-руски, псевдо-английски и се опитва да ти обещае от пиле в мляко, продавайки боклуци с качествена характеристика равна на Илиенци и Битака. Постоянно около теб тичат дрипави дечица, които ти пробутва боклучави сувенири, викайки след теб: „One dolar! One dolar!“. Тази реплика така ни се запечата в умовете, че на връщане към България цялата групичка се базикахме с това. Един от най-невероятните трикове беше когато продавач от магазин за папируси ни подари малки закладки за книги от папирус, на които ни написа на арабски имената и ни ги сложи в джобожете. След това останалите на пазара ни знаеха имената, защото бяхме като с баджове. До самия град Хургада отидохме само веднъж, на втория ден и ни достраша да повторим… по разказаното сами можете да се сетите защо! Магазините – бит пазар, хората – страшни, мръсни и неграмотни… улиците – тъмни, пренаселени и тъпкани с тъмни коли, каращи като безумни и навсякъде таксиметрови коли, които те гонят и подсвиркват. Пък и стоките им бяха еднакви във всеки магазин – памучни дрехи, без марка, без нищо… наргилета, дрънкулки и каменни сувенири, които всъщност не са от камък, а от гипс със смола.

Но… стигнахме до екскурзията до Луксор. Това с военния режим го разказах, защото автобусите, които тръгват с туристи по някаква дестинация, първо се събират на едни паркинги, откъдето с военен конвой всички заедно тръгват в точно уречен час и пътуват със строго регламентиран от военните график. До Луксор се движихме колона от близо 100 автобуса – сами с представяйте за какво иде реч… и пътят е само наш, защото е отцепен от армията. Пътувахме първо през пустинята, която в този край на Африка е каменна, а не пясъчна, а после карахме покрай Нил. Реално от 80 милиона население на Египет, 98% живеят по брега на морето или Нил и се изхранват по примитивен начин от стотици години насам. Селата са от недостроени къщи, за да не плащат данъци, хората гледат с един празен поглед и както каза екскурзоводът ни: „Те се раждат мизерно и бедно… знаят, че предците им са живяли така, те ще живеят така… и децата им също… и се примиряват със съдбата си!“. По пътя ни разказваха постоянно от митологията на египтяните, но е толкова дълга и безумна, че ще спестя разкази по темата. Аз лично запомних само, че според тях светът го е създал един бог, на който му било скучно и започнал да твори живот чрез мастурбация. Оттам нататък, без значение за добро или за лошо, за живи или мъртви, всичко се базира на секс! Стигайки до Луксор минахме по един мост над Нил, тъй като едно време са смятали, че източният бряг е земя на живите, а западният – на мъртвите и именно там бяха гробниците на царете.

Гробниците ще ги видите по снимките. Това, което научих там е, че всичко е било разграбено още от времето на самите египтяни, противно на очакването ми, че иманярите са модерна професия. Камъни, камъни, камъни и навсякъде всичко е обвито в мистерия, като постоянно се питаш: „Ама как са го направили?!“. Тунелът на гробницата в диагонал е 3 метра горе-долу, а вътре има гранитен блок, докаран от 500км на юг от Луксор, който е 5 на 5 метра. Стените целите са в йероглифи с невероятно ярки и наситени цветове, които са се запазили 5000 години, а през последните 50 години са почти изцяло унищожени. Египет няма политика за опазване на историческите паметници – всеки влиза, драска, чупи, рони, краде… ужас! Взимат ти парите, пък ти прави каквото щеш! При все, че там е 1/3 от историята на човечеството… а те са я оставили на произвола на съдбата. За пример ще кажа, че преди години са решили да правят най-големият язовир в Африка, като построят язовирна стена на пътя на Нил (която са я строили българи с руски пари)… и започвайки строежа се оказва, че трябва да потопят един от най-красивите дворци, издълбан в скалите – храм на Рамзес 2. Съответно на никой не му трепва нищо и започват… тогава ЮНЕСКО са направили най-скъпата си кампания, изрязвайки целият храм от скалите и са го преместили на 100км оттам.

Така, след Долината на царете минахме през една алабастрова фабрика. Това е работилница за сувенири от мрамор, като майсторите в тях са бившите иманяри и живеят точно под гробниците, за да могат лесно да си взимат каквото им трябва. Сега обаче са започнали да ги изселват и само туризмът все още ги крепи, за да стоят там. След фабриката продължихме към храма на единствената жена фараон – Хатчипсу или както се пише там. Той е построен в скалите и в момента е изцяло реставриран. Оттам продължихме покрай колосите на Мемнон (за да не правя линкове към галерията със снимки, просто имайте предвид, че там всичко върви хронологично и лесно ще разберете кое какво е), които са две статуи на богове, направени от кварцит. Уникалното при тях е, че кварцът в тях, при промяната в температурата издава зловещ звук като от крясък.

С това приключи пустинната ни обиколка от екскурзията до Луксор. Оттам нататък ни повозиха с корабче по Нил, а на брега хапнахме в един ресторант. Последва последната част от тура – посещение на Карнакския храм, който е най-големият религиозен храм в целия свят. Ако някой е ходил в катедралата Св. Петър в Рим… е това е поне 3-4 пъти по-голямо, а е строено преди хиляди години. Невероятно красиво и внушително… определено няма човек, който да не се впечатли при вида му. Тъжното е само, че след откриването му всяка държата си е чопнала по нещо – французите са откраднали единият от двата обелиска и сега стои на площад Конкорд в Париж, англичаните взели друго, немците трето и т.н. Оттам, след залез слънце, което е към 17 часа, когато рязко и неочаквано става тъмно, тръгнахме обратно към хотела ни.

Дотук, между другото, са снимките от първата галерия от Египет – ако ги разглеждате, ще проследите визуално разказаното по-горе. Продължението на историята ще разкажа по-нататък, за да не стане много информация на куп. Пълната галерия със снимки можете да видите тук. Разделени са на 3 заради ограничение на Пикасата за броя, тъй като общо са над 700 снимки.

На кратко за оставащото – ще разкажа за представлението Звук и светлина, което правеха в хотела, както и за арабските нощи и шоуто, което изнасяха, с коне, дервиши (има качено видео с танца им) и прочие; ще разкажа и за екскурзията до бедуинско село, с каране на бъгите и джипове; ще разкажа и за последната ни екскурзия, която беше в Кайро и за пирамидите.

12 срещу 13 октомври явно бяха дните на масово тийм билдване в България, тъй като освен Маг Студио, знам за поне още 4-5 големи фирми, които правеха същото по същото време (поне бяхме в различни градове, че иначе щеше да изглежда съмнително). Та събрахме се ний и заминахме благополучно за Пампорово (или както го наричам – Пампоровец), където ни настаниха в хотел Мургавец – за който не е ходил, мога много силно да го препоръчам – много добър хотел, с изключение на цените му. Прекрасен басейн, фитнес, сауна, ресторанти, конферентни зали и прочие… както и самите стаи, които си отговарят на звездите и стандарта. Голяма част от колегите пътуваха с автобуса, но аз реших да помързелувам сутринта и да пътувам с винаги закъсняващия Гео ;) Тихо-кротко, през Пловдив, се домъкнахме в Пампорово, където всички вече обядваха, след сериозно сутрешно напиване в автобуса. След това, цял следобед, почти до вечерта, правихме психо-игрички. Е, не беше чак толкова зле, колкото звучи. Няма да ги разказвам подробно, защото рискувам пак да пиша прекалено дълго. Интересна беше последната игра – разделиха ни на 4 групи и всяка една, с предоставени подръчни средства като кадастрон, фломастри, кутийки, тревичка и т.н. трябваше да построи свой град и да му напише история. Аз бях писарят на нашите земи. Уникалното в случая е колко различни бяха историите на всеки един град – нашият беше фентъзи, съседният, на Крис, беше изкован от чувство за хумор; следващият, на нашия мениджър на продажбите Павел беше базиран на скъпотията и парите (меркантилна работа), а последният – с любовно-драматична-мистериозна история. Тоест – проличаха четерите крайности във възприятията на колегите. Важното е, че се забавлявахме. След това вечеря, с по чашка ракийка и сладък разговор за това-онова и новото BMW на Митко. Последва масово напиване по фоайета, стаи и коридори, с песни и китари, висок градус и невероятно настроение. Имаше от всичко – аз лично пях и се забавлявах, нашият плевенчанин Илиян за пореден път показа талант в свиренето, като награби живият оркестър в кръчмата и им извзе ролята. Краят на вечерта беше в дискотека, където, по неведоми пътища, се стигна и до стриптийз от моя страна. Тук държа да кажа, че имам DVD с 3 гигабайта снимки, но от съображения за сигурност няма да ги качвам в Интернет ;) Който е заслужавал да го види, го е видял… и скоро няма да го забрави – постарах се.

И тъй, славно и весело, мина Team Building-а на Маг Студио. Макар да беше само за една вечер, определено ще я помня цял живот. Дори на следващия ден, когато се връщахме към София, успях да науча колегите да играят Мафия, след което последва масово вманиачаване и ме принудиха да играем по път. Това май е първата в историята автобусна Мафия. Важното е, че пак се забавлявахме и имаме нова голяма агитка от привърженици на играта – обещал съм им да ги събирам, за да играем и ще се изпълня обещанието. Само дето не успях да убедя и шофьорът да поиграе, особено нощем да си затваря очите ;) За първи път се почувствах като на истински Team Building, където не просто отиваме да се напием (и това го имаше, но не беше най-ключовото), а се почувствах като част от един екип, като част от Маг Студио и това беше невероятно. Не по друга причина, а просто защото хората, които работят там, са невероятни хора и приятели. Тук основна заслуга имат Крис, като началник и Нона, като новият ни психолог във фирмата – евала хора, прекланям се пред начина, по който успявате да преобразите Маг Студио.

И… както обикновено се случва, тук следва едно НО! И то е фактът, че вече изтече дори втори месец от едномесечното ми предизвестие за напускане. Тоест – официално вече съм безработен. Това беше най-драматичното ми напускане и то се дължи преди всичко на хората, които работех в Маг Студио. Причините да напусна няма да ги споменавам – имало е такива, случило се е нещо, решил съм, продължил съм. Най-малкото дължа уважението на тази компания и винаги ще бъда лоялен. Имал съм много лоши мигове, но те избледняват в спомените ми… избледняват заради всичко друго, всичко хубаво… хубаво, като горе описаното. Ако някой иска да започне работа в Маг Студио, мога да му кажа само – няма да изгубиш нищо, но се подготви за сериозна работа. Ще работиш с невероятни хора, но и под невероятно напрежение. Не очаквай невероятните пари, не вярвай на обещания – отиваш там, за да работиш и за да научиш нещо ново – тези две неща ще ги получиш в излишък и дори ще ти е приятно между временно. Малко са тези, които ще се пенсионират там, но това е компания с име, на която можеш да разчиташ, че ще те издигне.

Е, това е… скоро ще пиша тема и за новото ми работно място, но дотогава има време. Сега ще се отдам малко на себе си и ще си почина до януари 2008. Изкарах благополучно година и 3 месеца в Маг Студио и не съжалявам. Въпреки традицията хората да излязат оттам и да плюят, аз се гордея, че съм бил Project Manager в Маг… и че съм изживял един доста сериозен преход и преломен момент в компанията. Стискам палци на колегите, които все още са там и им пожелавам всичко, което сме се надявали да се промени, всичко, което са ни обещавали, да се сбъдне… кой знае… някой ден може да се върна ;) Благодаря на хората от нашата стаичка – Вили, Милена, Миро, Илка, новата Хриси и Юлиян… хора, вие сте ми като семейство! А децата, там, програмистите и дизайнерите – те ще ни ядосват цял живот, но пък наша отговорност е да си ги обичаме и да даваме всичко от себе си не за парите… не за Маг Студио или за Киро, а за тях и за себе си!!! Само ние заслужаваме безумията, на които се подлагаме…

И както и е казал Че: „Venseremos!“… което вие ще трябва да направите… аз съм по-римски настроен: „Veni, vidi, vici“.

От наистина много време се каня да опиша какво представлява така наречената игра на „Мафия“ и май най-сетне се даврандисах. Играта съм я чувал и с други имена: Мафия, Селяни и убийци, Полиция, Разбойници и т.н. В крайна сметка не името е важно, а смисълът и целите.Грубо казано необходимите подръчни средства, за да се започне играта, са минимум 6-7 човека (максимум няма – играл съм я и с близо 50), мозъците им, лист, химикал и евентуално тесте карти. В зависимост от броя играчи се заделят толкова на брой карти, колкото са те, като се дефинира коя карта какво означава (по-нататък ще разясня по-подробно). Играчите сядат така че да образуват кръг и избират един от тях, който да бъде водещ на играта – нарича се „Съдбата“ (той няма карта и не се тегли с карта, а се определя на общо съгласие сред играчите. Обикновено го играе най-опитният от групичката, за да знае все пак какво прави). Съдбата е най-ключовият орган по време на игралния процес – той обявява отделните стъпки, стадии и роли, както и следи за реда сред играчите, дали няма чийтъри и ако в началото на играта са поставени някакви ограничения (лимит на време, брой номинации) – дали се спазват.

След определянето на Съдбата, той минава по кръга и дава на всеки един да си изтегли карта, като така на случаен принцип се раздават ролите. Никой не бива да вижда картата на другите – картите се раздават обърнати, всеки деликатно си я поглежда и я скрива, така че останалите да не разбират каква му е ролята. След този момент започва същинската част на играта. Тя е разделена условно на два етапа, които се повтарят – ден и нощ. Играта започва с нощ, която се обявява от водещия – по време на нощта всички играчи си затварят очите. Съдбата води действията, като обявява коя специална карта какво прави (долу, където е описанието на ролите, ще пише какво се случва). След края на нощта следва ден, когато всички си отварят очите и започва дискусията – взимат решение кого да убие „обществото“, смятайки, че е от лошите – изборът става чрез номинации по време на деня (примерно аз ставам и казвам, че номинирам лицето Х защото: ала-бала; после друг става и номинира лицето Y и т.н.), след които следва гласуване в края (всеки може да гласува – няма ограничение за брой гласове, няма квота).

Стигнахме и до етапа с ролите, за да мога да обясна и целите на играта:

• Убийци – те са специални карти и са лошите в играта. Тяхната цел е да избият всички играчи, без те самите да бъдат убити. Убийците имат едно единствено специално умение – всяка нощ, след като всички си затворят очите, Съдбата обявява всички убийци да си отворят очите. Така те на първата нощ разбират кои са и се знаят един-другиго. Без да си говорят, за да не бъдат чути или разкрити, те се „наговарят“ и посочват един от останалите играчи, когото искат да убият. На сутринта Съдбата обявява, че даден играч е бил убит и той спира да участва. Броят на убийците се определя на база общия брой играчи – на всеки десет играча е добре да има 1 убиец. Тоест – 30 играча = 3 убийци. По време на деня убийците, както и всички останали, са просто хора от „обществото“, които дискутират, отправят обвинения и гласуват. Ключово е те да се държат естествено, иначе лесно могат да бъдат разобличени и убити. В случай, че убийците са 3 или повече се въвеждат и рангове. С обяснението на други карти ще стане ясно за какво служат те. Ако се играе с трима убийци, то се пускат 3 валета в картите – който се падне е убиец. Ако са с рангове, се дават, примерно, пики – 2, 3, 4… и т.н. Това са им и ранговете – първи, втори и т.н. При смъртта на най-висш ранг, следващия става първи (тоест ако умре двойка пика, то тройка пика е лидер).
• Врачка – това е една от специалните карти, но е добра. Нея също я буди Съдбата нощем, но след като убийците и всички останали карти са си затворили очите. Специалното й умение е, че може да посочи някой от играчите и да попита дали е от добрите или е от лошите. Съдбата показва със знак, без да говорят! Така Врачката може да разбере кои са добрите и да насочи през деня останалите играчи. Тук обаче опира ножът до гърлото – ако Врачката е достатъчно глупава да се издаде през деня, още на следващата нощ ще бъде елиминирана от убийците, за да не бъдат разкривани. Тоест – трябва бая мислене как да подскажеш, дали пък дори да не се застъпиш за някого, ако очевидно ще го гласуват, за да си гарантираш доверието на другите убийци или пък да се саможертваш в името на това да покажеш някой много силен играч, който е убиец! It’s up to the El Vrachkata. При дефинирането на картите обикновено е дама купа (б.а. идеята е червените карти да са добрите, а черните – лошите). Врачката е само една в играта, независимо колко хора играят.
• Лечител – специална карта от добрите. Нощем, след като всички лоши специални карти са си свършили пакостите, Съдбата го буди. Лечителят посочва човек, когото иска да излекува. Ако посоченият е бил убит същата нощ от някого от лошите карти, то той просто не умира. Когато дойде денят Съдбата обявява само, че, примерно, няма убити или казва колко са, приспадайки си живият. Не споменава нищо конкретно като имена, или пък „убит от убиец е излекуван“. Идеята е до края на играта да не става ясно кой какъв е бил! Тук е мястото да вметна нещо, което от началото пропуснах – когато някой умре, без значение дали са го гласували през деня или е убит през нощта, той в никакъв случай не трябва да си показва картата!!! Само Съдбата обявява, че е умрял добър или лош, без да конкретизира точната роля на мъртвия. Друго важно правило е – специална карта може да използва уменията си върху всеки един (дори и върху себе си – тоест, да се лекува примерно), но през една нощ. Ако днес лекувам себе си, утре не мога… мога след 1 ден. Това важи и за всички останали. Убийците не могат да посочват един и същи играч нощ след нощ (ако примерно е бил излекуван). Лечителят е само един, независимо от броя на играчите – обикновено го играем с поп каро.
• Полицай – специална карта… може би най-добрият. Той е единствената специална карта, която нощем не се буди. Всъщност той е като обикновен играч, но има едно специално умение. По всяко време на играта през деня, той може да стане и да прекъсне играта. Показва си картата и декларира – лошите са този, този и този. Ако е познал – добрите печелят. Ако греши… too bad! Не е нужно да конретизира кой какъв лош е (дали е убиец първи ранг, или друга лоша карта), но задължително трябва да посочи всички останали живи лоши (не само убийците). Обикновено го играем с поп купа – отново само един, без значение от броя играчи.
• Цивилни граждани – грубо казано това са всички останали. Играчи без специални умения, които нощем само спят (и тук-таме биват убивани), а през деня, всички заедно, барабар и с анонимните лоши и добри специални карти, следва да стигнат до ключовото заключение – кого ще убият в края на деня! Ето тук вече взе да става ясно и какъв е смисълът на играта – наблюдение, психология, усет… Целта за добрите – да убият лошите. Целта на лошите – да останат само те живи… В играта няма забранени средства, освен две – да си кажеш картата на друг играч и да подглеждане нощем – все пак, при толкова добре замислени правила е тъпо да се самопрецакваме гледайки или дуднейки ненужни неща! Цивилките имат пълната свобода – да се съюзяват, да заговорничат, да предизвикват, да симулират, да лъжат (това по-скоро лошите го правят). Разбира се тук се крие рискът – не знаеш с кого си се съюзил! :) Всички цивилки се играят с червени цифрени карти (от двойка до десятка кари и купи – лошото е, че може и да не стигнат, затова си пригответе поне две тестета с еднакви гърбове).
  Дотук бяха, така да ги наречем, задължителните роли. Оттук-нататък ще опиша и по-специфичните специални карти, които са приложими само при солиден брой играчи и се вмъкват с цел по-бързото или по-бавното изиграване на една Мафия (средна игра с около 15-20 човека се играе 2-3 часа).
• Проститутка/Куртизанка – любима специална карта за някои играчи. Като всяка курва и тази е от добрите. Нощем Съдбата я буди и тя казва кого иска да ****** (изплющи). Съответно действието на изплющяният не се взима предвид. Тоест – с когото от специалните карти е спала, си губи специалното умение в рамките на тази нощ. Ако спи с обикновена цивилка – просто му доставя удоволствие и толкова… Примерно: Лечител лекува убит през нощта човек, но пък проститутката спи с лечителя… лекуването не се зачита. Убиец/и избира играч, който да бъде гръмнат… проститутката спи с убиеца – човекът не умира, защото всъщност убиецът е бил прекалено зает да мърсува. Тук влизат в приложение ранговете (изрично подчертавам, че може и да не се използва принципът с ранговете!) – ако проститутката спи с убиец от втори или трети, или по-горен ранг, то това не спира действието на убийците, защото реално решението за убиване взима този, който е ранг 1. Проститутката като специална карта поражда най-много въпроси и объркани казуси, ето и няколко примера:
  • Проститутката спи с цивилния, който е бил убит – умира ли той или не?!
  • Проститутката спи със себе си – ?!?!
  • Проститутката спи с врачката – как процедира Съдбата?! Разрешава на врачката да пита, не й дава да пита или я лъже?!
  • Проститутката спи с полицай, а той на следващия ден става да обяви кои са убийците… зачита ли се?!
  • Убийци убиват проститутка, а тя същата нощ спи с главния убиец – умира ли тя?!Има и други казуси с нея… в общи линии е добре в началото на играта Съдбата да дефинира как ще процедира, за да няма недоразумения после!
    Съответно проститутката също е само една, независимо от броя играчи – играе я дама каро.
• Jack The Ripper – най-лошият от всички лоши. Той е лош сам за себе си – по-лош е и от убийците, защото иска да убие и тях… Неговата сакрална цел в живота е всички освен него да умрат. Специалното му умение е като на убийците, с едното изключение, че винаги играе сам и само един. Съдбата му делегира свободата да гледа нощем отделно от убийците – нито те го знаят кой е, нито той ги знае. Всяка нощ има правото да убива по един – в общи либии, като сериен убиец психопат. Джак няма правото да се откаже от правото си да убива! Играем го с черно асо пика, естествено, той е единак!
  В някои игри сме играли и с второ умение на Джак – нощем, когато си избира жертва, той може да реши да не го убива, а да го прокълне (примерно показвайки жертвата сочи с палец нагоре за смърт и с палец надолу за прокълнаване). Съответната жертва на клетвата не го отнася по никакъв начин, но пък ако друга специална карта го посочи същата нощ, то тя умира… Прокълнаването е в сила само една нощ. Джак може да прокълне и себе си – така ако някой го посочи, сам умира. При добро желание, тази роля може да бъде отделена и да се играе от отделна специална карта – Орисница (асо спатия). Тя пак е лоша и отново единак – има за цел да прокълне света!
• Супер Герой (познат още като Зайо Байо сред играчите на Мафия в канал #fantastika) – той е самата Божествена доброта и благодат, стъпила на земята. Добър до мозъка на костите си, с единчкото изключение, че и неговото умение е като на убиец – всяка нощ, когато Съдбата го събуди, той си решава дали ще си използва специалното умение да трепе (всъщност май само той и следващия са единствените карти, която може да не си използват нощем умениета). Целта му е, ако е дълбоко убеден, че някой е убиец, без да пита, да му види сметката. Естествено най-често той убива някого от добрите… Не, че някой може да го спре да бъде като Джак, но все пак не е в играта, за да сее смърт, а справедливост. Пак е единствен в играта, играе го асо купа.
• Магьосник (само веднъж съм го виждал като специална карта и то в игра с над 40 човека) – отново попълнение в редиците на добрите. Нощем Съдбата го буди и той решава да даде на случайно избран играч специално умение. Има правото нощем да откаже да омагьосва. Специалните умения, които може да даде на някого, са добрите специални карти, които са в играта (лечител, врачка, супер герой, проститутка). Реално може да се случи така, че да даде второ умение на някого, който вече си е специална карта. Примерно парадокс – дава на проститутката умението да бъде проститутка. Тогава просто този играч може да си избере двама, с които да спи. Магьосникът е единственият, който не може да използва умението си върху себе си. Освен това не бива да вижда как неговият омагьосан играч е решил да използва умението си. Така например магьосник може да даде силата на супер герой на някого и той от своя страна със силата си да убие магьосника. Парадокс!
  Когато играхме с тази специална карта изникна казусът или по-скоро предложението магьосникът да има правото да омагьосва с едно умение само по веднъж. Тоест да има максимум 4 магии. Така той би ги използвал по-мъдро и по-смислено. В противен случай играта има риск да се проточи или пък да настъпи зловеща смъртност нощем – по 5-6 трупа на вечер. Магьосникът е специалната карта, която изисква най-много мислене и съобразителност! Естествено може да бъде само един и го играхме с асо каро.

Това са май правилата, доколкото се сещам на prima vista. Сигурно ще се появяват съмишленици-играчи на Мафия, които ще допълнат моите пропуски. Играта се играе докато останат трима души. В общи линии ако мине след това нощ, то е ясно кой е убиецът ;) В случай, че има равни гласове за двама играчи, то се прави балотаж. Тогава всеки играч има правото на само един глас – ако и тогава резултатът е равни гласове се дават пет минути дебати. Ако и след тях няма промяна във вота, се обявява нощ, без да има убити. Тоест цивилките се самопрецакват като абсолютни пичове!

Хайде да кажа и две-три думи за провеждането на деня, които всъщност показват правомощията и задълженията на Съдбата. След като водещият обяви ден, той започва с кратък рапорт в стил: „през нощта бяха убити двама добри и един лош“ или пък: „тази нощ няма мъртви“, или: „убити бяха четерима добри“. Тогава се дава начало на дискусията. Всеки е свободен да каже каквото поиска и да обвини когото пожелае. Препоръчително е Съдбата да вътворява ред, като дава думата за излушване на някого, а не всички да говорят един през друг. Когато има обвинение (тоест номинация), водещият го записва. За един ден нормално е да има не по-малко от две и не повече от четери номинации – иначе накрая гласуването много се размива. Всеки може да номинира и обвинява само един единствен играч за ден! Не може да се изправи и да изстреля: този, този и този са убийци!!! Убийте ги… най-малкото е селско! Също така всеки обвинен има правото да връща контраобвинение.
След като се натрупат всички номинации, Съдбата дава възможност на всеки един да каже последни думи в своя защите, като никой няма правото да го прекъсва тогава. Направят ли го, започва гласуването. Както вече казах, всеки може да гласува за когото и колкото пъти поиска. Тоест – ако си от обвинените, никой не те спира да гласуваш срещу всички други обвинени, или пък дори срещу самия себе си. Който е с най-много гласове бива убит – без право на амнистия.

P.S> Препоръка към Съдбата – когато обявяваш нощем специалните карти, внимавай в кой род говориш. Реплики като „Убиецът е готова“ много яко издънват… Също така – да не стои и гледа в една посока – така проличава накъде върви гласа и си личи къде стои човекът, за когото говори. Най-добре е дори да стои извън кръга. Ключово е да си води записки за всяко едно нещо, дори и хипер-дипер най-дребното – кой се буди, кого посочва, кой е номиниран, кой го номинира, кой гласува за кого и т.н. В даден етап от играта може да бъде много ключово. Представете си само ситуация: Убиец убива лицето Х, но проститутката е спала с убиеца, но пък Джак се е опитал да убие проститутката, когато Лечителят пък я е лекувал. Ха ходи сега познай, ако не си си писал, с кого какво се случва!

Това е… повярвайте ми, докато не поиграете малко, не можете да усетите истинския чар на Мафията. Виждал съм как действа като зараза и се играе по 12-16 часа… без прекъсване, цяла поредица от 2-3 Мафии. Играта сближава хора от една компания по невероятен начин. Помага за социалните отношения, помага да се опознаете и като характери. Може би това е най-ключовата игра за един TeamBuilding примерно!
Няма какво повече да добавя… ще се радвам скоро да чуя от познати лица: „Хайде да ударим една малка Мафия“ след което да затрием няколко часа в обвинения и зловеща смърт ;)

Но! Замълчи сърце, говорехме за събирането на канал #fantastika. След продължителни дискусии, промени в плановете и прочие обичайни за нашите си стандарти проблеми при организацията, най-после се наканихме и в петък (21.09.07) заминахме за хотел „Лира“ в Паничище. Пътуването не беше така запомнящо се като миналогодишното с издигането в култ на Павето, но пък и сега имаше това-онова. Тръгнахме от офиса ми на Руски паметник към 14:30 след кратък работен ден и оттам по Цар Борис 3 към Кулата в малък, но качествен състав – аз, Нат и Янислав (FeaR). Малко след изхода от София спряхме да заредя, при което отделихме близо половин час, докато открия защо не ми свети левият фар и накрая го смених. Оттам продължихме по магистралата, стигнахме до Дупница и там, малко след табелата за вход в града, 50 метра преди едно OMV завихме вдясно и запрашихме за Сепарева баня. Веселото настъпи именно в това лишено от асфалт градче, в което липсват две неща – пътни настилки и пътни знаци. Двете в комбинацияни уредиха разпитването на 3 баби, двама майстори и половин час обикаляне по археологически разкопки по пътя. Накрая, след като открихме пътя за Паничище, започна едно доста продължително катерене през планината, докато не се оказахме на едно кръстовище – „направо и надясно“. Не знам защо, но продължих по главния път вдясно и оттам… една епопея… бедна ви е фантазията… редуваше се – липсващ асфалт, дупки, пясък, горски път… докато накрая, след около 15км. катерене не решихме да се обадим и не разбрахме, че все пак е трябвало направо.

И за тези, които си мислят, че с това приключи пътуването, нека си зададат въпроса „Когато отивам в гората, мога ли да разчитам, че ще ми стигнат 5лв. в брой, защото имам дебитна карта?“ – е, Нат си го зададе едва горе… и се наложи още 20км слизане до Сепарева и обратно. Вторият път поне вече знаехме пътя. Иначе хотелчето беше доста прилично, макар и да не си струваше двайсетте лева за нощувка и 8 за ядене на ден (може би съседния хотел с конете-депресанти да). Вътре кипеше много сериозен ремонт и обновяване на почти всичко, но за съжаление го бяха започнали от най-горния етаж надолу, а ние бяхме на първите два етажа.

Пристигнахме, хапнахме, пийнахме… после играхме карти, последва игра на Мафия, сън… пак ядене, пиене, карти… мафия… сън, ядене, пиене… В общи линии си беше един омагьосан кръг от мързелуване, добра компания от готини приятели и все любими занимания в рамките на фантастите (храна, алкохол и Мафия). Първо паднахме позорно от Янислав и Владо на карти, после си наваксахме… сетне поредица от мноооогооооо дълги и големи игри на Мафия (обещавам някой път да разкрия за невежите всички пълни правила и смисъла на тази гениална игра със солидни цели), при две от които бях симпатичен убиец и в общо три случая стигнах доста напред в играта. Всъщност най-много ме беше яд, когато успях да разбера кои бяха двамата останали убийци и реших, хващайки за съмишленик един от тях, да наглася участниците и срещу двете… за съжаление никой не ми се довери и аз го отнесох.

Трудно ми е да синтезирам и разкажа всичко, което преживяхме горе, но определено беше запомнящо се… един от най-хубавите ми уикенди в последно време. Втората вечер, всъщност, бяха двете хитови ситуации, които белязаха престоят ни в Паничище – отбелязването с шампанско и добра компания от 30-40 фантасти на първата ни годишнина заедно с Нат; а второто – поредната задушаваща и невероятна смехотворна криза на Светли (Light).

И така… снимки няма особено много, защото първите два дни ме домързя да извадя тъпарата, но пък наваксах при изпращането на последния ден и направих солидна галерия. Добавям тук и галериите на Ева (Mierin) и Алби. Е, това е в кратки линии :) Enjoy и до догодина, с който няма да се видим по-рано.

Най-приятното на това място е, че пътят дотам минава много навътре през гората и много малко хора го знаят. Ето защо с годините мястото сме си го облагородили, така да се каже, като сме си направили маси, пейки, две кухненски помещения, които всяка година се облепват с фолио, за да не духа и мокри… дори има построена тоалетна в центъра на долината на розите (не тези рози, за които си мислите, а от онези – кафевичките и благоухайни).

Истинският живот на язовира започва обикновено към 21:00 часа, когато кметът бие камбаната. Тогава се и пали огънят както и Петромаксът (това е газова лампа с копринено чорапче с осветителна мощност 1000W), после всеки си се намества на масата и се започва масовото пиене и простотия. В общи линии там повечето хора се събират, за да разпуснат… да забравят за работа, проблеми и глупостите на ежедневието. Тук можеш да си ходиш полугол, да си псуваш, да си пееш и пиеш и никой нищо няма да ти каже… дори напротив – тихичките индивиди обикновено не се вписват.

Всяка година по традиция има някой нов, който, въпреки невероятните си опити, не се вписва в картинката или пък изглежда малко нелепо на фона на гората, изпитото промишлено количество (впечатляващо дори за руска компания) и обстановката като цяло. Тази година си имахме блонди, която се гримираше, слагаше си гланц и си правеше маникюз и ноктопластика на огъня… трогателно.

За събирането мога да разказвам с дни… обикновено денем едно от най-големите удоволствия е да влезеш с кану или лодка в язовира. Другото, което беше ежедневна практика, беше играта на карти, табла и скрабъл. Е, разбира се имаше и заблудени личности като Наталия, които само се чудеха как да мухлясат на брега, ловейки риба… което пък от своя страна я превърна в герой на лагера – независимо, че там имаше поне дузина заклети рибари и ловци, кой от кого по-добър, тя налови най-много риба от всички, при това със завиден замах и спокойствие, сякаш го прави всеки ден. Като цяло – всеки с колорита си – едни винаги са нервни, други постоянно дават акъл, трети се базикат постоянно, или пък готвят, плуват, играят карти, мързелуват… кому как :)

Аз лично се отдадох на последното – имах нужда да помързелувам малко, особено след тежките работни месеци в последно време. Е, да – това ми беше третата седмица в отпуска през последните 5 месеца, но имах нужда от тях. Успях, макар и за десетина дни, да забравя за Mag Studio и проблемите там… да забравя проектите и да си стана пак човек, при това в най-добрата възможна компания. Нелепо беше, че се срещах с хора, с които съм прекарал детството си, а се налагаше тепърва да се запознаваме… за сметка на това се родиха добри приятелства – Марина и приятелят й Пешо, Радослав и Миленка, с които дори си направихме двудневна екскурзийка.

Разходката я направихме по идея на Радослав, като тръгнахме по пътя за язовир Доспат, оттам към Девин и се отбихме при разклона за Триград. Там първо влязохме в Ягодинската пещера – много внушително място с най-ненорманият екскурзовод на света. Човекът явно беше с комплекси за малоценност от детството и си беше наизустил лафове, с които да се прави на мъж пред туристите. Входът в пещерата е на символична сума, като пускат групи на всеки кръгъл час. Пещерата е дълга два километра и отвъд и прилича на малък тунел през планината. Няма особено много внушителни неща – по-скоро интересни детайли, като пещерни перли и подземни езера. Скалите не са от най-впечатляващите, но пещерата определено си струва. Ако ще ходите – пригответе се за сериозно крачене по неравен и хлъзгав терен, студ (постоянна целогодишна температура от около 6 градуса и влажност 90%) и глупостите на водача ви. Поне с автомобил може да се спре на самия вход.

На излизане от пещерата ни запра отново дъжд. Същият дъжд явно беше и причината да ни провали и второто предвидено за деня посещение на пещера – Дяволското гърло. Тя се намира на още няколко километра в посока към Триград, по ждрелото на една река. Когато отидохме там нямаше ток – явно имаше авария (същата, която прекъсна тока в ягодинската, докато бяхме там, за около 5 минути). Чакахме близо час и накрая просто си тръгнахме. На следващия ден, за да върна жеста, повторихме екскурзията с моята кола, като директно отидохме на дяволското. Този път успяхме да влезем, с един особено странен и тихогласест блондин – кинта и педесет, който измрънка две думи, вкара ни в една огромна дупка и ни каза – „Катерете се, ако искате!“. Пещерата не е нищо особено. Впечатляваща е единствената зала вътре, която е най-голямата на Балканите – за съжаление обаче без скални образувания, защото е направена от реката. След голямата зала следват почти отвестните стълби с близо 300-400 стъпала (екскурзоводът каза, че са еквивалент на 22 етажна сграда). Като се изкачихме по тях просто чухме един водопад, от който идва и името на пещерата. Теориите за името са две – идва или от зловещия грохот, или от факта, че каквото е влязо във водите на пещерата, никога не е излизало навън – явно има още много подземни шахти, които складират всичко – включително и труповете на двама водолази.

На излизане от пещерата имаше още две изненади – срещнахме една възрастна жена, която пееше в гората… божествено… а после видяхме и една мацка, която продаваше мед. Смея да твърдя, че това е най-добрият маркетингов стратег в района. Първо ни спря на улицата и ни подаде по една пластмасова лъжичка, като ни предложи да опитаме от меда. През цялото време говореше адски непринудено, обяснявайки за плюсовете на всеки вид мед. След като успее да те омая и да ти продаде мед, тя ти дава визитка и обяснява, че на този номер можеш да си поръчаш мед в София, като ще ти го донесат до вратата, без надценка за доставката… гениално :)

Така ни приключи и втората екскурзия. Общо взето втората половина от престоя ни на язовира беше белязана от дъждове, което наложи монотонното висене под навеси, ядене и игра на карти. Не, че не беше весело. Дори последната вечер имаше много готино изпращане на голяма част от заминаващите, като кметът каза по една-две думи за всеки един от присъстващите, под вид на тост… аз пак бях в ролята на женкар! Язък!

На връщане към София минахме през Батак, да шльопнем по един печат в книжките за стоте национални туристически обекта, а после се отбихме и към третата пещера в родопския район – Снежанка. Тук искам да посъветвам всички, които отиват там – внимавайте! Когато се стигне с колата до паркинга ви чака зловещо катерене. И като казвам зловещо, мога спокойно да го сравня с катеренето по Везувий, Акропола или манастирите на метеорите. Пътеката беше хлъзгава и ядски стръмна. Ходи се може би близо километър планински преход, който ви стъпва, при добра крачка без почивки, на около 15 минути. През целия път има адски дразнещи поучаващи табелки – Спри тук, не се предавай, пръдни за кеф, жулни една бира и т.н. Накрая, преди пещерата, има една хижа и няколко малки къщурки. Там беше и най-зловещият от всички екскурзоводи в пещери – странната смесица между Хитлер, едно от седемте джуджета на Снежанка и готвачката от столовата на училището в Русия – голяма, ниска, могъща, със зло изгражение, благ характер, но сериозно изразена психоза в моментите, в които говореше по програмата си в пещерата. Иначе дупчицата си струва – супер малка е, но е невероятно красива. Има над 300’000 сталактика и невероятни причудливи скални форми – струва си катеренето, повярвайте ми!

Е, това е краткото резюме на почивката… имаше от всичко по много и при това дори беше приятно ;) Наздраве на всички планинари и се надявам аз, като последовател на съучениците на баща ми, да успея да продължа вече многогодишната традиция на групата и дори да намеря нови членове на агитката, които да попълнят с ентусиазъм полянката на третия полуостров на Голям Беглик.

А ето и очакваната от много хора галерия с 260 снимки и два видео записа от лагера. Enjoy.

Галерия - тази е със смалени и обработени снимки

Галерия с оригинални снимки – тук са пак същите снимки, с по-голям размер, ако на някой му трябват за разпечатка.

P.S> И както беше лафът на тази година на Васил Коларов:

- Леле, тя тази тема стана много голяма!

- Е, голяма, голяма… ама тя, в крайна сметка, колко голяма пък може да е една тема!