Като цяло пътуването мина леко - тръгнахме още в петък след работа, като се натъкнахме на “Глобалното задръстване” по посока Кулата, което отне няколко часа. Предварително си бяхме направили резервация в едно много приятно хотелче в Петрич (не си спомням как се казва, но го препоръчвам на всички, които пътуват в тази посока - намира се на главния път, веднага след влизането от пътя, идващ откъм Е79, след като се преминат ЖП релсите, отдясно на жилищните сгради, преди първия светофар на града), в което спахме в удобни и големи стаи, в които дори имаше безплатен и доста бърз wireless, за по около 10лв на човек. На следващата сутрин по план решихме да тръгнем по-рано, за да избегнем големите задръствания на границата… дори решихме, че 9:00 сутринта е прекалено рано и затова убихме около половин-един час на Рупите.

Към десет и нещо бяхме на границата с Гърция, където ни очакваше 3-4км опашка от чакащи автомобили. Организацията, както винаги, беше по стара българска рецепта - на двулентов път колите се движеха на три редици към границата, запушвайки насрещното движение, после се бутат, псуват, свирят и недоволстват… Дори на едно място имаше полицаи, които правеха тоталната дезорганизация - стоят на около 100-200 метра един от друг, като първият маха на колите да се разделят в две редици, а вторият ги събира отново в една!!! Важното, е както казват, да няма безработица и не дай си Боже ред. Докато чакахме по радиото съобщиха, че имало малка опашка от около 1-2км, като няма и 15 минути по-късно се поправиха и казаха: “Ами всъщност вече е над 5км”.

Както и да е - минахме и за мое голямо очудване беше доста бързо. Паспортният контрол представляваше преброяване на личните карти, колкото да проверят дали съответстват на броя хора в колата и толкова! Дори снимките не проверяваха… в общи линии - беше благодатно време за изнасяне и внасяне на контрабанда :) От границата се насочихме към град Драма, който в последствие се оказа драматично безлюден, тъй като беше 1 май, който, освен че е международен ден труда, на който цял свят не работи, но и беше откриването на лятото в Гърция - нещо като голяма цветница, на която официално започва летният сезон. По този повод всички коли бяха закичени с цветя, храсти, праз лук, арпаджик и други вегетариански продукти… и в същото време всички градове бяха тотално опустели. Като при опит с химическо оръжие.

След драма се насочихме към Кавала, за да хващаме ферибот. Там се разходихме по улиците, като имаше сравнително повече оживление, та дори и един работещ магазин… собственост на китайско семейство (ей, това комунистическият строй е страшна работа - няма празник, няма делник). Като цяло обикалянето ни по улиците беше предимно с две цели - да се разтъпчем след возенето в кола и да си купим по един гирос - това е гръцкият еквивалент на дюнер, но далеч по-вкусен, по-голям и много по-пълен с месо! Като казвам пълен имам предвид, че не може да се яде директно със захапване… трябва да си седнеш на масичка и като прасенце да си го ровиш, докато не изтънее достатъчно - голяма благодат с две думи. Тъй като предварително ни бяха предупредили (и излъгали), бяхме предвидили по план да пътуваме с ферибот не от Кавала, а от Керамути, по три причини - фериботите са на всеки 30мин, двойно по-евтини са и пътува по-малко, защото е по-близо до острова. Ами оказа се, че с изключение на първото, всичко друго е грешно. Преди тръгване от Кавала с брат ми умишлено проверихме каква цена са билетите за ферибот - 17 евро за колата и по 4 евро на човек, като пътува малко повече от час.

В Керамути директно попаднахме на пристанището, като имахме късмет, тъй като тъкмо тръгваше фериботът - беше 4:55, а той отплава на кръгъл час. Успяхме бързо да се организираме, като аз стоях на опашката в колата, а останалите слязоха, за да купят билети и да се натоварят пеша. Тук е моментът да спомена, че цяла Гърция беше като някакво красиво копие на България - навсякъде само нашенци, повече от половината коли бяха с български регистрации… страхотия. Точно по този повод пред мен имаше един невероятно дезориентиран софиянец, който до последно се чеса в колата и когато стигна до качването на кораба - спря, слезе си като пълен пич, заключи си колата и отиде да купува билети… всички само него чакаха. Аз успях с няколко маневри да го заобиколя и понеже даваха зор за тръгване от ферибота, качих колата без да я обръщам и се нахаках с предницата назад, което после нямаше да бъде пречка за слизането на заден, ако идиотът с билетите не беше спрял зад мен… и когато пристигнахме и трябваше да се измъкне, той вместо задна даде на първа и ме удари… при това два пъти!

Що се касае до фебибота - пътуването беше много приятно. Всичко, от тръгването, до слизането, отне около 50-60 минути. Тук е моменът да отбележа за цените на билетите - кола = 17.50, човек 1.50 евро… тоест не е по-евтино, а и пътуването не беше по-кратко. Но, здраве да е… поне се разходихме и видяхме повече места. Дори докато плавахме с ферибота, с вуйчо ми харесахме един остров… за малко частно имение, казино и голф игрище - лепота! Основната атракция на кораба бяха чайките, които през цялото време летят успоредно с нас и хващаха храна във въздуха, ако някой им подхвърли - невероятна симбиоза между природа и туристи.

От пристанището тръгнахме към нашия курорт, който се казва Лименария. Той беше на около 40-50км от столицата, в която акостирахме. Целият остров, като ландшафт, е уникален. Населен е само по-брега, тъй като вътрешността представлява огромен планински масив с върхове от по 1400-1500 метра, земята е предимно камениста и навътре прилича по-скоро на пустиня. Целият остров е препасан с един път, който се движи по самия бряг, с дължина малко над 100км, като на всеки 10-15км има курортно градче. Ние бяхме в една от най-южните точки на острова. С малко усилия успяхме да си намерим хотелчето, което всъщност беше уникално като разделение - една обща рецепция, която се намира на брега на морето и 3 отделни сгради, които са във вътрешността на града.

Настанихме се и обиколихме градчето и крайбрежната. Мога да кажа, че е много красиво, топло и спокойно… няма я онази излишна динамика на големите курорти. В общи линии на такова място човек отива, ако иска да си почива, а не да вилнее по морето. Водата беше доста студена, но пък времето си беше приказно - през деня около 28 градуса, а вечер към 16-18. Цените по магазините са прилични - завишени, като за курорт, но въпреки това приемливи… някои неща дори бяха по-евтини от България! Стаите ни бяха в нещо като голяма къща на 3 етажа - големи помещения, големи тераси, кухненски бокс и малко кофти бани. В общи линии не беше луксозно, но за парите, които бяхме платили, си беше приказно - в България на тази цена щяхме да сме в долнопробен хотел на края на града, издигнат с цел секс-туризъм.

Към цената имахме включени закуски, а срещу 6 евро на човек си взехме и включени вечери. Още на втория ден отидохме на екскурзия до един манастир, на около 15км от Лименария. Оттам продължихме и обиколихме целият остров по брега, стигайки пак до столицата. Разхождахме се и разглеждахме навсякъде и всичко - определено има какво да се види. На третия ден се разходихме и към едно историческо селце във вътрешността на острова - Теологос. Много приятно, запазило духа на миналото.

На последния ден, преди да си тръгнем, отидохме и до едно последно място, което всъщност беше най-впечатляващото от всичко, което видяхме. Препоръча ни го приятел, който беше също в групата, но пътува с автобуса. Мястото е доста очевидна сграда, която през годините е била българска казарма - монолитна жълта постройка, приличаща на старо училище, която е разположена на най-високия хълм на брега на морето, точно на края на градчето. Сградата я гледахме всеки ден, но никога нямаше да ни хрумне да се разхождаме до нея. Оказа се, че е построена в началото на миналия век от немски предприемач и всъщност е фабрика към желязна мина. Имаше невероятни неща - всичко приличаше на декори от филм с Индиана Джонс. Имаше стари постройки, имаше висящи съоражения от ръба на скалите, на около 50-100 метра височина над морето… имаше стари пещи, имаше странни лабиринти - св думи, струва си да се види, тъй като е много трудно за описване.

След като заминахме от Лименария, решихме да хванем ферибот, но този път директно за Кавала. Пристигнахме отново 5 минути преди отплаване, взехме билети и се натоварихме. Емоциите бяха аналогични като на отиване - чайките, които правеха всякакви номера и Цветанка Ризова, която цакаше карти с деца. От Кавала тръгнахме по крайбрежната магистрала по посока Солун - тук държа да похваля гърците, че имат много добри пътища и доста добра организация. И там пообиколихме, като вече познавахме и знаехме къде да отидем - след миналомесечната разходка. Разликата е, че сега градът беше невероятно пренаселен! Бреговата улица гъмжеше от хора… Смея да твъдя, че Солун е едно много приятно за разходка градче, до което от София се стига по-бързо, отколкото до Варна, примерно. Обиколихме отново по различни исторически обекти и места за хапване и по живо, по здраво се насочихме към България.

Обратният път, за наше успокоение, не беше натоварен, но пък се проточи доста… В София пристигнахме към полунощ, но това при условие, че тръгнахме късният следобед от Тасос. Като цяло равносемтката е - добро настроение, малко тен и много добри спомени. Както винаги, по традиция, пускам и снимки от пътуването - Enjoy…

Галерия със снимки от пътуването до остров Тасос и Солун

© Стилян Горанов - Estilian for Мрънкам в блог, 2008. | Permalink | 2 comments | Add to del.icio.us digg
Who's linking ? Technorati BlogPulse Google
Want more on these topics ? Browse the archive of posts filed under Традицията повелява.

Честно казано, добре ми се получи… особено имайки предвид, че се качихме на Лалето и се пуснах направо на долната писта, която на пръв поглед си изглежда доста стръмна… особено за човек, който не е убеден, че може да се задържи прав върху ските. Беше забавно - сложих си обуквите, които са с 4 номера по-големи от краката ми, но въпреки това ми станаха… щракнах ските и се поразтъпках… реших, че ще оживея… поне минимум докато не се кача на лифта. Странно, но дори и това успях да направя безаварийно. След като слязохме от лифта, аз казах на брат ми да се пуска, пък сам реших да се боря с пистата… и очудващо направих страхотно пускане с 1-2 падания и то чак към края.

Оттам като се започна едно пързаляне - общо 9 пускания по Лале1 и Лале2. Всъщност пистите ги отвориха в 9:00 сутринта, а някъде към 9:30 снегът в края на долната се беше разтопил и не ставаше за нищо. За щастие горната беше перфектна, а времето повече от прекрасно. Радвам се, че се върнах към хоби, което мислех, че вече не е част от мен. Независимо, че на една от снимките ми, където се въргалям из снега, Боби е написал “Ski - you’re doing it VERY wrong”, смятам съвсем искрено, че се справих блестящо… Ако скоро се задържи пак студено или падне снежец на Витоша май ще е време да повторим. Дано само има по-малко snowboard маниаци!

Ето и малко снимки с резил и сладко каране на ски - галерия във Flickr.

© Стилян Горанов - Estilian for Мрънкам в блог, 2008. | Permalink | No comment | Add to del.icio.us digg
Who's linking ? Technorati BlogPulse Google
Want more on these topics ? Browse the archive of posts filed under Традицията повелява.

Темата на този семинар беше “Проектиране на уеб приложения за голямо натоварване”, като се разглеждаха примери от практиката на фирмата и проблемите, с които са се сблъсквали. Ако трябва да бъда честен - бях впечатлен от идеята, но разочарован от реализацията и то не защото говореха грешни неща… напротив! Казаха се много и все умни неща, но за съжаление не успях да ги чуя на живо. Проблемите при организацията започваха с факта, че мероприятието съвпадаше с мач, който се играеше на Васил Левски и центърът беше почти непроходим… освен това много хора не успяха да дойдат, тъй като часът 18:00 съвпадна с края на работния им ден… и въпреки това мястото беше крайно недостатъчно - залата беше за около 100 човека, а дошлите бяха с поне 50% отгоре и много си отидоха, без дори да чуят едно изречение.

Водещи на лекцията бяха Цветан Цветков, Георги Варзоновцев и Венера Александрова, респективно експерти от фирмата в областите програмиране, usability и управление на проектите. Те се справяха много добре като представяне и като поведение, ако изключим, че и тримата имат много слаби гласчета, а никой не им беше дал микрофони. Действието в рамките на залата беше интригуващо и с висок градус - особено когато се подмятаха въпроси и коментари от страна на гостите. Критики и въпроси имаше всякакви - от глупави (като например: ама вие защо използвате PHP, а .NET) до доста умни и останали без отговор питания. Извън пределите на залата, където бях аз, цареше беседа на приятелско равнище. Както аз самият констатирах - да са живи и здрави от NetAge, че ни организираха, та да се видим с приятели. Успях да си поприказвам с много стари и забравени лица от мрежата, похапнахме от чипса и ядките, които от фирмата любезно бяха осигурили и пийнахме по една бира. Всъщност решението на организаторите по отношение на питиетата беше оригинално - имаше само и единствено бира - безалкохолна, тъмна, обикновена… но нищо друго! Дори вода нямаше… колко програмистко, а?

Равносметката от събитието като цяло е положителна - радвам се, че имаше такъв небивал интерес… още повече се радвам, че много хора се ентусиазираха. Искрено се надявам, че организаторите са си взели поука и ще се представят по-подобаващо при следващите лекции. Венера обеща да ме информира когато се очаква следваща лекция пък и се очаква да има и странични лектори. Аз очаквам с нетърпение да чуя каква ще е следващата тема и също така появата на записа от лекцията - на първи ред имаше монтирана камера, която записа всичко… колегите обещаха това скоро да се появи в нета… и, разбира се, веднага да го добавя като линк за желаещите да го гледат.

© Стилян Горанов - Estilian for Мрънкам в блог, 2008. | Permalink | No comment | Add to del.icio.us digg
Who's linking ? Technorati BlogPulse Google
Want more on these topics ? Browse the archive of posts filed under Теория и практика.

Организатор тази година беше Нат, което обяснява и местоположението на срещата. Тя се зае, по стара традиция, близо два месеца предварително с резервация, организация и т.н. неща, които с несериозна компания като нашата никога не помагат. Защо ли? - ами защото до последно заявката беше за по-малко от 20 човека, а в крайна сметка бяхме повече от 25 :) Но както и да е. Събрахме се в един туристически дом над парк Кайлъка в дните от петък до неделя - 14, 15 и 16 март 2008г. Ние с нея пътувахме в късния следобед с кола от София, заедно с двама приятели. Пътуването мина гладко, ако пропуснем колоната от камиони за Русе, които трябваше да изпреварвам - за късмет, този път не бях с бялото японско чудо на автомобилостроенето с колата на майка ми. Стигнахме сравнително бързо и дори се наложи да изчакаме тези, които пъруваха с влак и автобус. Там драмата беше абсолютна, защото един беше си изпуснал влака, втори се беше объркал, трети не знам какво… и веригата доста се разкъса, а Яни (FeaR) дори не успя да дойде.

С пристигането имахме малко разправия с един невероятно “любезен” рецепционист, който не искаше да ни даде заседателната зала за през нощта. Въпреки обещанията да му платим двойно, да не пием, да не дишаме дори вътре, той не склони - в крайна сметка сменихме една от четворните стаи с апартамент, който беше на същата цена и в който, в резултат, се провеждаха вечерните мафии.

Първата вечер премина предимно в ресторанта на хотелчето, където надуха народни песни, чалга и хитове от младините на най-старите от нас… това при мен като резултат доведе до поглъщането на неприлично количество ракия, а по-късно и домашно вино. Имах невероятно количество енергия в себе си, предимно за танцуване, което не се реализира, тъй като другите гости в хотела бяха студенти от специалност хореография… Това не ме спря да танцувам, но изглеждах нелепо. Танците дори доведоха до малка пиянска драма между нетрезвата ми глупост и нежеланието на Нат да се набива като мен в очите на всички… но да речем, че там всичко вече е забравено. След ресторанта имаше и мафии, като аз участвах само в първата и играх роля “мечка” - демек изтеглих, че съм цивилка и още първата нощ заспах… към третата нощ бях брутално убит за изработването на меча кожа на стената на убийците… нататък не помня вечерта, но доколкото разбирам сме легнали да спим.

Съботата при всички положения беше по-плодотворна. Цялата компания се засили към Панорамата (б.а. въпреки, че след като повечето разбраха, че ресторантът се казва “Плевенска Панорама”, настояваха предимно нея да разглеждат), докато ние с Нат слязохме към майка й и баща й. Това се оказа доста трудно за моята неизтрезняла цялост… което ми напомня за двучасочия душ, който си взех от 8:00 сутринта и при който заспах в банята, но!!! както и да е. Докато бяхме на гости хапнахме много вкусно печено пиле, което изживя своята слава със снимки преди изяждането. В общи линии към компанията се върнахме привечер, вечеряхме отново в ресторанчето, но далеч по-тихо, без танци и песни… и се оттеглихме за мафия. Компанията, благодарение на Нат, се разцепи на две - едните пяха и свириха на китара в една стая, а другите играхме мафия… Всъщност аз и Яни пяхме и играхме, но това е кошмар, който малцина искат да си спомнят.

Мафиите - традиционно любимата част от събиранията на тази компания… за онези, които не знаят какво е играта Мафия, могат да прочетат тук. Този път бяха особено запомнящи се, предимно за мен. За първи път в живота ми се пада ролята полицай, при това цели два пъти, при които аз се отчетох подобаващо, особено втория път… успях да приключа играта някъде на 4-5 ден. Игрите бяха тежки, особено имайки предвид изпечените играчи, които се включиха в разиграванията. Всичко продължи до към 4-5 през нощта, след което покорно се оттеглихме за сън.

Неделята беше прощален ден… след ставането ни към 11:30 се изтеглихме към центъра на Плевен, където хапнахме, посмяхме се и заминахме за София. Каква е равносметката за това събиране? - аз лично съм доволен. Преди всичко защото успях да видя много хора, които бях забравил от много много време. Имаше много положителни емоции, много смях и много добро настроение. Всички с нетърпение чакаме следващото - тринайсто национално събиране за есента.

Пак по традиция в края на темата - ето и галерия с моите снимки от събирането. Скоро очаквам и линк, за да кача снимките и на другите.

© Стилян Горанов - Estilian for Мрънкам в блог, 2008. | Permalink | No comment | Add to del.icio.us digg
Who's linking ? Technorati BlogPulse Google
Want more on these topics ? Browse the archive of posts filed under Традицията повелява.

От влизането на наредбата в сила до момента постоянно разговарям с мои приятели, защото съм пряко намесен в ситуацията - всеки ден идвам на работа в центъра на София и се правя на акробат, за да паркирам някъде. Тук, разбира се, изниква любимата ми тема за това, че в София все още няма закон, който да задължава при ново строителство да се осигуряват паркоместа, та било то и под земята… както и реакцията на говорителя на Столична община, когато го попитаха: “А за какво ще се използват събраните от глоби пари?”, на което той отговори с: “…има ли други въпроси?… Добре тогава, благодаря ви!”. Няма въобще да обсъждаме тези недоразумения, а ще си поговорим за това какви са слабите места и как може да се избегне санкция в конкретните случаи:

1. Едно от нещата, които ми казаха, е че в България снимките от цифров фотоапарат не могат да послужат за доказателство пред съда, респективно никой със снимка на твоя автомобил не може да докаже нищо. Тази теория, обаче, беше опровергана от брат ми, който твърди, че според родните ни закони снимките могат да послужат за доказателство, ако се извършват от  упълномощени за това лица. В случая служителите на общината са именно такива. Тук очаквам да се намеси някой с повече познания в областта на правото и да каже кое е по-достоверно.
2. Много хора си слагат стикери, на които пише: “На основание чл.32 ал.2 от Конституцията на Република България не желая да бъда фотографиран или записван” - и това би им помогнало, ако обаче на снимката имаше човек. Тъй като обаче снимките ги правят на паркирани автомобили, в които няма хора, то този надпис не помага - това е имущество и няма закон, който да ограничава снимането му. Далеч по-ефективно е за камерите по светофарите, тъй като тогава наистина са снимали и теб и по закон можеш да ги съдиш.
3. И на ред идва третото ключово твърдение, което май се оказва единственото вярно - когато инспекторите правят снимка на автомобил, те никога не използват обозначител за измерване на разстоянието. Респективно тази снимка няма юридическа стойност, тъй като винаги може да се каже, че на снимката се получава оптическа илюзия и всъщност разстоянието е точно два метра. Е, разбира се, ако огледалото на колата опира в стената на сградата - тогава няма да мине… но при нормални обстоятелства, когато има половин метър, примерно, никога в съда тази снимка не би доказала нищо! Не случайно криминалистите винаги слагат нещо подобно на линийка, която да служи за сравняване - доверете ми се, инспекторите нямат подобни инструменти и освен това правят такива снимки, на които се иска добро въображение, за да можеш да кажеш разстояние в точност дори до един метър.
4. На последно място идва проблемът със служебните автомобили - кой получава призовката? Логично е да отговорим, че това е МОЛ-ът, но ако той каже, че автомобилът не е паркиран на посоченото място от него, те не би трябвало да имат правото да го глобят. Да, знам, че в наредбата пише, че ако не предоставиш името на този, който го е паркирал, значи ти си виновен, но това, за мое голямо щастие, противоречи отново на по-висш закон, а именно “всеки е невинен до доказване на противното!”. Дори като се позамисля, той и личният автомобил може да бъде шофиран от повече от един човек, а глоба се налага на лице, не на автомобил.

И те така то… надявам се да съм бил от полза на някого, ако реши да се разправя с властите. Имайте предвид, че тези 30лв. няма да трябва да ги плащате в КАТ или данъчното, което означава, че можете да ги оставите да отлежават… глобите са като хубавото вино - колкото повече отлежават, толкова по-вкусни стават.

© Стилян Горанов - Estilian for Мрънкам в блог, 2008. | Permalink | One comment | Add to del.icio.us digg
Who's linking ? Technorati BlogPulse Google
Want more on these topics ? Browse the archive of posts filed under Теория и практика.

Партито минала невероятно весело. Още с пристигането ни с Нат всички подходиха много приятелски и аз бях взет за гевречо-пържач. Това е второ парти, след миналогодишното под наслов “300 пържени яйца”. Смея да твърдя, че канелените гевречета бяха изключително вкусни, което определено не се дължеше на моите умения да пържа. След като дойдоха и колегите ми от Дигиталус и бивши колеги от Маг Студио, настъпи истинският купон. Смея да твърдя, че ние бяхме душата на купона… вдигахме шум, забавлявахме се и определено стигнахме до заключението, че подобно парти трябва и ще бъде организирано скоро от мен и Нат. Предложения за умни и безумни идеи приемам и тук.

Ето и снимките от партито.

© Стилян Горанов - Estilian for Мрънкам в блог, 2008. | Permalink | One comment | Add to del.icio.us digg
Who's linking ? Technorati BlogPulse Google
Want more on these topics ? Browse the archive of posts filed under Традицията повелява.

Обяснението му беше, че според последните проучвания, водещите цветове, които се използват в дизайна на печатна реклама, са зелено, оранжево и виолетово… а, според същото твърдение, всеки един от тези три цвята си има свой контрастен цвят, с който най-добре може да се съчетава - зелено/червено, оранжево/синьо, виолетово/жълто. Всички тези цветове са сложени срещуположно в горната графика, като, за да се види по-отчетливо контрастът, съм сложил и по една черта от срещуположните цветове. Гениалното в този кръг обаче е друго - освен че срещу всеки един има перфектният контраст, съседните на всеки цвят пък са най-добрите цветове за преливка, нюанс, градиент и съчетаване. Примерно: жълтото със зелено и оранжево… или пък синьото със зелено и виолетово. Схемата е невероятно полезна при избор на цветове, не само в рекламата… ако се загледа човек, ще види, че голяма част от най-хубавите сайтове, използват тази логика. Черното и бялото, съответно, са неутрални цветове, които придават или свобода/въздух/пространство (бялото), или тежест/лукс/рамка (черното). Нещата са много простички, но пък и са полезни - сигурно ще се появат сега хора с критика, че това и баба го знае… но ако беше така, нямаше да живеем в страна, в която 75% от печатните реклами не стават и за бърсане на ****.

Другото полезно нещо, което ни даде, са две схеми от изследвания на Хайникен и Кока-кола, за въздействието на цветовете, формите и различните усещания върху човек. Това за формите и цветовете беше като таблица, но за съжаление още не съм я сканирал - като го направя, веднага ще я кача. Второто - за възприятията, гласеше следното:

Кое възприятие в каква степен оказва влияние върху реципиента:

• Вкус - 3% - 5%
• Мирис - 4% - 6%
• Усещане - 5% - 8%
• Звук - 15% - 25%
• Образ - 60% - 80%

Ето и таблица с изследване върху влиянието на звук и картина и запазване на информацията от хората:

Следващата таблица пък е за въздействие на отделните форми върху двата пола по три признака - видимост, задържане на вниманието, предпочитание:

От тази таблица могат да се правят много изводи. Преди всичко е ключово да се обърне внимание на това, че овалната форма е най-подходяща за използване, що се отнася до внушение, въздействия и възприятие от страна и на двата пола. Не случайно най-голяма част от професионално изработените лога следват овална форма или неправилна елипса с голяма дъга. Другото важно е да се обърне внимание на четвъртитите форми, като квадрат, правоъгълник и т.н. които имат най-ниска степен на полезно действие като елементи във визуален аспект.

Следващата таблица е аналогична на предходната, но показва възприемането на различните цветове:

Лично много държа да благодаря за тази лекция на д-р Камен Кирилов и се надявам скоро да имам още материали, които да мога да публикувам. Правата върху всичката тази информация са изцяло негови.

© Стилян Горанов - Estilian for Мрънкам в блог, 2008. | Permalink | 8 comments | Add to del.icio.us digg
Who's linking ? Technorati BlogPulse Google
Want more on these topics ? Browse the archive of posts filed under Теория и практика.

За сметка на оскъдната информация, обаче, ефирът на БиТиВи и Нова Телевизия буквално преливат с реклами на Frog Mobile. Една доста глупава и досадна анимация с жълто и виолетово, при която водещ елемент е една още по-глупава жаба, която квака. Но както пеят от Черно Фередже - “Да обаче!”. Има още една реклама на мобилен оператор, която е заела солидна част от ефирното рекламно време. Тя е на предплатените услуги на М-тел и в нея участва Део, който си говори с една жаба на маса в заведението Червило в София. Едва днес забелязах, че това е една безумна анти-реклама, която играе преди всичко с думи. Защото слоганът на Frog Mobile е “Говори безплатно с Frog”, а последната реплика в рекламата с Део е “Защо да говориш с жаба, когато с М-тел можеш да говориш за 33ст.”. Това, по моите наблюдения, е една от най-силните черни реклами, пускани в България… нещо, което от доста време не се е случвало. Отричане на конкурент, което обаче не е достатъчно очевидно… щом на мен ми отне толкова време да го забележа… щом и на всички останали им отне време да го усетят.

Въпреки това - евала на М-тел. Постигнаха нещо, което ме впечатли! Ще се радвам да виждам още много подобни кървави сблъсъци в ефира. Все пак рекламата, както е казал един много известен американски рекламист, е преди всичко шоу!

© Стилян Горанов - Estilian for Мрънкам в блог, 2008. | Permalink | 3 comments | Add to del.icio.us digg
Who's linking ? Technorati BlogPulse Google
Want more on these topics ? Browse the archive of posts filed under Теория и практика.

1. Сред гората, дълбоко в царството на животните, на една полянка се издигало високо дърво. Сред клоните му се излежавала гаргата, извършвайки с пълно съвършенство най-съкровената форма на мързел, с леко отпуснат клюн към меката перуш… и така по цял ден и цяла нощ. Минавали отдолу животните, поглеждали нагоре и с мъка отминавали. Един ден заекът, след дълго тичане из гората, дълго дране на северно-корейски купешки моркови за женската и дондуркането на стадото малки зайци, се решил и той да копира гаргата, приближил се към дървото и легнал в жълтите опадали листа, точно под дебелата сянка на дървото. Полежал, полежал… пък заспал. Малко след като се онесал в блажен сън дошла лисицата, видяла го… и го изяла!
   Изводът: За да си позволиш да не правиш нищо, трябва да заемаш високи позиции!
2. Редовен полет ZL3242 на Горските Авиолинии от Тайгата към делтата на Нил. Животните си летят, наслаждават се на полета, а сексапилни стюардеси се разхождат по пътеките и раздават просо и ракия. На една от седалките един до друг били вълкът и гаргата. Както си седят и четат брошурите за евакуация от самолета, покрай тях минава една стюардеса, а гаргата само й хвърля мръсен поглед и я пощипва по дупето. Вълкът се втрещил първия път и си помислил “Ей сега ще й видят перушината, гад черна!”. Но от никъде нищо. Минало се не минало известно време и когато стюардесата минавала отново, гаргата пак повторила процедурата… и така три-четери пъти. По едно време вълкът се почесал със задна лапа по лявата вежда и си казал “Абе аз да не съм по-тъп от гаргата… тя ще щипе секси дупета, а аз само ще гледам” и се решил… при следващото минаване и той щипнал стюардесата. На нея обаче вече и дошло в повече, отишла при пилота и се оплакала. Той казал, че няма да търпи подобни перверзии на своя самолет и наредил да хвърлят гаргата и вълка през люка, още докато били в небето. Докато падали надолу, гаргата грациозно започнала да разперва криле и попитала рижавия “Абе, вълчо… като не можеш да летиш, защо се правиш на гарга?”
   Изводът: Директното взаимстване на корпоративна политика от компания в друга област носи със себе си рисковете от неприложимост на моделите.
3. След нелепо тежка работна седмица, в късните часове на петък вечер, от перон номер 11 на Централна гара, потегля бързият влак София-Дюлево-Горна Оряховица. Студени купета, препълнен влак, двама цигани чоплят семки между вагоните, а едно 5 годишно детенце се разнася из влака, като спира пред всеки пътник и му казва “Свиня… ти ще умреш!”… или иначе казано - поредният обикновен курс на БДЖ по редовните линии. В спално купе 42, на две съседни тройни седалки, пътуват трима програмисти и трима потребители. Пътуването през първите минути протича без особено интересни ситуации, но спокойствието е нарушено, когато във вагона се качва кондуктор. В този момент тримата програмисти стават, влизат и се заключват в тоалетната на купето. Кондукторът влиза в купето, проверява трите билета на тримата потребители, след което се обръща и почуква на тоалетната. Вратата се отключва, открехва се съвсем леко и оттам се подава една ръка, държаща само един билет. Кондукторът го макрира и продължава нататък. В този момент потребителите се споглеждат и решават, че това е гениална идея, от която трябва да се възползват. В края на уикенда, натоварили буркани с кьопоолу и зарзават и приготвен един билет, тримата потребители се качват във влака за София с палав пламък в очите. Те отново се настаняват в спално купе и не след дълго наближава моментът, в който те чуват кондуктора. Веднага стават и се заключват в тоалетната. В този момент един от програмистите влиза в тяхното купе, чука на тоалетната… оттам се подава ръка с един билет, програмистът го взима и заедно с двамата си приятели програмисти влиза в съседната тоалетна. Когато кондукторът идва, програмистите отново минават със стария номер, а потребителите остават без билет, заключени в тоалетната…
   Изводът: Не всеки алгоритъм, написан от системните програмисти, е подходящ за директно приложение от потребителите.
4. Завършила поредната новинарска емисия на БиТиВи и въпреки прогнозите на Станислава Трайкова за снежна виелица и бедствено положение в 260 общини в страната (ситуация, не надвишаваща средните стойности за месец декември), още на следващата сутрин зимата изненадала Бойко Борисов, почистващите концесионери и ято лястовици, живеещо под стрехата на улица Московска… и наистина завалял сняг! Още с първите снежинки всички лястовички веднага отлетяли на юг по маршрута на гръцките наркотици София-Кулата-Солун… само една единствена лястовица не смогнала да отлети, защото още кълвяла кметско просо от ръцете на Бойко Борисов… старо хоби и на двамата, което им изигра лоша шега тази зима… единият щеше да остане измръзнал в града, а Бойко изпусна сутрешния блок на БиТиВи и бе изпреварен в коментарите за снега от старата машина на МВР - майор Костов, който изненадващо нарисува схема на замръзнал завой. НО! Да не се отклоняваме от основната тема, която касае пернатия приятел в беда. Той знаел, че поради зимните мъгли няма шанс да излети без животозастрашаващо закъснение към Гърция и затова се решил да лети към топла Турция. Въпреки усилията, които положила лястовицата, студът я сломил и малко преди Айтос, тя паднала безжизнена в карнобатските лозя. Температурите падали, снегът трупал и птицата вече виждала светлината в края на тунела… вървяла към нея, чуроликайки игриво на Свети Петър… и миг, преди да се слее със светлината… върху нея се изсрала крава. За повечето читатели тази миг би прозвучал като проява на краен брутализъм и гавра с умиращо създание… и биха били прави, ако не броим факта, че лайното на кравата било с блажена топлина, която, някъде там, сред екскрементите от слама и трева, стоплила клетата лястовица. Събрала сили от ароматната топлина, птицата показала глава над лайното и започнала жалостно да пищи за помощ, защото крилата й кафяво били слепнати и не можела да излети… Зимата продължавала да се извива безмилостно из полето, а птицата упорито се опитвала да привлече вниманието върху себе си със силен глас, изпълзявайки от лайно… за миг тя вярвала, че ще й провърви и в надеждата си намерила сили и изпяла още един силен писклив тон… ала нещеш ли я чул не кой да е, а една карнобатска лисица, която минавала през полето… тя се приближила и без капка погнуса или болна съвест, изяла добре притоплената птица.
   Изводите: Първо - не всеки, който те топи в лайната, е твой враг; Второ - не всеки, който те вади от лайната, е твой приятел; Трето - когато си затънал до шия в лайна, по-добре си трай!
5. Този разказ ще започна с малка предистория… той ми бе разказан от човек, който притежава огромна корпорация в България, наследявайки бизнеса от баща си - бивш партиен секретар, и дядо си - стар чекист с неизяснено минало и материално състояние. След изводите ще стане ясно защо са от значение предисторията и първоизточникът. Действието се развива през далечната 1974 година, когато стар земевладелец и бизнесмен от големия град решил да се оттегли на село и да си открие малка птицеферма, в която да изкара спокойно старините си. Регистрирал свое ТКЗС, кръщавайки го “Лопе де Вега” и завъдил 300 кокошки тип златен бройлер, за да прави пари от яйца и перуш. За да се плодят кокошките, още със създаването на птицефермата той купил един петел, който да се грижи за сексуалното настроение сред птиците. Всичко вървяло добре, времето вървяло, но постепенно кокошките започнали да носят все по-малко яйца. Човекът се притеснил и понеже в тези години той знаел, че няма как да провери в гугъл или в някой форум за дребен нерогат добитък, той се насочил към тогавашния им еквивалент - бистро “Бай Кольу”. Местните животновъдци разбрали мъките му и бързо открили проблема - вече били изминали 4 години от основаването на птицефермата и петелът, който се грижел за кокошките, най-вероятно вече бил стар и не извършва мъжките си задължения. Мъжът допил троянската сливова и още същия ден бил на пазара, за да избере ново попълнение в редиците на фермата. Гледал гледал, пък накрая се спрял на един млад петел - медалист от боевете с петли ‘78 година, наперен, силен и едър… подобно на стария петел, но преди години. Бръкнал се за солидна сума и купил птицата, изпълнен с надежда. От сантименталност, той решил да остави стария петел и оставил и двамата мъже при кокошките. Новият, с пълно самочувствие, започнал да крачи из новия си харем, пляскайки с крило трътките на по-секси парчетата, колебаейки се коя да подпука първо. Както си ходел, изведнъж се сблъскал със стария петльо, който лежал блажено на земята. Сритал го леко с крак и му се присмял “Абе, ей… дядка… гледай к’во стана. Взех ти работата и хляба, сега и женските ще ти оправям пред очите”, а петелът в отговор му казал “Какво се хвалиш, нали те виждам, че за нищо не ставаш… ако тръгнем да се състезаваме ей до онова дърво, сигурно ще издъхнеш на средата”… последвала словестна битка и младият бързо склонил за предложеното състезание. “Хайде сега, като си толкова ербап, щом си толкова по-млад от мен, дай ми малко преднина” подстрекал го стария, а новакът с гордост му преотстъпил няколко метра аванс. Дали си старт и започнали да тичат към дървото… старият петел постепенно изоставал и миг преди младокът да го настигне, той започнал да кудкудяка и врещи, сякаш го колят… точно в този момент от прозореца на фермата се показало дулото на една пушка… *бум*… и новият петел се проснал мъртъв на земята, а през прозореца се чул тъжният глас на човека “Егати късмета… четвърти петел купувам за тази седмица и пак педал - от 300 кокошки, точно мъжкия тръгна да ебе!”.
   Изводите: Първо - младите специалисти не знаят как да свършат работата, а старите знаят, но не искат; Второ - работната атмосфера с времето намалява желанието за работа и трудоспособността, но повишава изобретателността на служителите; Трето - младият специалист познава теорията, а старият знае как практически да се предпази от нея.
6. Тази история, за разлика от предходните, е с далеч по-битов характер. Главни герои в нея са съпруг и съпруга, скромни собственици на гарсониера в четвърти микро район на Люлин. След тежък работен ден, мъжът решил да влезе да се изкъпя в банята, докато жената прави салатка за ракията. Малко след като влязал под душа, на вратата се позвънило. Жената, облечена по стар, но сексапилен розов пеньоар, отворила на вратата. Там бил съседът от петия етаж, който жадно и похотливо погледнал жената и й казал с най-директния тон “Марче, от както сме в този блок си мечтая само за едно… да те видя гола и да барна снажна гръд! Готов съм да ти дам хиляда долара, само за да ми позволиш да го направя!”. Жената в първия момент се дръпнала, прикривайки отворилото се деколте… после се замислила, погледала към банята, от която се чувал гласът на мъжа й, който пеел една от ариите на Павароти и решила, че това ще бъдат едни бързо и лесно спечелени пари, като онези от Зара по Нова Телевизия, но без да звъни по телефона. Бързо развързала домашната дреха и се оставила с хищните ръце на съседа. Той опипал страстно дамата и дори си позволил палаво да я целуне по едното зърно… сетне се отдръпнал и извадил от джоба си обещаните пари. Жената ги взела и затворила вратата, а в този момент от банята се показал съпругът й, казвайки “Скъпа, кой звъня на вратата? Да не би Пешо от петия етаж да е решил да ми върне заема от хиляда долара?”.
   Изводите: Първо - споделянето на ключови бизнес инвестиции с партньори може да спести пари и ресурси; Второ - извършването на нефактурирани продажби и услуги може да доведе до нежелани загуби.
7. Както на всяко място, така и в тялото, всички равноправни участници започнали да спорят, кой от тях да стане шеф. Органите се събрали на заседание и започнала пледоария за издигането на Шеф на тялото и тъй като всички до този момент били на равна йерархична позиция, всеки имал право на дума. Първи започнали ръцете, аргументирайки се, че те подават всичко нужно на тялото… прекъснали ги краката, които пък казали, че ръцете не биха хванали нищо, ако краката не ги заведат докъдето трябва… там се намесили очите, които гордо заявили, че пък те показват пътя на тялото… оттам устата, която пък приема всичко необходимо за тялото… в спора се намесил и мозъка, защото, по неговите думи, от него зависи действието на всеки един орган… него пък се осмелило да прекъсне сърцето, чийто пулс поддържа живота на цялото тяло… и така, сред спорове и хиляди аргументи в защите на всеки един, в миг се обадил гъзът. Той прекъснал диспута и в настъпилата тишина, съвсем нагло заявил “Аз трябва да бъда шеф!”. Органите се възмутили и поискали обяснение защо, но задникът нищо не казал и просто настоявал “Аз трябва да бъда шеф!”. Останалите, разбира се, му отказали… но задникът тутакси се стиснал и спрял да сере… стоял така ден, два, седмица… и в миг тялото се подуло, всички органи започнали да страдат и в крайна сметка склонили и провъзгласили гъза за Шеф на тялото, само и само да позволи да се сере.
   Изводът: Когато всички са равни, шеф става този, който е най-голям задник.
8. Един от последните, тематично свързан разказ… той е най-краткият, но и най-красноречив. В него се разказва за един любим приказен герой - Червената шапчица. Тя си вървяла през гората и си тананикала стар горски шлагер, запътена към дома на баба си. Изведнъж на пътя й се изпречило Лайното. То я погледнало с невероятна злоба и ненавист и казало: “Аууууу…! Червена шапчице, ще те изям!!!”. Червената шапчица, без дори да се замислила, му отвърнала: “Не Лайно! Аз ще те изям!”… и го изяла…!
   Изводът: Доброто винаги побеждава.

С голямо удоволствие с времето ще публикувам и още подобни истории, като ще съм благодарен, ако някой добави и разкаже свои познания… Някои от историите са наистина полезни, но дори и да не бяха, смятам, че са повече от забавни. Дадох всичко от себе си, за да ги разкажа по най-колоритния възможен начин. Надявам се да оцените труда.

© Стилян Горанов - Estilian for Мрънкам в блог, 2008. | Permalink | 4 comments | Add to del.icio.us digg
Who's linking ? Technorati BlogPulse Google
Want more on these topics ? Browse the archive of posts filed under ПО-мислих По-Патетично.

Лично аз си направих труда да прочета тук и там… това, което гласи негласната литература са две теории - след 16-ия си рожден ден, момичетата могат да се нарекат жени или - когато от госпожици станат госпожи, тоест - след като се оженят. За баба една жена се води отново по две теории - или след 65 години, или след като й се роди внуче.

…и докато писах самата тема ме поправиха - днес, по старата традиция, не е ден на жената, а е ден на майката и преди години се е празнувал именно като такъв. И дали си на 16 или 65 е без значение, стига това да е наша любима майка.

Честит празник мамо :)

© Стилян Горанов - Estilian for Мрънкам в блог, 2008. | Permalink | 3 comments | Add to del.icio.us digg
Who's linking ? Technorati BlogPulse Google
Want more on these topics ? Browse the archive of posts filed under Традицията повелява.

И така… с този акт започна една епопея… още самото начало на ноември миналата година. На Никулден, на път за вкъщи, ме спряха куки, за проверка на документи… които, за мое голямо очудване, бяха невероятно любезни и ми обясниха, че ще ми се размине, защото е празник, но по принцип тря