Първо 10-те начина, по които един мъж може да разкара своята приятелка/съпруга:

…и разбира се – единственият, но перфектен начин, при който Тя може да разкара който и да е мъж!

Един от тях е проф. Николай Натов – за първи път лекции при него имах в първи семестър, когато все още бяхме неспециалисти и всички курсове учехме на куп. Тогава взимахме всякакви общи предмети, които юристите уж се предполагаме, че ги знаят и ще си ги спестят… Последният за семестъра беше Международно Частно Право или така нареченото МЧП. Когато наближи датата за тези лекции, заедно с колеги решихме да проучим кой ще ни преподава, що за човек е и какви са отзивите, за да можем да се подготвим. Тогава видяхме името проф. Николай Натов, за когото не след дълго започнахме да чуваме неща от колеги от факултета… Тук започна и периодът на шок – период, в който Натов, по необясними вече за мен причини, в очите на повечето хора бе чудовище, звяр, мъчител, който пише двойки на поразия, който е оставял на поправителен цял един курс във Велико Търново и прочее небивали истории за зверствата и варварските проявления на един преподавател. Естествено тогава всички бяхме настръхнали и още от първата лекция всички затаихмр дъх… всички трепереха какъв ще е изпитът, как няма да се дипломираме и т.н. В общи линии – типично за психологията на една тълпа, ние просто приехме това, което шепа непознати бяха казали за него, или това, което пишеше в Интренет.

Да, обаче! Лекциите започнаха, Натов дойде и брех! Чудо – за първи път от началото на магистратурата дойде човек, който не просто се изправи на катедрата, за да си измънка няколко думички под носа – дойде един сериозен, но приятелски настроен преподавател, който много точно, систематизирано и конкретно започна да представя информация по отделни теми… при това толкова конкретно, че едва смогвахме да запишем… и не говореше само теория – говореше за нещата от живота, от истинския свят – такива, каквито са всъщност. Страхът обаче все още не беше забравен – няколко дни подред всички го гледаха в устата, а никой не смееше и гък да каже, защото очаквахме присъдата за това какъв ще е изпитът… докато в един прекрасен миг той не каза “Смятам с вас да опитаме да проведем неприсъствена писмена форма на изпитване!”, което за непросветените означава написването на познатите на висшистите “курсови работи”. Това беше преломният момент – мигът, в който си дадохме сметка, че това е един стойностен преподавател, който не просто очаква назубряне – очаква да научим.

Така, с доста противоречиви чувства и объркани представи, завърши първият семестър. А когато си взехме програмата за втория и видяхме, че на 7 от 9 предмета Натов е преподавател… тогава разбрахме, че това ще е човекът, с когото ще мине животът ни през следващата година и половина… за което никога не бих съжалил. Всъщност проф. Николай Натов е ръководител на моята програма Международни бизнес отношения. След доста прекарано време, всеки божи работен ден по поне 2 часа, с колеги започнахме да си променяме представите за него… и не на последно място – започнахме да свикваме, да харесваме не просто преподавателя, но и личността, която стои срещу нас. Колежките го описват като най-привлекателният и добре поддържан мъж на средна възраст, който някога са виждали (уви, женен и с деца)… а за мен той се превърна в символ за ерудиция, стил, професионализъм и талант да бъдеш хем строг и винаги на ниво, хем добронамерен и справедлив.

Не искам да се получи така, сякаш го издигам в култ или се подмазвам… или пък че се опитвам да спечеля някакви дивиденти от това, че четкам свой преподавател… Далече съм от тази мисъл! По-скоро пиша всички тези неща, именно на базата на това, което казах и в началото – информационното разпространение е много лесен начин да се навреди на един човек! Познавам проф. Натов – знам, че на него не му пука… знам, че е над тези неща, говорили сме си не веднъж относно това, че има много студенти, които никак не го обичат. Но в крайна сметка, първо – той не е в университета, за да го харесваме и обичаме, а за да ни научи на нещо… повярвайте ми – това той го прави на 101%! А и начинът, по който бе написано негативното за него, издава солидна доза завист или по-скоро нескрита злоба от хора, които очевидно безпочвено се надяват да прокопсат.

Надявам се с тези свои думи да успея да разчупя малко от малко Интернет профилът на Николай Натов – от чудовището, което къса по изпити и изяжда по трима задочници на закуска всяка сесия, да го превърна в практикуващ специалист, може би един сред най-достойните арбитри по международно частно право, в безценен преподавател, в неповторим ръководител на програма, който дава всичко от себе си за своите студенти – който се грижи за нас и не пропуска нито една възможност, в която да ни помогне с нещо… и не на последно място – в приятел, защото, макар да сме малък курс, някои от колегите го чувстваме именно така! А на въпроса “Какво толкова е направил за нас?” – отговорът е много много дълъг… Да започнем с това, че наистина ни научава на нещо, не просто го преподава… винаги ни изслушва, винаги провежда лекциите така, както ние поискаме – дава ни не само суха теория, дава ни примери от практиката, провеждаме практики (например производство по арбитражен съд), винаги е в течение за другите преподаватели, следи административните дела на курса… и за юни месец успя да ни уреди 8 дни в Китен в база на университета като форма на изнесено обучение, изцяло за сметка на СУ! Да, може би на фона на семестриалната такса, която плащаме, няма нищо безплатно в това, но!!! НО! Фактът, че си направи труда да го организира… Фактът, че направи нещо, което не знам колко студенти могат да се похвалят, че техен ръководител е правил! Фактът, че се интересува, пука му и го прави за нас – това ми дава повод да мога смело да кажа, че Николай Натов за нас е най-добрият.

Вчера проф. Натов имаше рожден ден… и много от нещата, които написах тук, ми се искаше да мога да му ги кажа… но уви – не бе подходящият момент, нито място, в което да си казваме тези неща. Прецених, че е по-добре да се погрижа в мрежата репутацията му да бъде поизчистена… а за рождения му ден с някои от колегите събрахме пари и му поднесохме подарък от името на целия курс – малък жест, с който искахме да покажем, че ни пука! Че той е нещо повече от преподавател! Струваше си всяка минутка от организацията… всяка стотинка за подаръка… всички нерви с идиотите в курса, които не пожелаха да се включат… защото му подарихме нещо, което не се купува с пари! Подарихме му отношение… и ако преди го е подозирал, то сега със сигурност го знае – че за нас той наистина е номер едно!

И както бяхме подписали картичката – нека всички тези думи бъдат от името на Випуск 2010 МБО, като последното да се счита за договорно взаимноотношение, което ангажира него и останалите преподаватели с това да завършим успешно догодина.

Това е първата тема, в която пиша за него, но категорично няма да бъде последната! Още юни месец ще разкажа как е протекла почивката на Китен и какви са впечатленията от там.

Ок… отново се примирих… и попитах кога мога да отида да си я взема… оказа се, че отдел Студенти на СУ са преоткрили висшата форма на мързел – работно време: вторник, сряда и четврътък, от 14:00 до 16:00 часа… Който не може – да духа супата :) Естествено още същият ден помолих моя шеф да ме пусне за един час и излязох, като в 15:00 часа бях в Ректората. За щастие отдел Студенти наистина работеха, влязох и наистина дипломата ми беше там… Но уви, с това хубавите неща се изчерпаха.

Първото ми разочарование бе от вида на този документ… една кафява корица, в която има едно незакрепено хвърчащо листче… всичко написано на ръка с почерк, наподобяващ подписа на шефа на БНБ и този на Паисий Хилендарски… Явно някой с неизживяно детство се е взел много на сериозно с дизайна на дипломите… Взех я аз, разгледах я… и последва следният диалог между мен и секретарката на отдел Студенти… разговор, който дори не смея да коментирам… разговор с толкова цветущи бисери, че каквото и да кажа за тях, то просто ще бледнее пред глупостта на висшето ръководство на някои факултети в Софийски университет:

- /аз/ Извинете, а защо дипломите си ги взимаме лично оттук… от кабинет! Няма ли да има церемония по дипломирането?
- /секретарката/ Младежо, какви церемонии ви гонят? Обърнете се към вашия си факултет ако имате въпроси… не ме занимавайте – аз да не съм ви информация!
*ако отдел Студенти няма информация за студентите, то кой тогава има?!*
- Аз оттам се връщам… казаха ми, че вие сте тези, които организират…
- Не разбирам какво искате?! Ето ви я дипломата – нали си я получавате?
- А церемония? Тоги, събиране на дипломантите, реч на ректора… знам ли!
- Ама моля ви се! Това са отживелици… никой вече не прави такива маскаради… Ха! Ще се излагаме тук с циркаджийски номера!

В общи линии така приключи разговорът… Забележете!!! Церемонията по дипломирането е маскарад! Циркаджийски номер, който само глупаци като Харвард, например, могат да се излъжат да направят… Отживелици, които целият цвят не е забравил и не се срамува да прави… НО НЕЕЕ!! Софийски университет – той е над тези неща! Той е над маскарадите… Той е висша институция, в която документите се взимат от нискоквалифициран персонал в късния следобед на някой работен ден… Къде къде по-престижно, достолепно и модерно!

Прави са хората… Няма да се излагаме я?!?!

Точно това се опитвах да направя през липсващите дни, по един или друг начин… връщах се, но не намирах нищо… а малкото неща, които открих – те вече не бяха същите. Върнах се в един живот, който дори не прилича на това, което си спомням… не е такъв, какъвто го оставих! По пътя си назад, аз си зададох въпроса: “Защо да търся животът си такъв, какъвто е бил преди… щом в този му вид той не е бил идеален и очевидно някой е избягал от него… ако ще се връщам, то няма да е за продължение, а за ново начало… Ще е за да започна на чисто!”… и отново си повярвах! Повярвах, защото всеки нов път е по-лесното решение, но старият, колкото и да е тежък, веднъж вече е бил моят път! Познавам го, макар и с всичките му недостатъци… За мен бе трудно просто да махна с ръка и да кажа: “Майната му! Ще си намеря нов живот!”, защото знам, че съм живял… знам, че животът е бил в ръцете ми… но при този път назад, най-малкото ако един от двамата няма желание да се бори… ако не се е променил, ако не иска да се промени, за да живее пак… тогава значи никога не е обичал… и не си струва! А ако и двамата са обичали – то явно някой така и не е разбрал истинският смисъл на тази любов!!! Защото тя не е само целувки, красиви мигове и звезди по небето… любовта са и всички проблеми, които се борим да рашаваме ЗАЕДНО… и всички компромиси, които правим, за да продължим напред! КОМПРОМИСИ – явно много хора не разбират смисъла на тази дума… Това е когато се лишиш от нещо желано в името на дадена кауза… Каузата е любовта – компромисът е животът… и колкото повече се лишаваш от някои неща, толкова по-близо ще бъдеш до любовта си… толкова повече изключителни и незабравими мигове на щастие ще си подариш – на себе си и човекът до теб! Хубавите неща струват скъпо – ако получиш нещо хубаво по-лесния начин, то значи никога не си е струвало… А когато се откажеш от нещо ценно, просто защото е било по-лесно да кривнеш от пътя – тогава другият трябва да направи компромис с теб и да те забрави!

…
Когато пътувах за работа вчера, видях как на няколко места се опитваха да закърпят пътя… навън валеше гаден дъжд, пътят беше мръсен, а колите продължаваха ли продължаваха да минават през него, дори когато беше напълно нарязан и унищожен… Кърпеха го, влагайки в това много повече усилия и материали, отколкото ако спрат движението за една нощ и преасфалтират цялото трасе! Пътят ще бъде отново същият – ще бъде онзи, по който всяка сутрин пътувам… но ще се върне удоволствието… ще се върне емоцията от пътуването! Да – задръстванията няма да изчезнат – те винаги са били част от живота ни – дори да изберем друг път, там също ще ги има… но когато си на топло в колата си и знаеш, че това е твоят път – твоят стабилен и здрав път, познатото трасе, по което пътуваш от години… пътят по който вече няма дупки, в които да попаднеш… тогава си готов да продължиш смело напред! Бавно – борейки се с трафика… но никога ненатъквайки се на поредната кръпка – поредната стара грешка, която някой е запълнил в дъжда с кофа асфалт и метална лопата! Всеки път рано или късно се разрушава, независимо колко качествено и старателно е направен… но когато сменяш своя маршрут при първата срещната дупка, не знаеш нито на какво ще попаднеш, нито кога просто ще те запушат в задънена улица или ще спукаш гума… на друг път – далече оттук… някъде, където дупките са столичанки, които не прощават.

И когато всичко това премина пред очите ми, аз попитах: “Добре, толкова ли са глупави хората?!?! Толкова ли не разбират, че да се затвори пътят и да се направи наново е правилният начин!!! По-труден е, по-тежък е… но когато стане готов, всички ще са по-доволни?! Не е правилно да бягаме, заобикаляйки този път през квартала! Защото това не е решение, а бягство!”, на което моят приятел отговори “Така е по-евтино…”! Явно и в любовта е така… уви! По-евтино е било да си тръгне… по-евтино е да кърпиш дупки, защото не влагаш всичко наведнъж, а даваш малки инвестиции, от които лесно се краде… По-евтино е, защото пътуващите никога няма да научат какво е да пътуваш добре! По-евтино е, защото така рано или късно ще се разбият и всички малки квартални улички… ще има още дупки за кърпене… и така винаги ще има някой, който да краде от това, че друг попада в дупки!

Дали се опитах да оправя своя път? Дали си дадох шанс да се преасфалтира нашият път? Може би да… или по-скоро освободих пътя и започнах да разкопавам своето платно, но… коли по този път явно никога повече няма да минават! В ремонта трябва да участват и двете страни, иначе бюджета на единствения ремонтиращ ще стигне точно колкото да разруши до такава степен пътя, че да не прилича и на горска пътечка… Аз паркирах в една еднопосочна и запушена уличка, а тя продължи… все напред, по своя път! Какво ми остава? Може би ще поостана известно време на аварийни светлини, така паркиран и скрит от тревогите на своя път… и кой знае… може някой ден да поема по нов – широк и непознат път… а може й отново да я срещна на някое кръстовище…

Важното в момента е, че се чувствам малко по-силен… дали защото намалих скоростта и най-после успях да си дам сметка за много неща, които преди сякаш прелитаха пред очите ми… и с връщането си назад по пътя видях десетки малки улички, които преди коравосърдечно съм подминавал… улички, които не водят на никъде, но са топло и уютно място, в което да се паркирам за кратко… поне докато намеря карта и набележа нова цел в живота си :)

Колко много грешки виждам сега зад гърба си… мои грешки в моя личен живот – онзи, който дръзнех да нарека съвършен! Грешки, които ми костваха сълзите от изминалите два дни – сълзи, до които сам се докарах. С болка разбирам колко вярно е твърдението, че за да оцениш една любов, първо трябва да я изгубиш… трябва да изпиташ болка, която като адреналин се пропива в кръвта ти и събужда сетивата ти! Явно човекът е много глупаво създание… има някаква изначална грешка в целия алгоритъм на любовта – не може да разбираме колко е красива и ценна в момент, в който връщане назад вече няма?!? Може би все пак и от тази връзка ще науча нещо много много важно като урок за живота – да се отнасям към своята половинка така, сякаш я губя, а не сякаш ще е до мен завинаги… да си припомням тези няколко дни, които сега изживях, всеки път, когато повишавам тон… когато се намесвам в нейните дела, когато давам акъл, карам се, обяснявам или пренебрегвам…

Платих много висока цена, за да мога да се видя отстрани… Жертвах нея, за да разбера какво не ми е казвала през всичкото това време… лиших се от любовта си, само защото си мислех, че тя е вечна! Не е важно да можеш да обичаш – важно е да се грижиш за тази любов всеки божи ден и да я пазиш като малко дете! Тя никога не е отричала, че съм я обичал… никога не е отричала всичко, което съм направил за нея… но и не отрече, че съм я задушавал с постоянните си опити да… да и аз не знам! Да какво ли не… да променям нещата към по-хубаво, да правя тако и вако! За какво ми беше?!?! Получи ли се по-добре?! Спечелих ли нещо от това… И най-важният въпрос! – нима не беше достатъчно съвършено, че се опитвах да го променя?!

Грешките могат да се поправят, но когато все още има време… моето време изтече! И макар оправени, тези грешки ще останат като тежък спомен от това как и най-силната любов не може да понесе безхаберието в една връзка… Ще ми напомнят за това, че не бива да разменям недоволството с любовта – защото не трябваше да има недоволство по време на връзката, както и не е сега мястото на тази любов, след като за нея пътят приключи… Ще запомня завинаги, че флиртът, който толкова много обичам… свалката, емоцията от това да спечелиш някого, да го накараш да те обича, да го глезиш, да мислиш само за вас двамата, забравяйки за миг проблемите на тъпото и скучно ежедневие… да бъдеш отново там, горе – на хижата… без да я познаваш, без да мислиш какво ще е утре… просто да се бориш за нейната целувка и за това на сутринта да се събудиш до нея – това не е еднократен акт в една връзка! Това е искрата, която не само пали огъня в началото, но е и поддържащата топлина, която може лесно да си отиде! Да – истинската любов е пожар, който трудно се запалва и гори изпепеляващо в сърцата ни… но не бива да забравяме, че съвместният живот е живот на ръба, където винаги има течение… и никога не знаем кой бриз може да угаси всичко… А който е палил огън в гората знае, че не е трудно да го поддържаш, като слагаш още и още дърва в него… трудно и почти невъзможно е да го запалиш, след като веднъж е угаснал! Остане ли само пепел е време да се накладе ново огнище… Да се запали нов огън… който никога повече няма да гори като онзи пожар, но поне ще дарява с топлина душите, сгушени край него!

Любовта е магия – не е евтин фокуснически трик… и когато се опитваме да преобразим тази магия, да извадим от шапката не просто заек, но и ако може букет цветя, две кърпички и кило аржентински картофи – тогава магията се превръща в нескопосан спектакъл за публиката! Околните ще ръкопляскат, ще се наслаждават на уж неповторимият трик, но дали магията ще бъде същата?!?! Нима не е достатъчно да извадим само едно единствено бяло зайче – малко, невинно, но с магия…! Нима трябва да впечатлим света, за да я има магията?! Нима магът е на тази сцена само заради шоуто или е тук, защото се нуждае от магия!

Тя избра своя нов път – той е далече от мен… тя тръгна в нова посока и тръгна сама… предпочете самотата пред това да продължи с мен… защото самотата тежи, но не толкова, колкото да понасяш болка от любов! Страх ме е… страх ме е, защото може би е изживяла част от това, което аз чувствах през последните няколко дни… но го е изживявала в продължение не на два дни, а на цели две години и половина… Може би е време да я оставя да си отиде, като запазя красивият спомен за нея, любовта й и примирението, че благодарение на тази болка, няма да си позволя да допусна тази грешка повторно!

Няма да го позволя, но с кого?! Тази вечер си говорих доста с майка ми… говорих си именно за тези неща… говорих си за грешките, които са допуснати в тази връзка… и накрая си говорихме за това, дали някога отново ще бъде същото?! Аз й казах, че може би някой ден ще мога да бъда отново с някого… може би отново ще открия половинка за себе си и макар че там вече няма да допусна тази грешка, любовта никога няма да бъде същата… Ще има привързаност, ще има мир, спокойствие и уют… ще ми бъде приятно, топло и нежно… но никога няма да мога да изпитам отново това, което сега губя! И това го пиша не защото искам да убедя някого в своето преосвещенство и величие – пиша го, защото вярвам в него… Вярвам така, както вярвах, че потребността от любов в живота е като математическа задача… трябва да обичам и да бъдеш обичан… като 2+2=4! И за мен в този живот, моята четворка винаги ще бъде тя… всяко друго решение ще бъде натъкмено, ще бъде изнасилено и измъчено… А любовта не може и не трябва да бъде сложна задача!!! Тя не е алгоритъм от действия, поведение и желания… Тя е вяра! Тя е елементарна задача и отговорът може да бъде само един единствен… И от момента, в който го откриеш, всичко останало започва да се подчинява на него!

Е… явно е, че съм успял да сметна своята задачка-закачка в този живот – за което шестица! Но уви – ако тя е моята четворка в решението, то аз завинаги за нея ще остана неизвестното Х при сбора на любовта ни…

Не беше, защото в мига, в който се унасях, след толкова много сълзи… тогава се повтаряше един и същи кошмар, от който се будех с ужас! Сънувах как е рано сутринта, сякаш сънувах утре… беше скоро след като тя ме напусна и аз исках да я видя – качих се на колата и вместо към работа, аз тръгнах към нейната квартира. Спрях и бързо се качих горе… звъннах – никой не ми отвори… позвъних пак – никой. Тогава натиснах дръжката и вратата се отвори… Тя беше там – в коридор, със същата тази нощница… Гледаше ме изплашено и не знаеше какво се случва… Аз се доближих и я целунах – целунах я така, както не е бях целувал от първата ни нощ на 21 септември 2006г. на хижа Планинарска песен… целунах я с всичката любов в сърцето си и всичката болка от изминалите два дни… целунах я сякаш знаех, че това е последната ни целувка… после отстъпих назад и извадих от джоба си пистолет… За бога, трябва да спра да гледам филми… извадих пистолет от джоба си и си помислих – “Това е последният миг, в който мога да съм щастлив… последният миг, в който ще мога да я целуна… последният миг, в който я виждам – така красива, така съвършена… Трябва да запазя този миг завинаги! Животът ми трябва да е белязан с този миг… Този миг трябва да е последният, за да го отнеса в спомена си дори и отвъд! Защото е съвършен като нея!”… насочих пистолета към гърдите си и стрелях. Паднах на земята, но все още не се будех от кошмара… усещах как дишам дълбоко, как гърдите ме свиват… и миг преди в съня си да умра… миг преди да се събудя, зад нея се появи силует… сянка на друг мъж, в която тя се сгуши и заплака!!! Божичко… това бе друг човек – някой, когото тя прегърна по начина, по който прегръщаше мен… сълзите и не бяха от любов – бяха от съжаление… Тя ме съжаляваше – виждаше как умирам, как си отнемам живота, за да я запазя завинаги… и единственото, което ми даде, беше съжаление.

Събудих се и пред очите ми беше тя – споменът за този миг се беше запечатал, но не така, както очаквах! Беше се запечатало не съвършенството на мига, а ужасът на нейното съжаление и сгушеното й нежно тяло в онзи странен и непознат мъжки силует… Сетне, успях да заспя втори път… и отново същият сън – отново същата картина и отново се пробудих в този кошмар.

Сега ме е страх да заспивам… насред нощта е, а аз се боя да не заспя… Боя се, защото този сън е прекалено реален… Боя се, защото може да изгубя представа за реалност и сън и да го направя наистина… Боя се от себе си – боя се какво ми причинява всичко това. Сгушен в тази синя кадифена нощница, аз търся отговори, а кошмарите ми поставям само още и още въпроси… Сякаш всичко е тя, а тя е нищо повече от илюзия за мен… илюзия, която не мога да докосна… която не може да ми прости… но която ме кара да страдам и да се наранявам.

Дали кошмарите ще спрат някога…? Не знам, но дълбоко в себе си усещам, че всеки подобен кошмар ме доближава все повече и повече до нея… макар да знам, че в този момент тя навярно не е в кошмар, а е в началото на един нов сън на своя живот – в началото на свой бленуван сън, който я подтикна да ми подари този живот…

Някой ме попита днес дали ще мога да простя… – но какво?! Защо трябва да има прошка, щом няма вина?! Нима в любовта може да има виновни? Нима в любовта може да има грешки?! – за мен не… Когато обичаш, всичко е правилно – всяка дума е истина, всяко действие е вярно! Дори когато другият те напусне… Дори тогава, няма виновни – няма грешка… това е част от същата тази любов – частта, в която трябва да приемеш решенията на другия, да приемеш стореното и… и да дадеш свобода.

Днес беше прекрасен ден, защото никой не видя сълзите ми… не защото ги нямаше, а защото успях да ги скрия – скрих ги, защото не искам и другите да ги боли от моя живот… Той е мой и винаги върви в комплект с емоциите, любовта, прекрасните спомени, мигове… и за съжаление – с болката. Никой не е длъжен да я споделя и изживява заради мен – приятелите ми не заслужават да ме виждат съкрушен – те имат нужда от стария усмихнат и винаги засмян Стилян – досадният Стики… вечно мрънкащата малка Баба – те имат нужда да виждат мен, защото аз съм това! Проблемен, влюбен, объркан, емоционален, приказлив… не и разплакан… И ако сълзите по някакъв повод са станали част от живота ми – то те ще останат само и единствено за мен! Няма да натрапвам другите с тях, но и няма да се отрека от тях… защото всяка горчива сълза е един красив спомен за нея, за животът ми с нея… болезнен, но все пак красив… убиващ ме, но също така напомнящ ми за какво съм живял – за кого съм ставал всяка сутрин и защо съм продължавал напред.

Втори ден, а нея все така я няма – втори ден, а тя нито се обажда, нито… нито нищо – сякаш е изчезнала… сякаш никога не е съществувала. Не мога да я заменя с нищо и с никого… не мога да забравя нежният и допир, топлите целувки… не мога да забравя начинът, по който ме обичаше – затова ще запазя тези сълзи. Ще запазя болката и ще натоварвам с нея сърцето си доколкото може то да я понесе! Ще си го причинявам, защото, както казах… аз съм същият стар Стилян – онзи, който прави понякога и най-големите глупости, само защото вярва в тях… А аз вярвам в тази любов – вярвам, както никога не съм вярвал преди в каквото и да било.

Някой ме попита защо съм бил писал всичко това тук – дали искам да се направя на интересен или ми харесва да натяквам на другите колко съм наранен и да очаквам съчувствие – не, напротив! От никого нищо не очаквам – правя го за себе си… искам да запечатам спомена от всеки един миг, от тези дни! Искам да мога винаги да се върна към този момент, защото имам нужда да го запомня – имам нужда и след време да почувствам същите тези емоции, за да не забравя никога нея.

пиша ти, защото навън е пролет, а дърветата са някак тъжни и студени… привели клони с тежки сенки в изкрящата утрин. Днес е първият ден, в който нея я няма – първият ден, в който, макар и едва заспал, аз се будя сам – вледенен от мисълта, че там вече няма човек, който да е сънувал мен… не и по начина, по който го чувствах досега. Изминали са точно 890 дни от деня, в който за първи път я видях… денят, в който я докоснах нежно, а тя докосна сърцето ми… 890 дни, в които съм заспивал само и единствено защото я има… и съм се събуждал, защото съм знаел, че на сутринта тя ще е с мен. Как заспах снощи?! Как се събудих тази сутрин…? Прекалено ужасно е, за да мога да го напиша… прекалено тежко е, за да мога някой ден да го прочета и да си припомня този ден… първият ден след раздялата…

Изгубих стимула в живота си – онази енергия, която ме кара да се боря, да давам винаги максимума от себе си… Вчера разбрах, че съм получил шестица на един от най-тежките изпити в магистратурата ми… единствената в курса… Замислих се – “Йей, какво силно нещо са амбициите на човек!”… а сега се чудя – от какво да се амбицирам? Кой и какво ще бъде в мечтите ми – за кого ще правя всичко това?!?! За себе си?!?! – абсурд! Нещата в моя живот винаги се случват, защото аз съм ги побутнал нанякъде… а сега нито ми се бута, нито ми се дърпа… и така съм си добре, на дъното…

Пиша всичко това, защото не искам да го забравя… искам в детайли да си спомням всеки един миг от тази част от живота си – не искам да забравя болката, не искам да забравя и любовта… не искам да забравя усещането да бъда с нея. Легнах си едва към 4:30 през нощта… не знам колко време не можех да заспя… пих някакви лекарства, за да се успокоя и поговорих с майка ми – тя винаги е намирала сили да ме подкрепя в такъв момент… както и Илия… Без тях нямаше да изкарам вчерашната нощ – те са моята сила сега. Нощта мина с кошмари – всички свързани с нея… и малко преди да се събудя, аз сънувах едно име – сънувах как тя ми казва през сълзи едно име… помня как не можех да го чуя… как се наложи да го повтори толкова много пъти, а при всеки звук, сякаш сърцето ми спираше. “Анкала” или “Уркалад” – не знам… забравих го, защото се събудих ужасен и си повтарях само едно – момчето с китарата, момчето с китарата… Кой е той?! Дали наистина съществува?!?! Не знам дали искам да разбирам – и сега ми е достатъчно тежко… и без да знам истината ме боли.

И така, ето ме тук – след 890 дни, в които всяка сутрин си търсех повод да закъснея за работа… всяка сутрин се промъквах тайно в леглото при нея, завивах и я се гушвах… всяка сутрин, в която си казвах “Какво по-важно може да има от още една секунда, в която да я гушкам!”… сутрини, в които съм се прозявал тежко и съм ставал с неухота… след всичкото това време дойде и този ден – първият ден, в който се събудих толкова самотен – сутринта, в която се събудих от един кошмар… без прозяване, без недоспиване – просто станах и седнах да пиша… само за това намирам сили в момента.

Спомням си как докато бяхме заедно тя все ме питаше защо не пиша за нея… защо не пиша стихотворения, както съм правил преди… защо не е моята муза… – ами защото аз пиша само, когато ме боли. И ето – от днес може да се гордее, защото за една нощ написах повече, отколкото съм изписал през последните няколко години. Писах, но не с мастилница, а със своето сърце… писах не за любовта, а за това как животът може да бъде обвит в болка.

Днес ще се видя с Дани – имам нужда от приятел като него… имам нужда да бъда с някого, който да ме пази от самия себе си! Страхувам се да оставам сам, но не както преди… преди се боях от този ден – този, който започна тази сутрин. Сега вече от него няма как да ме е страх – той е моят живот занапред… сега се страхувам от самотата, в която оставам лице в лице с болката, защото тя може да убие… да ме убие физически, в истинския смисъл на думата смърт… така, както уби мечтите, както уби любовта и нежността… Знам, че аз съм следващата стъпка… и имам нужда от закрила.

Не се смятам за уникален, още по-малкото за специален или различен от останалите – аз съм човек като всеки друг… усмихвам се като всеки друг, радвам се на хубавите мигове като всеки друг и навярно обичам и ме боли като всеки друг… Така е, знам го! Убеден съм в това… дълбоко в душата си знам, че моята история с нищо не е по-различна от тази на някой друг… от твоята, неговата или твой познат. Но в този момент не го чувствам – сърцето ми не иска да го признае… Преди 3 години за първи път писах в този блог… писах една тема, пропита с болка, пропита с горчивина… тема, разказваща за самотата… разкриваща чувствата на един човек, който е бил изоставен – моите чувства, моята история, моят живот!

И днес… 3 години по-късно… отново пиша за същата тази болка, която ме кара точно сега, в този единствен миг, аз да вярвам, че съм различен от теб! Че съм уникален, че съм единствен… защото съм изгубил любовта! От нея ми останаха само едни ключове и телефон… сутринта се събудих с мисълта за тази вечер – сънувах я! Спомням си много добре как премина денят ми – никога не искам да го забравя! Станах както винаги – с нежелание, с онзи мързелив поглед и се приготвих да изляза за работа. Както всяка сутрин и сега много трудно асимилирах каквото и да било около мен… тормозеха ме дребните болежки на ежедневието – защо ми придърпва колата, как да си оправя рекламите в работата… и, божичко, винаги изтрезнявах само с едно! Сред всичката тази бъркотия от мисли, само едно ме караше да се съвзема – мисълта за нея! Мисълта за това как довечера ще се видим, ще правим любов, ще я целуна… топлината от това, че я обичам…

Знам, че не съм различен от теб, него или когото и да било! Знам, че хората са преживявали далеч по-тежки раздели с любим човек… знам, че това не е краят на света… Но, за Бога, защо го знам само в мислите си, докато сърцето ми казва: “Ти си човекът на деня! Ти си единствен – само теб може така да те боли… Само ти си обичал толкова!”. Може би просто не искам да повярвам, че и друг може да изживее същото… или това е една натрапчива илюзия, която лъже тялото ми… лъже сърцето, за да може то да запомни този миг.

Само преди 30 минути, тя беше тук… говорехме, макар и през сълзи… беше в скута ми, целунах я! А сега… сега на нейно място са останали само ключовете от вкъщи и телефонът, по който говореше с мен. Без “Сбогом”, без отговор, без нищо… само ключ и един телефон… Белези на моя живот, белези на една неописуема любов и може би белези на една неописуема грешка!

Едно от последните неща, които я попитах, беше “Какво ще правиш, когато се разделим? Кои са нещата, които не си направила, докато и защото сме били заедно?” – чудя се дали си е отговорила на този въпрос… Сега го задавам на себе си и осъзнавам, че дори в този миг… в момента, в който знам, че нея вече я няма… в мига, в който пиша това и виждам само един ключ и един телефон… сега отговорът на този въпрос за мен все още е същият, какъвто беше и сутринта… какъвто беше и вчера, и по-предния ден, и преди две години и 5 месеца… същият, който е бил дори в най-тежките ни моменти, когато сме си викали, карали сме се и какво ли още не – отговорът е “Ще правим каквото и да е, така че животът ни да продължи заедно”!

Преди близо три години аз написах, че не бих върнал времето назад и не бих променил нищо, защото всеки миг, дори и болката, трябва да се изживеят… защото всяка любов и всяка раздяла ни учи на нещо. Но този път е различно! Този път искам да върна времето… иска ми се да изтрия тази част от живота си, защото тя е най-красивата!!! Защото тя ме научи само на едно – не просто да обичам… научи ме да обичам нея! Научи ме не просто да вярвам или мечтая за бъдещето ни заедно, а просто да го изживявам, изчаквайки следващият ден, защото всеки един ден бе различен, уникален и прекрасен… Иска ми се да не ми се бе случвало, защото колкото прекрасна бе любовта, толкова и силна ще бъде болката сега…

Един ключ и един телефон… Докато говорихме, аз й казах, че хората са странни създания – никога не си казват в очите, че се разделят… а обикновено си задават някой глупав въпрос, който издава отговора на Въпросът… нещо, като например: “Кога да ти върна телефона…” или “На кого да оставя ключовете от вас”.

Тя ме погледна… дори не беше нужно да ми го казва… онзи поглед… същият, който сънувах тази сутрин и в който виждах всичко, за което някога съм мечтал… същият този поглед сега ми каза “Край!”… а когато се върнах, нея я нямаше… бяха останали само едни ключове и един телефон… и болка! Боже, колко болка остави тя след себе си…

Ти каза, че не искаш да се променям за теб… че човек трябва да бъде такъв, какъвто е… но когато си отиде, ти ме промени – ти ме закле вечно да се страхувам да обичам. Това бе твоят избор – може би за теб той е правилен. Но от днес нататък, аз никога няма да бъда същият… след този разговор, аз вече не съм човекът, когото ти познаваше… Този път болката надмина всеки един миг, в който съм бил нараняван и излъган в мечтите си. От днес ще ми остане белег, а не поука… Казвам, че каквото не ни убива ни прави по-силни – да, но уви този път ти ме уби. Уби сърцето ми, което е още по-тежко – уби онова, което обичаше… уби моята любов… уби надеждата, сърцето, чувствата… уби ги с един ключ и един телефон.

Знам, че не съм по-различен от теб, него или някой друг – всеки е бил на моето място и може би всеки знае защо се чувствам сега така. Може би и всеки си казва “Какво пък, ще му мине на момчето!”… но тя ме познава… и добре знае, че същата онази причина, която ме караше да я обичам – същата онази сила, която не ми позволяваше да погледна друга, която и за миг не ми даде да се замисля “Дали тя е човекът за мен”… същата онази необяснима любов, която просто бях приел като част от себе си… именно тя ще измести, ще убие… ще замени старият познат Аз! Защото вярвам, че не мога и не искам да обичам другиго така, както обичах нея… тя ми отне възможността да изживея живота си с тази любов – отне ми шанса да сбъдна мечтите си, в които обичам както никой на света… Отиде си тя… отидоха си мечтите… отиде си част от мен… и останаха само едни ключове и един телефон.

Как е тя сега? Дали е добре, дали се е прибрала – само за това мисля! Божичко… дори не мисля за себе си… не мисля как ще намеря сили да заспя… откъде ще черпя стимул да въря напред. Остана ми само болка и в нея аз пак откривам капчица любов, която да свива сърцето ми в притеснен трепет за нея.

Кога човек разбира, че дадена любов е била най-силната в живота му?! Ще ви кажа кога – когато я изгуби… когато от нея остане само ключ и един телефон! А как продължава животът ни после?! – уви, не знам… страх ме е да си помисля… страх ме е от самия себе си, защото знам колко съм емоционален и лабилен – как съм посягал на живота си за далеч по-маловажни неща. Страхувам се как ще открия отново пътят за себе си и дори не си и правя илюзиите, че отново ще обичам… защото от това да обичам в момента ме е страх най-много!

След като се ударихме и двамата излетяхме от шофьорските си седалки, за да видим какъв е резултатът от удара… а той беше козметично-неприятен и с типични за градски удар поражения – броня, калник, мигач и преден капак. За да не забавяме движението се изместихме малко в страни и започна дерзанието. Факт в ситуацията бе, че, независимо, че идвам от по-малка уличка и ми се налага да правя десен завой, докато другият просто продължава напред, Т-образното кръстовище на еднопосочните улични е нерегулирано и по правилник аз, като дясностоящ, съм с предимство. За съжаление, предимно мое, този факт стана известен на шофьора на едно Ауди 80 едва след като ме удари… Всичко се случи като на филм… изнесох се в кръстовището и просто видях, както една кола лети към мен… В съзнанието ми за миг изплуваха десетки нечисти помисли: “Дали ще успее да спре?”, “Ами ако дам газ, дали ще успея да се изтегля пред него?”, “Може би да дам на задна и да се дръпна преди да е стигнал до мен?”, “Този дали ще се сети не само да набие спирачки, но и да си извърти волана, за да не ме удари?”, “Колко ли са били големи ташаците на тиранозавър рекс?”, “Защо ми трябваше точно днес да минавам оттук!”, “Звукът от смачкването на калника някак странно ми наподобява звукът от настъпване на хлебарка… може би и те имат калници?!?” и други подобни съвсем естествени помисли за човек, когото го бъскат. От цялата смесица на емоции, гняв и чувство за безизходица, аз успях да включа на задна, но… уви – нямах време да тръгна. Червеното Аудо 80 се паркира в лявата ми предна част на колата и се натамъни като парченце от пъзел.
Когато емоциите стихнаха, другият шофьор, след като си промърмори под носа “Ебаси! За втори път тази седмица!”, се обърна към мен с “Абе, пич… не трябваше толкова да се изтегляш бе! Ще те удари някой така…!” – нима?!?! Хубаво, че попаднах на сравнително нормален човек – не скача на бой, не крещи, не се защитава с аргументи като “Абе не ме ли виждаш, че карам като луд! Що ми се пречкаш!”. Моите първи думи бях: “Ок, викаме КАТ!”, след което последва едно задружно “Хммммм…” от другия шофьор и приятелите ми, които возех в колата. Моят приятел Дани много бързо извади GSM-а и се обади на застрахователката, която ми направи Каско-то в началото на годината, за да я попита как да процедираме. В следствие на проблемите, които имах с Дженерали миналата година, сега вече бях с ново Каско, което е в Армеец. Та обадихме се ние, консултирахме се и стигнахме до извода, че подобен удар не може да мине за паркинг щета. Това е първата важна информация, която всеки трябва да знае – застрахователите по каско в България признават за паркинг щета само удари, при които има не повече от 3 пострадали елемента! А в моя случай бяха 4, което автоматично означаваше, че има много голяма вероятност да не ми я признаят.

Оттам пак се върнахме на опцията да викаме КАТ… Е да де, ама в 17:30 в центъра на София, ще има да си чакаме до второ пришествие… особено ако им кажа по телефона, че е лек удар и няма пострадали хора! Тогава застрахователната ни агентка каза по телефона, че може да изготвим двустранен протокол, който бе приет в началото на тази година… Той много прилича на протоколите, които полицаите изготвят, само че има много по-лека процедура. Съответно веднага отидохме до един офис наблизо, намерихме си протокола в Интернет и го разпечатахме. Ако ви се налага да използвате двустранен протокол за ПТП, можете да си изтеглите цветен образец от този линк. Всъщност е силно препоръчително да си носите два екземпляра винаги в колата, защото не се знае кога ще ви потрябва!

Сега да обясня най-важното – какво се прави с този протокол и какво точно от него се попълва!

• Първите три страници от документа са общи законови разпоредби – те не ви трябват реално!
• Четвъртата страница е “Приложение №1 към чл. 3, ал. 1 – това е констативен протокол за ПТП, при което има пострадали хора. По принцип ви съветвам – ако има пострадал човек, задължително викайте КАТ!!! Така че и тази част не ви трябва…
• Следващата, пета страница от pdf файла, е стандартният протокол, който попълват от КАТ, когато дойдат на място… попитах застрахователите – те казаха, че това не може да се попълва от лица, които не са служителите на МВР. Тоест – и това го пропускате…
• Ето, че стигаме до същинската част от двустранния протокол! Шеста страница от pdf файла, който трябва да си разпечатате – задължително цветно и по възможност на нещо по-голямо от А4, защото иначе не се чете!
• Седма страница е препоръчителна, но не е задължителна! Аз лично не я попълвах и в Армеец нищо не ми казаха…
• Осма страница е бяла – грешка ;)

Такаааа… Та съответната цветна страничка е вашият протокол! Той се попълва два пъти с абсолютно еднакво съдържание за двете страни – тоест всеки ще пише по два пъти. Синята колона се попълва ЗАДЪЛЖИТЕЛНО от виновния, тоест от този, който е причинил ПТП-то… Жълтата е за пострадалия – тоест този, когото са блъснали. В моя случай аз попълвах жълтото. Препоръчвам ви да седнете в някоя кола и заедно да попълвате – единият шофьор пише едната колонка, а другият – другата… после си ги разменяте и накрая задължително сверявате…

Полетата са сравнително ясни и точно обяснени. Силно препоръчително е да имате свидетел, който да се попълни горе (и двата протокола трябва да е един и същи свидетел), защото в противен случай застрахователите може да откажат да признаят протокола. Средната колонка, която е с едни квадратчета, е малко объркваща. В нея се описват обстоятелствата за всяка една от страните – проблемът е, че опциите са много малко и крайно недостатъчни! Примерно, в моя случай – аз отбелязвам 16-тото квадратче, ама другият?!?! Той просто е карал напред и е влязал в кръстовище :) Еми такава опция няма… ние просто не маркирахме при него нищо, а при мен едното. В края задължително се пише по колко маркирани квадрати има във всяка колона.

После има празно бяло поле, в което отново трябва да нарисувате ЕДНАКВИ СХЕМИ на удара… Задължително е да напишете към схемата имената на улиците, където е станал удара, както и да се отбележи коя от колите е МПС А и коя е Б!

Най-важното за вас е полето “Видими щети на превозно средство Х” – там се пише това, което после искате застрахователя да ви го отремонтира. Знам, че е крайно недостатъчно… Ако трябва дописвайте отстрани, отдолу, слагайте си стрелки и добавки – но задължително ги напишете! Иначе после – трънци пари :)

Следва и последното МНОГО ВАЖНО НЕЩО – когато приключите и с двата протокола, сравните ги и се подпишете, трябва да се обадите на КАТ, за да ви регистрират ПТП-то и да ви дадат номерче!!! Ако не се обадите, после застрахователите ще ви запишат, че катастрофата е нерегисрирана и е силно вероятно да не ви признаят удара. Затова – звъните от GSM (безплатно е, звъни се на 165… ако не ви вдигат, може и на 166, пък те ще ви прехвърлят) и казвате: регистрационни номера на колите и място на удара. Накрая по телефона ще ви кажат номерче… Примерно: 46. Това се записва в графа “Забележки” по следния начин: “Регистрирано в КАТ с телефонен разговор. Регистрация номер: 46 от 23.02.2009г.

Оттам-нататък ви остава всеки да си вземе по един попълнен протокол и да си направите фотокопие от Гражданската отговорност на другия автомобил! След това просто си стискате ръцете с другия, усмихвате си се един на друг и всеки по пътя си. Имате две опции как да процедирате с този протокол:

• Отивате при неговия застраховател по Гражданска отговорност и той ви плаща щетите (не е препоръчително, защото при ГО дават само и единствено пари в брой, които ще ви покрият не повече от 40% от щетите! Това се прави само ако нямате Каско!)
• Отивате при вашия си застраховател по Каско, като го правите не по-късно от 3 дни след удара… Давате им документите, попълвате си бланка за завеждане на щети и им давате двустранния протокол, заедно с копието на гражданската отговорност на другия.

Тук искам да отбележа и своето възхищение от услугите на Армеец!!! Това са най-добрите застрахователи, с които някога съм работил! Нищо не съм писал на ръка – седнах при една симпатична служителка, която ме почерпи с кафе и започнах да й разказвам… дадох й докуметите, които тя започна да си сканира и завежда в досие на компютъра и след не повече от 10-15 минути ми отпечата на принтер – чисто, прилежно и четливо… всички нужни документи, което, за разлика от Дженерали, беше един лист! След това дойде момчето, което правеше оглед на колите. Той беше един човек и не правеше оглед едновременно на 10 автомобила, а персонално ми отдели внимание на мен! Излязохме, огледа добре колата… изчисти си я сам с една кърпа, понеже вече валеше гаден сняг и си снима всичко. После на едно PDA-че започна да отбелязва какво е пострадало, като за всяко едно ме питаше дали съм съгласен! Накрая дори, понеже бях забравил да опиша предния капак, той го забеляза и ми каза “Момче, виждам, че не си писал преден капак, ама леко е натъртен, затова ще го документирам и него!” след което ми отбеляза ремонт и пребоядисване! ЕВАЛА!!!

Отпечатаха ми списък с нещата ремонт – отново на принтер, добре подредено и четливо, а не с чепат почерк, който никой не може да разчете… дадоха ми да го прочета и да подпиша, че съм съгласен. После ме попитаха как искам да я ремонтират – понеже мразя да се разправям със сервизи, казах, че искам доверен сервиз. Дадоха ми дебелата книга и оттам си избрах… оказа се, че сервиз на един колега от клуба на Мицубиши е там и така :) Този петък очаквам да си я прибера готова.

Дано да съм бил полезен с информацията…

Нещата малко се промениха днес… промяната я провокира, колкото и да не подозира, един мой приятел, виден блогър, който винаги ме е подкрепял. Провокира ме да се замисля, а оттам и да си дам сметка, че писането е най-добрият начин да се почувствам добре… това е отдушникът на душата ми… това е еуфорията на съзнанието… това е оргазмът на комуникацията… и вярвам, че поне той ще ме разбере.

В условията, в които живеем днес, комуникацията е не просто лукс за интелектуалците… обмяната на информация между хората е не просто рутина – тя е изкуство, не по-малко изящно от рисуването или пеенето и далеч по-трудно от поезията или театъра… общуването е танц на сетивата – игра на думи, действия, намерения и очаквания! Общуването е красиво, уникално и невероятно влиятелно… или поне би следвало да бъде такова!
Истината е, че комуникацията между болшинството от хората не наподобява никакво изкуство – тя е истинското доказателство как песъчинката може да се превърна в уникална перла, но хората са деца, които си играят с нея в пясъчника… копаейки толкова милиони песачинки – толкова много перли, които в техните несръчни ръце са просто прах… част от една игра – така първична, елементарна и незряла.
Казвам всичко това, защото всеки ден откривам вълнуващи истории… толкова невероятни и изключителни истории, в които преоткривам за себе си безкрай много поуки. Това са истории, които ми се иска да разкажа, да предам на другите, под формата на същото онова изкуство, което споменах. Иска ми се да ги превърна от информация в емоция… но в следващия миг се сблъсквам с нещо или някой, които потъпкват вярата и ентусиазмът ми.

Пресен пример за подобен шок е сайтът на уеб агенцията design.bg, който днес съкруши надеждата ми, че светът е достигнал естетично прераждане в общуването си. Да – ама не! Светът е същата онази комуникационна дупка, каквато си беше и вчера, и завчера… обществото е примитивно и за да се разбират индивидите помежду си, явно общуват примитивно.
Нима това е изкуството, за което ви говоря?! Евтина имитация на диалог… а къде е замисълът? Къде е онова, което ни кара да се замислим?! Какви са намеренията на общуващите, какви емоции предизвикват те?! Страшното е, че този сайт ми припомни един стресиращ факт от действителността – в свят на консуматори, когато на почит е евтиното, комерсиалното и непотребното, а религиозният култ е стоката… в такъв свят просто няма място за нищо истинско – в това число за истинско общуване. Има място само за евтино, комерсиално и непотребно общуване, което да задоволи най-първичните ни консуматорски нужди.

В целият този хаос, в ужаса на комуникационната инвалидизация, която е обхванала всички, аз се боя да говоря. Губя не само стимул, но и увереността си, че мога да общувам… Ами ако и аз съм като тях? Ако и аз играя на сцената на тази аматьорска постановка?! Кой е сценарист…? Чия бе тази бутафорна хореография…? Тези евтини декори, които наричам живот?… и кой е публиката, щом всички сме тук – някои зад сцената, дърпайки конците… други пък зад кулисите, чакайки да излязат и да прочетат своите роли… но публика няма! А може и никога да не е имало…

Знам само, че не бива да се предаваме – не бива да губим кураж…! Грешките в днешния ден ще бъдат урок за утре, а тогава идва поредният шанс да си разменим някоя мила, интелигента и красива дума – идва нов тираж на най-четения ежедневен таблоид – нашият живот! И е крайно време да се научим да го пишем и четем с финес и стил, подобаващи на всички нас!

Живеем в свят, който не еволюира, а революира. Тоест – всичко се случва при крайности, напредъкът е резултат от сблъсък, от конфликт… Страните в конфликтите не желаят баланс – те търсят радикалното, което ще доведе до промяна. Липсва взаимност – липсва общото желание за справяне с проблемите… те просто се заобикалят, при нулева стойност на разрешаване – тоест, дори и някой да печели от конфликта, то сбора от печалбите и загубите прави нула за двете страни. Това е въплътено в принципите на международните преговори… и се материализира в действителността ни, в днес. Обществото ни е радикално, изплашено и незаинтересовано. Властта пък, от своя страна, е силово гарантирана и постоянно се стреми не към решаване, а към заличаване на проблемите… докато самото общество в крайна сметка не се превърна в проблем за властта.

Ето защо се стигна до този момент… в който всичко се възприема като криза – това е невъзможността за съвместно решаване на проблемите, с които се сблъскваме. Винаги се прибягва към чиста форма на пазарлък между държавата и обществото. И това става донякъде поради народопсихологията на българина – да бъде пасивен до момента на крайна ескалация, когато кризата е обичайният очакван краен резултат от несправянето с проблемите.

Налице е, освен това, и фактът, че страните по конфликтите никога не използват адекватно ресурсите си за баланс на силите. Стигало ли се е поне веднъж до ефективни дебати? До преговори? До опит всеки да вложи най-доброто от себе си, за да се реши дадена криза? Държавата и обществото нямат общи интереси, на които да се базират целите им… или поведението им противоречи на това. И така в крайна сметка се стига винаги до ситуации, в които всички възприемат отстъпките не като предоставяне на свобода за преговори, а като измамни ходове за придобиване на алтернативна сила за атака срещу другата страна.

Кризите са страх… страх от това, че никой не знае какво следва… какво ще се случи. Кризата е състояние, при което всеки е сам за себе си. “Един за всички и всички за един?” – не… по-скоро “Една криза за всички и всички са в криза!”.

И така… след известно колебание относно новото творение на Microsoft, в крайна сметка се реших и го инсталирах. Инсталационният диск е 3.5Gb и съдържа в себе си и двете – 32 и 64 битови версии. Още с пускането на bootable DVD-то ми направи впечатление, че дизайнът и стилът много приличат на Windows Vista – същият син въртящ се курсор при мислене, същите прозрачни тип стъкло графики и т.н. Инсталацията, нетипично за Windows-ите, протича точно с две питания! Всичко останало си го прихваща само или може да се донастрои впоследствие. Тоест принципът, че при инсталацията отиваш да пиеш едно кафе и компютърът е готов – вече е почти на лице! Инсталацията мина за около 40-50 минути и ето че ме посрещна новият логин екран, на който има приятна синя анимация за preloading, а оттам нататък – много близък като стил син сияещ екран, който те посреща.

Ако трябва да бъдем честни – това си е Windows Vista като графичен интерфейс! Чисто визуално всичко е запазено, като са махнати само някои доказали се досадни и неефективни менюта, които се експандваха безумно. Разбира се има някои нови глезотийки, като постоянният бутон за Show Desktop, който е винаги най-вдясно на taskbar-а, до часовника или пък новите визуални интерфейси на прозорците при определени устройства – телефон, принтер, скенер и т.н.

Но да започнем с разликите, които никак не са малко и са все в положителна насока. Съдейки по това колко бързо след появата на Vista се появи първият SP1, а сега, точно 4 месеца по-късно, излезе и новината за почти готов и разработен нов Windows, става ясно, че от Microsoft, също като потребителите, не са доволни от масово разпространяваната ОС. Windows 7 е по-скоро красив хибрид между най-доброто от XP и Vista – той работи много по-бързо, използва изцяло нов engine, има нова система за индексиране и управление на оперативната памет. Чисто технически не мога да обясня точно какво е променено, но фактите говорят сами за себе си – RAM паметта се използва в пъти по-добре от който и да било стар Windows, всички програми се стартират с поне 10-20% по-бързо, а възможностите за емулиране на друга ОС са просто феноменални – успях да го излъжа за всякакви програми и игри – включително за софтуер за диагностика на Windows 95, който дефакто си мислеше наистина, че това е Windows 95!!! Успях дори да излъжа драйвъри, че това е Windows XP SP2 32 битов… феноменално, поне според мен. Върна ли са старата добра DOS конзола, която е истинска конзола, а не exe файл на самия Windows. Макар Windows 7 все още да е пре-бета версия, той има много добра база данни с драйвъри. Разпознава ги бързо и лесно… всичко действа на принципа Plug & Play.

Друга нова опция са pin windows. Това е странна комбинация между старите познати taskbar елементи на отворените прозорци, Quick Launch и групирането на подобни програми в по един прозорец… дори донякъде е взаимствана идеята с иконките с fish eye ефект при MacOS. Трудно ми е точно да ги определя, пък и още не съм им свикнал, то в общи линии основните менюта на всяка програма са изкарани в съответния pin, а той от своя страна групира всички подобни прозорци. Интересно е и определено много удобно. Може да се върна и стария модел на показване.

Както вече споменах – индексирането и търсенето са феноменално подобрени! Всичко се случва за секунди, като има търсене по файлов формат, който е предефиниран… има превръщане на папките със снимки в интерактивни албуми, има интересна опция да прилепиш прозорец към част на екрана и той сам да се преоразмери. Четох някакви легенди за невероятните постижения в областта на много-курсорното управление при touchscreen версиите на Windows 7 – за това нямам опит, няма какво да добавя.

Относно страничните ефекти от това, че все пак е pre-beta версия, дотук са точно три – драйверите на звуковата карта се инсталираха без проблем, но звук няма :) Skype не желае да работи, дори с версия 4 beta, стабилната 3.8 или някоя стара… изчезват всички текстове и излизат само бели екрани – грозна картинка. Ще се опитам все някак да го излъжа. И последното е, че Flash Player-ът на Firefox се държи много неприлично – изчезва, забива, скрива се и т.н.

Към момента, след 24 часа използване на Windows 7, мога да кажа само Евала! От много време от Microsoft не бяха пускали нещо толкова добро. Надявам се, че до август 2009 година, когато се очаква официалното излизане на ОС-а, всички проблеми да са оправени и той да работи все така бързо и ефективно. Като споменах датата – не е лошо да се спомене, че Windows 7 може да се инсталира без регистрация и да се използва така до 1 август 2009г. Интересно хрумване за стимулиране на тестърите. Другата приятна изненада е, че Windows Update вече поддържа тази нова версия и си намира всяка новост, която излиза онлайн – тоест, без да преинсталираш, той сам си преминава към следващите версии на beta-та.

Ще продължа да го използвам, ако намеря решение на проблемите с driver-ите на аудиото и ще пиша нови и нови впечатления. Не съм голям любител на Microsoft, но когато пуснат нещо добро – не мога да им го отрека!

Слънцето отново изгря – все така ярко… все така непримиримо с нощта, със спомена от миналото… изгря и с неохота се настани на небето, приплъзвайки нежно огнения си диск по хоризонта, припомняйки, че вече е зима и топлината на деня е по-желана от всякога. Възкачи се и сега грее така приятно… но знам, че не след дълго отново ще се скрие – там, в земите на сънищата. Знам го, защото животът винаги следва своя строг и категоричен план – ден след ден, стъпка по стъпка… знам го, защото светът се движи от един мотор – сложен механизъм от емоции, мечти и надежди, който прави такт след такт – точно, безотказно… стъпка по стъпка.

Но това е друга история… колкото и да ми се иска, днес няма да ви разказвам за романтиката на игривия слънчев лъч, нито за надеждите и мечтите. Тази история е за обърканите съдби… за изгубените души на шепа нищо и никой не подозиращи лица… за загубата, борбата и лъжата… това е приказка за стъпковото моторче.

Задавали ли сте си някога въпроса “Какво е стъпково моторче”? Знаете ли как функционира и кога трябва да бъде сменено…? В нощта на разкаянието, едва две вечери назад, там, сред магическите гори на Ниберия, група елфи слушаха тази история… така залисани, сякаш времето бе застинало. Те стояха точно там, в късната вечер, под прекрасния небосвод, скрити от луната в сянката на голям и величествен дъб, небрежно насядали в тревата на по чаша ароматна малинова амброзия.

Задругата бе сформирана от шепа елфи, дошли от далечните земи на остров Цимушито, след като ужасна беда бе сполетяла родината им… само неколцина съумяха да се спасят и тази вечер те бяха тук – събрани от порива на сърцата им… белязани от миналото, но въпреки това усмихнати и с вяра за утрешния ден. На самото дърво се бе облегнал старият и мъдър елф Илко Вартанян Олъф, когото всички с уважение наричаха Илво. Той не бе като останалите, събрали се в късната нощ – макар повечето бегълци да бяха млади и несдържани, Илво бе умерен, замислен и винаги с една загадъчна усмивка на лицето. То бе скрито под две плитки от прошарени коси, на цвят напомнящи сребърните мини на джуджетата от Ларха, където бели и черни облаци се стенеха над главите им, примесени с аромата на горещо желязо. Лицето му бе ярко, но силно белязано от живота… присвити и напукани устни, като в левия край винаги се подаваше старата лула от сандалово дърво, от която небрежно се издигаше пушек от ментов тютюн. Скръстените ръце пред тялото му умело прикриваха облеклото и само върховете на кожените обувки се подаваха в мрака. Застиналият му поглед запечатваше образа на всеки, който говореше тази вечер, а в мига, в който той помръдваше с уста, пред силуета му се издигаше поредния гъст дим, без да обели и думичка.

От дясната му страна бе седнал Даниел – легендарен стрелец от горите на Армидал. Снажната ми фигура се издигаше високо над главите на останалите. Неуморните му криле повяваха листата по земята, а ръцете му, сякаш като на малко дете, бяха сплетени една в друга. Къси медни коси, покрили главата, надолу голямо чело, с белези от битките при Армидал. С елмазен поглед, винаги топъл и проницателен, а надолу притворената уста, която сякаш прошепваше с магия всяка изречена от другарите му дума. Даниел бе най-умелият стрелец с лък – на рамото му винаги висеше кожена чантичка, в която носеше своите чарди, а кадифените обувки все още носеха аромата на свежа трева, останала по следите му след дългото бягане в гората. Даниел винаги имаше какво да добави – думите му бяха най-точните стрели, които изстрелваше… можеше да повали всекиго, по всяка една тема, но днес бе мълчалив… със страхопочитание изслушваше историите на другите елфи и сякаш във всеки един миг бе готов да ги прекъсне, за да обясни какво и как се случва. Той добре знаеше за стъпковото моторче, но рядко го споделяше, без да са поискали изрично мнението му…

На срещуположния му край се бе настанила феята Синтия Ефъл… тя бе млада и красива… кръвта й кипеше от страст, а кадифената й кожа спираше погледите на всеки един… скрита под копринени прави коси, нейните линии в мрака напомняха на мираж на нимфа, която еротично трепваше в нощта, спирайки дъха на мъжете. Ефъл не познаваше историята на стъпковото моторче, която в този момент се разказваше… кристалните й очи, в контраст с тънките пурпурни устни, галеха дружелюбно… с изгарящото желание да бъде чута, изслушана и разбрана! Тя не искаше да слуша за стъпковото моторче – достатъчни й бяха разказите, които още в Цимушито не веднъж бе чула… нея я вълнуваше животът такъв, какъвто е – интересуваше се от реалността, от това какво се е случило – днес и сега. Стъпковото моторче звучеше като някаква странна легенда от миналото – притча за орисията на механизма на живота… а това вече бе прекалено сложно или по-скоро изтощително, за да му отдаде внимание. За какво й е на една елегантна фея да слуша фантасмагориите на някакви псевдо техници!

Въпреки всичко Синтия Ефъл бе там… и тя като другите слушаше разказа… знаеше, че колкото и маловажно да й звучи, историята за стъпковото моторче е една от онези, които сплотяват задругата! В крайна сметка това бяха само думи, които потрепваха в застиналия нощен въздух… а стъпковото моторче бе едва един малък детайл от голямата система на живота. Но така или иначе – за тях това бе смисълът – да общуват, да споделят и да се изслушват.

Някои от старците в горите твърдяха, че именно тези дълги среднощни разговори и разкази за стъпковото моторче бяха породили онази стъпка към бедствието по родните им земи. Защото и стъпковото моторче, точно както и самата история, има типичният навик да се повтаря – да прави един оборот и после отново да се превърта, но отмервайки все нови стъпки в историята. За разлика от неколцината приятели под величествения дъб, другите – онези, които останаха в мрачните земи на своя дом, те не обичаха да слушат за стъпковото моторче! За тях то бе детайл, който винаги е повреден – който се нуждае от подмяна, досущ като прокудените млади елфи. Никой от старците не търсеше причина – за тях движението означаваше промяна в техния така спокоен и застинал в забвение живот.

За щастие в този приказен миг, там – сред приятелите, имаше кой да разкаже историята на стъпковото моторче! Мъдрият и саркастично критичен елф Досьо – стар механик и близък приятел на всички бързоходци, със захлас разказваше за стъпковото моторче. Той ги разбираше нещата, не можеше да му се отрече! Ако имаше проблем в механизма, то той с лекота познаваше, че проблемът не в стъпковото моторче – то е здрав и ефективен механизъм, макар за болшинството винаги да изглеждаше некачествен. “Най-лесно е да го смениш… майсторлъкът е в това да го познаваш – да знаеш как работи, какво прави и да виждаш стъпките, които преплита! Те изглеждат малки, незначителни, но именно те движат целият механизъм” – казваше Досьо мъдро. Той бе дребно и набито елфче, с много сръчни и точни ръце. Косата му винаги бе разхвърляна по посоки, но погледът му бе пламенен – в него бушуваха пожари, а приведените отгоре вежди, заедно с челото образуваха сянка и навес – сякаш строго казваха “разбирам те и знам какво искаш да кажеш”! Той бе от неколцината млади елфи, който си бе позволил да прибере крилете си, разчитайки на своите бързи крака… заемаше любимата си стойка и често обичаше шеговито да критикува останалите.

Досьо се бе привел и гледаше към Рами и Естел – разказът за стъпковото моторче продължаваше… все така пленяващо и реално. Всичко бе започнало като приказка, но в този момент звучеше като реалност – всеки един от присъстващите осъзнаваше, че е направил поне една от стъпките на стъпковото моторче и че именно неговият неуморен ход ги бе довел тук, тази вечер… И докато Рами внимаваше в думите на Досьо, заедно с другите двама странници, настанили се до тях, то Естел отново се бе отнесъл. Той беше поет – неговото съзнание сега бе много далече оттук – някъде в някой далечен и приказен свят, а погледът му нежно докосваше Кресиния – втората от двете прекрасни феи. За Естел историята за стъпковото моторче бе ясна – напомняше му за една детска приказка, в която той знаеше, че винаги има щастлив край! По ценно бе да се наслади максимално на чара на Кресиния… сякаш превръщаше нейната красота в ритъм и в сърцето му свиреше цяла симфония… песен за мечтите, която се рееше в съзнанието му, сякаш всичко бе сън. С черни коси, които покриваха снежната кожа… там, сред ледените кристали на нейните дълбоки очи… цял океан от желания, които той си пожелаваше в този момент!

Та на кого му бе нужна тази история за стъпковото моторче? Слушаше ли я някой в този момент…? Или тя бе просто претекст за тях – неколцината в нощта, да се съберат и прекарат един приказен миг заедно. За момент, дори, историята за стъпковото моторче напомни на Естел една стара история за друг легендарен майстор, който обаче не разбираше от моторчета… за него те бяха дефектни – сменяше ги, без дори да обяснява защо! Другите под сянката на старото дърво знаеха защо – те разбираха поуката от всяка история…

Ето така неволята ги събра… подчини ги на механизма на стъпковото моторче, а те продължиха все напред… заедно! Защото те са бъдещето… те ще продължат по стъпките, оставяйки всичко мрачно и разбито зад гърба си – като спомен от един минал живот, в който, сякаш преди хиляди години, се бяха запознали и обикнали!

1. “Работи ми се, ама нито знам как, нито какво, нито защо” – този тип хора са способни на много неща, умея да се справят с поставени задачи, но в 90% от случаите не знаят с какво точно да се заемат. Те лентяйстват не по свое желание, а по стечение на обстоятелствата, които често са плод на несъобразителност и липса на опит.
2. “Човекът-фирма” – тоталните разгромители на реда и логиката на работния процес… те са гурута в своята област, често и в други дори. Работят на максималния си капацитет, при това по такъв начин, че в очите на другите дори изглежда повече. Те са себични, социопати, често агресивни в общуването си, тъй като се придържат към строго изграден модел, който им помага да постигат своите резултати. Често този тип хора действат по-скоро демотивиращо за останалите, тъй като критериите на работното място се увеличават.
3. “Дойдох да видя какво правите” – този тип хора не възприемат работното място като реалност. За тях това е обстановка от приятели, в която идват да изпият по едно кафе, да си видят пощата и да си поговорят с някой. Тези хора нито желаят да се учат, нито желаят да работят. Често пъти са добри професионалисти, които са се пренаситили и се носят по течението. Справят се със своите задачи качествено, но не и ефективно – работят бавно, незаинтересовано и някак между другото.
4. “Мене жокер ми не требе” – това са полу-божества, полу-служители. Изживяват се като Шива – могат всичко, правят всичко, никого не питат и като крайна цел имат да се похвалят. За тях нарцисизмът и самоизтъкването са единствени стимули в работен план. Подобни хора могат да бъдат изключително полезни и креативни, дори са склонни да работят срещу скромно заплащане. За тях предизвикателството е мост към похвалата и натриването на носа на другите. Не обичат да работят в екип с хора от типа човек-фирма.
5. “Не стана ли вече 5 часа?” – това са млади служители, обикновено с по-малко опит и ниска квалификация. Те са на прага, когато са изгубили първоначалния си ентусиазъм и тъй като нито могат да работят, нито вече им се иска, те просто очакват края на работния ден. Склонни са да помагат на колегите си в изключително важни дейности като приготвяне на кафе, масаж, изхвърляне на боклука, покупка на канцеларски материали – само и само да не са си пред компютъра.
6. “Не съм тостер, колкото и да приличам на машина” – темерути, асоциални типове… тотално игнориращи комуникацията. Те са вглъбени в своите задачи. За тях единственото важно е да получават задачи и работа, които да изпълняват… работят тихо, без въпроси… не обичат критика и съвети. Наподобяват машини, които са изрядни и точни във всичко – идват нареме, тръгват си първи и всяко действие при тях е пряко обвързано с изграден прицип, навик или логика.
7. “13-тият смърф” – това са личности, които никога от нищо не са доволни. Те идват на работното си място в търсене на проблем, недостатък или криза, при които да се възмутят и недоволстват. Мрънкането им е заложено подсъзнателно… извършването на работа за тях е процес, при който неизбежно допускаш грешки, за които да се оплачеш или в който да откриеш грешките на другите, за да им ги покажеш.
8. “Аз съм над тези неща!” – обикновено малко по-възрастни и олегнали личности. Това са хора, които са работили или си мислят, че са работили достатъчно, че да си спестяват “дребните” детайли. Те работят повърхностно, често пъти пречат и най-много обичат да си подремват на работното място.
9. “Аз съм Чък Норис” – това са хора, за които каквото и да си помислиш, то не е така… те играят театър – за тях животът е поредната роля, в която се изживяват като всичко, което не са. Ако си мислите, че те работят – значи те не го правят… ако ви изглежда мързелив, то значи тайно бачка по нещо. Опасни са, тъй като не подлежат на почти никакъв контрол.
10. “Няма проблем!” – идеалните шефове. Това са хора, които изпитват хроничната нужда да помагат, да съветват, организират и преустройват. Те винаги се стремят към някакъв свой идеал, фикция за перфекционизъм, изкривен през тяхната лична призма. Обичат да се обучават, да гледат от другите, да прилагат нови модели, да бъдат различни, но ефективни. Често жертват личният си живот в името на фирмата.
11. “Ако знаеш какъв виц прочетох” или “Хората-facebook” – хора, които са способни от 8 часов работен ден да прекарат 9 часа онлайн по социални и забавни сайтове… те четат блогове, форуми, пишат писма, изпращат СМС-и и най-много обичат да споделят новооткрити бисери от Интернет. Рискови са, тъй като рядко работят ефективно, но категорично нарушават работните процеси на своите колеги.
12. “Да, но аз на твое място бих…” – личности, които започват деня си с хороскоп, плюят през рамо и не идват на работа, ако видят пътем черна котка. За тях суеверията и екстраординарното са върховният мениджър, който ги ръководи в работата. Обичат да казват на другите как да направят нещата, базирайки съветите си не на опит или ефективност, а на предчувствие, усет, очакване…
13. “Толкова съм нормален, че напускам!” – идеалните служители. Баланс между общителност, работливост, изпълнителност и отговорност. Най-често този тип хора си сменят постоянно работата, тъй като им се налага да работят с един от останалите типове хора, което не им позволява да балансират и да работят в най-чистия смисъл на тази дума. Имат хронична ненавист към идиоти.

Аз лично се забавлявах искрено и се смях от сърце… все още не съм гледал всичките, но сред първите реклами имаше невероятни попадения, особено тези за Mac и PC.

Гледайте на воля и се забавлявайте: http://www.adhaiku.com

Житейският ми път като мениджър на проекти започна в не безизвестната българска уеб компания Маг Студио. В Маг попаднах след един много успешен headhunting, докато симулирах дейност в Нова Телевизия. Тогавашният IT или водещ PM – Митко Ангелков, с когото по-късно се оказахме и роднини, ми предложи да отида на интервю, след като няколко месеца аз бях от страната на клиента… допадна му как комуникирам, допадна му, че разбирам сайтовете не просто като код… не като потребител… а като анализ на една система, която трябва да е еднакво ефективна, бърза и удобна. След това попаднах в ръцете на Киро, който – ако не го познавате, мога да ви кажа едно – няма по-сладкодумен пич на този свят. Така и попаднах в Маг Студио… леко откраднат, но изпълнен с невероятни очаквания… попаднах в свят, който до този момент ми беше абсолютно непознат – в света на уеб разработките, където с пълна сила важи правилото – започва като приказка и завършва като реалност!
В Маг Студио работих година и половина… започнах работа в най-експанзивния момент на фирмата, когато персоналът нарастваше неимоверно, дори шокиращо… от 20 човека маговците достигнаха пиковият си миг в човешките ресурси към края на 2007, когато бяхме 83 човека! Оттам започна срив… макар дипломната ми работа да е именно анализ на този срив, аз до ден днешен не мога да си обясня, какво доведе до върешно-корпоративната криза, която повлече и мен – или аз нея?! При всички положения нещата вървяха на зле… програмисти, дизайнери, администрация – масово хора напускаха… не мога да говоря в точни цифри, но имаше периоди, в които прощалните партита бяха нещо като неписан закон за всеки петък… “Какво ще правиш в края на седмицата? – Аааа, ами ще изпратим двама-трима колеги във фирмата и ще ходя да си купя хляб от Билла”. Опитите да се стабилизира положението ставаха все по-безуспешни… започна се със структурни промени, дойде Крис, по-късно назначиха фирмен психолог и експерт човешки ресурси в лицето на Нона… определиха се екипи, провеждаха се постоянно разговори със служителите, обещаваха се нови заплати, купиха два заека ебачи-педерасти, които клатеха една клетка по цял ден… нищо не помогна! От най-бързо развиващата се IT компания, Маг Студио се превърна в символ на неефективно управление на персонала. Стигна се дотам, че хората в бранша ги наричаха “Mag Studio – най-добрата борса за IT специалисти”, тъй като почти всички бяха много добри експерти и също така почти всички искаха да си тръгнат… най-лесният начин да си намериш нов служител бе просто да си потърсиш в Маг и да си го окраднеш! Отвратителни времена.
Интересното е, че този процес се случи много бързо… в рамките на няколко месеца. Всичко започна с напускането на няколко ключови фигури от Маг Студио… лица, които никой не очакваше да си тръгнат – все лидери, предимно неформални. И оттам, направо лавинообразен ефект… един след друг, един след друг… аз бях някъде към средата на кризата, но шокът в самото функциониране вече бе осезаем. Имаше невероятно много клиенти и текущи проекти, а нямаше хора, които да ги завършват. Интервюта за нови служители се правеха всеки ден, но при този глад на специалисти, задачата по намиране на програмист или дизайнер е мисия невъзможна! Конфликтите в Маг Студио по това време бяха на всички възможни неща… ръководство-администрация… администрация-продажби… продажби-мениджър проекти… и така надолу, до най-junior програмисти, дизайнери, дори секретарката! Сътресението бе безумно – нямаше караници и скандали, но във въздуха се усещаше едно напрежение… сякаш има бомба, която всеки момент ще избухне. Обедните почивки се бяха превърнали във време за обсъждане на проблемите на фирмата… клюките погълнаха работния процес! Кой на кого какво, какви пари, Киро на сапун и подобни глупости… Никой не оценяваше добрата страна на фирмата… колегите си обменяха феноменално количество обяви за работа, препоръчвайки на приятелите си кой къде да отиде. С две думи – крайният резултат бе неизбежен.
Аз си тръгнах в края на 2007 година… без да имам предложение от друга фирма, без лоши чувства, без нищо… просто прецених, че е дошъл моментът. Спомням си, че тогава много страдах, че за молба за напускане няма образец – та си написах една. И понеже знам колко трудно се намират, в тази тема ще оставя образец, ако на някой му потрябва. Иначе – от Маг Студио ми остана много… ама наистина много. Преживяното там може би в пъти превишава който и да било жизнен или трудов опит… научих се на занаят, научих се от много много грешки, видях и 2, и 200… Както се казва – за Маг или добро, или нищо! Това е свещена тема за всеки един, който е бил там и е напуснал. Един приятел се шегуваше, че Маг Студио е като онези кратки абревиатури, които ти оставят белег за цял живот – СПИН, ПТП, БА и МАГ. Може би когато си отивах съм таял някаква малка злоба, необяснима омраза, но днес ясно оценявам какво съм получил там… ясно ми е, че Киро не е никакво чудовище или анимационен герой… той е прекрасен човек, който прави всичко възможно да се справи с бизнеса, който управлява! И макар на моменти да прави грешки, факт е!!! – много го бива… факт е, че Маг Студио още ги има… потъващият кораб пак е на повърхността… вече нямам много останали все още работещи там приятели, за да знам как е, да имам информация от кухнята, но сякаш ситуацията е нормализирана. Все още има тръгващи си хора, но това е неизбежно, дори в Рая!

И така, превръщайки се в поредния екс-маговец, аз си тръгнах от Маг Студио няколко дни, след като те организираха един TeamBuilding. За добро или за лошо, но тогава, на изпроводяк, се сприятелих и сближих с много хора, които дотогава не познавах добре – все редови служители. Оттам нататък започна едно дивно търсене на работа… та тук, та там… то не бе NetAge, не бе Nestle и какво ли още не. В крайна сметка, обаче, приех предложението на една от бившите мениджърки продажбни от Маг Студио, която тогава започваше като управител на представителство на холандска IT компания за България. Всичко отново звучеше магически хубаво… и беше! Имах добрата възможност да участвам пряко в изграждането на една малка фирма, от нулата… на построяването на екип, налагането на модели за работа, особено по отношение на управлението на проекти. Тук вложих много от нещата, които научих в Маг… наложих и идеи, които съм имал, но бяха отхвърляни преди. Свобода да изградиш работата си – невероятно усещане, което пожелавам на всеки.
Но, както поетите казват – дойде септември… възникнаха някои особености, няколко проблемни проекта, които аз приех лично… и най-важното – дипломирах се и най-после имах възможността да търся попрището, в което работата ще ми доставя истинско удоволствие. И така – сега съм на прага да си тръгна оттук. Имам някакви идеи накъде ще вървя, но това е предмет на отделна тема.

Какви са изводите? Изводите са много, но най-важното е – внимавайте, когато ходите на TeamBuilding, защото може да напуснете после… в Дигиталус също напускам, след като преди седмица имахме организирани фирмени мероприятия. Сериозните изводи са, че човек трябва да се стреми да вземе най-доброто от всяко работно място… да научи максимумът уроци, които житейският път му предоставя… да гледа позитивно, да не приема нещата лично и да се стреми винаги напред! Само истинските ми амбиции и поставените цели са ме довели дотук… за човек на 23 години бая видях, бая работа ми мина през ръцете. За страничните наблюдатели е нищо, но изградих усет, който ме пази и всеки следващ път, всяка следваща работа е много по-добре премислена от мен… много по-добро място, в което да продължавам своята кариера… Минах през всичко – от това да ме бият на работното ми място (поздрави на семейство Фриш от BB Media), през митниците на София, арести, НСБОП и законни кражби на стоки от камиони и пломбиране на стока срещу специално заделен от бюджета на фирмата корупционен фонд, през Нова Телевизия като сценарист на Милен Цветков, свидетел на неговите истерии, тръпката на живото предаване, а после и като асистент на РR-ката, по-късно и неин заместник, през неплатени заплати и драми в Маг Студио, през идеи за частен бизнес с Киро и така до днес… като мениджър на проекти в холандска фирма… утре Бог знае какво ме чака ;)

P.S> Понеже по-горе написах, че ще дам, ето и шаблон или образец за молба за напускане на работа по взаимно съгласие. Постарал съм се да я изпипам максимално и да отговаря на всички естетически и законови принципи. Теглете на воля и дано да е за добро!

Първото ми впечатление, след като я опитах, беше много много добро… имаше невероятен микс от вкусове, при това в съвършена пропорция. Опасявах се, че може да е люто, но всъщност се оказа добра комбинация от солено, кисело и леко сладко… чисто визуално не изглеждаше много добре, но вкусът бе уникален. За съжаление, обаче, по завоите на пътя към Сен-Тропе, които брат ми взимаше като състезател от турнира в Льо’Ман ‘67г, кутията падна на земята и безславно се разпиля по пода на Мерцедеса. От тогава в мен се зароди желанието да пресъздам тази уникална рецепта и ето, че вчера го постигнах:

Необходими продукти:

• 1/2 пакет кус-кус (около 200-250гр.)
• 1 пресен домат
• 1/2 прясна краставица
• 100гр. маслини (микс зелени и черни)
• 2 печени чушки (желателно е червени)
• 1/2 пакетче стафиди
• 2-3 клонки джоджен/мента (може и сушен, но пресният е за предпочитане)
• 1 пресен лимон
• 2с.л. зехтин
• соев сос (най-добре тъмен)
• сол

Приготвяне:

Приготвяте дълбока тенджера, в която оставяте да заври вода, след което изсипвате кус-куса и посолявате. Оставяте да ври на тих огън, докато кус-кусът набъбне (около 20 минути). След като е сварен, той се изцежда и измива обилно със студена вода и се оставя да се отцежда. Стафидите се накисват в купичка с топла вода, за да набъбнат за около 5-10 минути, след което се измиват също със студена вода, за да се махнат малките боклучета от тях. В дълбок съд започвате да нарязвате на много много ситни парченца измитата и обелена краставица и доматът (като за таратор!). Посолявате ги, след което нарязвате по същия начин печените чушки и обезкосмените обезкостените маслини. Ако кус-кусът се е изцедил добре, прибавете и него, заедно със стафидите, като разбърквате добре.  Лимонът се изстисква и със сока се полива салатата (лимонът в никакъв случай да не се замества с оцет, дори и да е балсамов!). Отново се разбърква добре и се прибавят нарязаният на ситно (или стрит, ако е сух) джоджен, солта и малко соев сос. Опитайте на вкус и ако е необходимо прибавете още подправки – вкусът трябва да е силен, ароматен, но не и натрапчив – опитайте се да постигнете баланс между солта, джоджена и лимона. Чак след като я овкусите, прибавете и зехтинът (в никакъв случай не го замествайте с олио, тъй като ще убиете вкуса на салатата!).

Салатата се сервира студена (желателно е да престои няколко часа в хладилник след приготвянето) и върви прекрасно с бяло вино. За допълнителен вкус, можете да прибавите и бяло пилешко месо (за предпочитане варено, но може и пушено), отново нарязано на ситно… за хора без вкус и естетика в храненето – препоръчват и прибавянето на магданоз (аз просто не обичам). Също така – като заместител на стафидите, може да експериментирате с каперси (не е изпробвано – това е лично моя идея). Важното е да не прекалявате със зеленчуците в табулята, както и с подправките – уникалността на салатата и рецептата е именно в баланса между кус-кус и всичко останало :)

Мъжете са бързо еволюиращи създания – като опасен вирус, който мутира, постигайки крайната си цел. Докато навърших 12 г. не правех разлика между момчета и момичета. На 14 г. смятах женския пол за смъртен враг на човечеството. Когато бях на 16 г. започнах да си мечтая да си имам гадже. В продължение на две години искрено съжалявах за тази своя мечта. На 18 най-после си намерих. Но нямаше никакви чувства. И секс нямаше. Всъщност имаше нещо средно между посредствена отговорност и задължения. Затова реших да си търся сантиментално и много чувствително момиче. На 21 си намерих. Тя беше толкова чувствителна, че се разплакваше от най-малкото нещо. По цял ден плачеше за какво ли не, а отвреме навреме заплашваше, че ще се самоубие. Опасявах се, че интерпретирането на самоубийството може да включи и мен в брутални сцени. Затова реших, че ми трябва темпераментно, динамично момиче. На 26 си намерих. Тя кипеше от енергия. Започваше едновременно десет неща и без да завърши нито едно, на другия ден започваше нови десет. Отначало беше много интересно, но после започнах да се чувствам като идиот около нея. Не е добре да имаш успяла жена. Реших да си търся умно и практично момиче. На 31 я намерих и се ожених за нея. Тя беше много умна и здраво стъпила и с двата си крака на земята. Беше толкова практична, че се разведе с мене и толкова умна, че ми взе всичко което имах…
…сега съм стар и мъдър. И си търся момиче с големи цици!

Днес, излизайки за работа в 7:45, за пореден път се убедих в едно – нарастването на трафика и броя автомобили в София има близка по форма прогресия до тази на появата на информация в Интернет… но в целия този калабалък хич не ми допада аз да съм статичната “бръмка” във веригата, която се влачи час и 10 минути, за да измина 12км… и ако информационните потоци нарастват на принципа на теорията за “Скачащите Иисусовци“, то столичният трафик е една мнооогооооо информирана и пренаситена с комуникация среда :)

Но да се върнем на въпроса – откъде се взеха толкова много коли? Как така сульо и пульо изведнъж започна да се вози? Защо всички дойдоха в този и без това препълнен град? – отговорите на тези въпроси са доста противоречиви и в крайна сметка всеки един от нас представлява предпоставка за текущото съствояние на града! В крайна сметка – и аз бях там, и аз задръствах… и аз бях сред онези, които търсеха начин да се измъкнат… от онези, които заобикалят в блажената си надежда днес да открият тайна пътека… Да, ама не! В София няма тайни… ако малките квартални улички навремето бяха красиви и чисти девици, то в момента дори алеите в парковете са блудници, по които мърсуват десетки автомобили… Днес, в задъстването на семинарията, видях как колите могат да се движат по всичко и навсякъде! Това пътно платно, това насрещно движение, тротоар (б.а. който между другото на руски се пише с у), трамвайни релси, канавка, входна алея за жилищна сграда… бяха като хлебарки! Някаква абсурдна суматоха, в която всички викат нервно, свирят с клаксони, псуват и летят около теб… и защо, за Бога?! Защо е нужно да си го причиняваме…? Не съм аз този, който може да отговори, защото, макар в тази мила родна картинка аз да си стоях на топло в Галанта, отпуснат в меката седалка и слушайки рок балади по радиото, заглушавайки безумието навън… въпреки това, аз съм съучастник, аз съм виновен точно толкова, колкото и ти, и той, и всички останали… Вина, която съм скрил дълбоко под натрупаната от чакането жлъч… Съучастник още от мига, в който си купих автомобил…

И тук отново спрях! Замислих се… че от кога да притежаваш е вина? Защо се чувствам виновен за нещо, което съм постигнал сам… нещо, което съм си купил с парите, за които съм работил? Нещо, което ми доставя удоволствие, нещо мое, лично…? Как така изведнъж автомобилът от привилегия се превърна в проклятие за един град?!

За миг през ума ми прелетя една енергия, типично българска, така наситена в съзнанието на всички… сякаш онзи симпатичен момък в колата отсреща ме срази с нея – “Виновна е държавата” прошепна ми вътрешния глас и ме остави да дерзая. “Ами да! – нямаме метро, нямаме градски транспорт, нямаме условия за двуколесни…! Те са виновни – смърт на правителството!”… някакъв странен пристъп на гняв ме обвзе… дали защото рок баладата бе заменена от блек метъл… дали защото преди няма и седмица ми се наложи да пътувам с градски транспорт, което ми нанесе душевна и физическа травма… или просто защото търсех изкупителна жертва, търсех виновен, в жалък опит да изкупя и без това необяснимия усет за извършено престъпление срещу обществото.

В крайна сметка, може би виновни няма… няма, защото ако имаше виновни, то това не са те… не си ти или той… това сме всички ние, всеки със своя специфичен принос… Един умен човек преди време ми каза, че прогресът не се базира на изясняване на вината, а на осъзнаването на проблема. В крайна сметка, дори Петкан Пенчов, който седи на големия червен стол в кабинета си да е виновен, с какво това изясняване на вината ще помогне? Ще го убием? Ще го сменим? Ам’че не се ли смениха достатъчно досега, а? Тъй като гледам – все съм си в задръстването! Проблемът е по-скоро в осъзнаването, в разбирането на проблема като такъв… проблем, който не е индивидуален… не лична драма, а е в обществен интерес! Май малко културата ни пречи да осъзнаем кога нещо засяга и зависи от един и кога това касае всекиго! Дори и онзи симпатичен Мутрьо, който кара AMG-то със 120км/ч по трамвайните релси!

Май по отношение на менталното си развитие и възприятието на света сме някъде там, между вдетеняването и бурните тинейджърски години… всеки е велик, всеки е номер едно, всеки е сам за себе си… и сам войнът е войн… дали? Ами че как пустите жълтурковци с дръпнатите очи, които, не стига че са повече, ами са на два пъти по-тясно, при това оградени от вода, на земя, която се тресе по навик през ден… как те не намират вина? Как успяват да бъдат не единаци, а армия при решаването на проблеми? Как отделният индивид не е отделен, а част от общото и проблемите не се разглеждат за откриване на вина, а се решават – взаимно, без лишаване, без желание за убийство на правителството или съседа?

…Карамба, какво ми причини това задръстване…? От пътната обстановка стигнах до анализ на социалната психология на японците? Май е крайно време да стигна до офиса… пък, все пак, и утре е ден, и утре ще е задръстване! Кой знае до какви проникновени заключения ще достигна!