Мрънкам в блог

След близо едномесечно затишие от моя страна, отново се завръщам в блога… върна ме една новина… една история, която всички възприеха като нещо ново, а за мен бе една стара песен, изпята в нов политически и обществен кавър. Става въпрос за кризите… за всички онези кризи, които ни засипват отвсякъде – засипват ни сутрин по телевизията, после по радиото, на път към работа… в работа отново кризи, после на обяд – пак кризи… цял ден кризи – кризи при клиентите, при партньорите, при всеки, с когото общуваме, работим или просто случайно срещаме. Кризите са част от живота ни – сякаш кризата не е форсмажорно обстоятелство, а част от ежедневието. Аз лично се изморих да слушам за кризи… само с едно мигване в главата ми изплуват толкова много събития, разгледани като кризи, от не далечното ни минало… Дали някой може да помогне? Да! Нека спре финансовата криза, газовата криза, кризата на средната възраст, енергийната криза, екологичната криза, кризата с птичия грип, борсовата криза, кризата с недвижимите имоти, кризата на прехода, кризата в студентски град, кризата в Газа, кризата в Грузия, Чечня, Кувейт, Филипините, Ирак, Иран и Афганистан… да спре кризата с работните заплати, кризата на недостиг на специалисти, интелектуалната криза, кризата в училищата, кризата с фалшивия алкохол, наркотиците и пиратството… нека спре кризата с насилието в училище, кризата с циганите, кризата с отрицателния прираст на населението, кризата с озоновата дупка, кризата с непочистените улици, войната по пътищата и домашното насилие, да спре кризата с горивата, международните конфликти и кризата с тероризма… да направи някой нещо, за да спрат всички онези кризи, с които ме засипват всеки ден.

Живеем в свят, който не еволюира, а революира. Тоест – всичко се случва при крайности, напредъкът е резултат от сблъсък, от конфликт… Страните в конфликтите не желаят баланс – те търсят радикалното, което ще доведе до промяна. Липсва взаимност – липсва общото желание за справяне с проблемите… те просто се заобикалят, при нулева стойност на разрешаване – тоест, дори и някой да печели от конфликта, то сбора от печалбите и загубите прави нула за двете страни. Това е въплътено в принципите на международните преговори… и се материализира в действителността ни, в днес. Обществото ни е радикално, изплашено и незаинтересовано. Властта пък, от своя страна, е силово гарантирана и постоянно се стреми не към решаване, а към заличаване на проблемите… докато самото общество в крайна сметка не се превърна в проблем за властта.

Ето защо се стигна до този момент… в който всичко се възприема като криза – това е невъзможността за съвместно решаване на проблемите, с които се сблъскваме. Винаги се прибягва към чиста форма на пазарлък между държавата и обществото. И това става донякъде поради народопсихологията на българина – да бъде пасивен до момента на крайна ескалация, когато кризата е обичайният очакван краен резултат от несправянето с проблемите.

Налице е, освен това, и фактът, че страните по конфликтите никога не използват адекватно ресурсите си за баланс на силите. Стигало ли се е поне веднъж до ефективни дебати? До преговори? До опит всеки да вложи най-доброто от себе си, за да се реши дадена криза? Държавата и обществото нямат общи интереси, на които да се базират целите им… или поведението им противоречи на това. И така в крайна сметка се стига винаги до ситуации, в които всички възприемат отстъпките не като предоставяне на свобода за преговори, а като измамни ходове за придобиване на алтернативна сила за атака срещу другата страна.

Кризите са страх… страх от това, че никой не знае какво следва… какво ще се случи. Кризата е състояние, при което всеки е сам за себе си. „Един за всички и всички за един?“ – не… по-скоро „Една криза за всички и всички са в криза!“.