Мрънкам в блог

От край време родните ни земи се възприемат като сърцето на един малък регион, който сякаш живее откъснат от останалия свят, който има свои собствени обичаи, традиции и разбирания за всичко - Балканите. За нас тук е райско кътче, или не чак дотолкова райско, но за сметка на това си е наше, ние се идентифицираме с него, чувстваме се като неразделна частица от едно цяло, което за другите изглежда като болест. И може би нашият така наречен “Балкански синдром” си е точно това - болест, предавана от поколение на поколение - вирус, който ни кара да сме така общителни, усмихнати, весели и винаги недоволни… Може би никой друг не може да е като нас; може би и нашата балканска жилка не е нещо чак толкова положително; може дори ние самите да се отвращаваме от себе си, но кой ли ни е питал къде искаме да се родим, пък и… родиш ли се тук, насред “нищото на Европа”, то ти си обречен цял живот да си носиш родното в кръвта! Защото един “нашенец”, дори и да напусне земите на своите родители, както все повече практиката показва, че е присъщо за нас, той си остава завинаги балканец.

Трагедията е в това, че освен всичко останало, ние – българите - обичаме да се забавляваме… При това да се забавляваме или за сметка на някой друг, или по един много особен начин, който никой друг не разбира: безкрайни са примерите за “черния хумор” на българина, който би докарал до истерия някой англичанин например! И не ни стига, че се забавляваме, но и не осъзнаваме, че го правим - станало е толкова първично за нас, като дишането - поемаш въздух и казваш някоя глупост. Друго типично е да се лъжем взаимно на принципа - аз го лъжа, че му вярвам, пък той ме лъже, че той ми вярва… и така до безкрай. Било то по телевизията, радиото, вестниците, рекламите, семейството, политиката - навсякъде рецептата за оцеляване е синоним на измама.

И макар и аз да съм от същата тази група или дори етнос, ще наруша една типична черта - безредицата и ще разгледам някои присъщи балкански черти. Да започнем с това, че нашенецът не се осъзнава като такъв, а като гражданин на света - като интелектуалец на световно ниво, макар да е един обикновен и долнопробен шоумен, който забавлява публиката, тоест - обществото, а то от своя страна в България се дели на две - публика и уж артисти - едните гледат сеир, а другите се правят на маймуни - правят шоу. И точно от това се провокира и отрицателното отношение спрямо българите в чужбина - защото някой е решил да си прави шоуто, българското шоу, в чужбина и разбира се в очите на чужденеца той оставя само отблъскване и разочарование, подписано с нарицателното вече: “българин”. Но на него това не му пречи - българският шоумен е безразличен към всичко, като се интересува единствено от своето лично благо, а то обикновено се ограничава до това, да се забавлява.

Не се опитвам да кажа, че нито един друг народ не знае как да се забавлява, напротив - просто ние сме се научили да превръщаме в майтап всяка една ситуация… А това вече е грешка! Защото семейството и бракът не са просто шегичка или предаване по телевизията, което гледаш и се смееш, а когато ти се доплаче - просто спираш. И точно по тази причина 66% от българските семейства, след известна доза смях, сега са на ниво - плаче ми се, ама ме е страх да пророня и сълза. В шоуто по български, нито тези, които го водят, нито публиката, осъзнават, че са изгубили границата между реалността и сцената на забавление - защото Бай Ганьо би могъл да се роди във всяка една страна, но само в България може да се превърне в кумир - смеем се на самите себе си и сме недоволни, когато другите ни се смеят… Е, явно значи не знаем какво искаме! Или пък знаем? - Искаме да се забавляваме… Искаме шоу.

И тук за пореден път се натъкваме на въпрос - защо в България, а не някъде другаде, хората се нуждаят повече от всякога от забавление? Отговорът е много простичък - заради историческото ни минало, колкото и да не обичам да търся проблема, като по българска традиция, в миналото (все пак и САЩ нямат кой знае колко продължителна „свободна” история, ама като ги гледам, не се оплакват!). Тъй като страната ни е кръстопът, по който, откакто съществува цивилизацията, всеки минава и оставя по нещичко, с годините сме започнали да се затваряме вътре в себе си и логично, като се самоизолираме, слагаме началото и на самоиронията, която на този етап е станала инстинкт за самосъхранение за българина - той се шегува със себе си от страх да не се пошегува друг с него. Това вече води и до компенсаторно поведение, тоест - комплексите. След като България е била под робство пет века днес е напълно нормално народът да иска да има власт и показност - когато толкова време си мълчал и си бил каран да се криеш в крайна сметка се стига до мига, в който искаш да се показваш, да говориш, да имаш. Един вид се опитваш да запълниш онази празнина, която е останала от миналото, като препълваш настоящето, но това не води до нищо качествено. Дори обратното - получава се ситуацията, която се опитвам да опиша - получава се една комедия, но не в театъра, а в живота.

Така си обяснявам желанието и стремежа към забавление, но остава любимото ни традиционно извъртане на истината, което доставя неповторимо удоволствие за родените по Балканите. Може би отново фактор е същото онова подтисничество, което е породило страх, предаван от родители на деца и който толкова време е бил насаждан, че сега провокира ответна реакция - лъжата. Това е поведение, с което си борави само човекът в природата и което му помага да оцелее когато се чувства застрашен. Лошо е обаче когато лъжата прерасне в лицемерие, а в кръвта ни за съжаление тече точно това.

Е, не всеки разбира се отговаря на тези критерии, но е факт, че една голяма част от българите отговарят на всичко казано дотук. Шоуто по български е спектакъл най-вече за онзи, който е актьор в него, пък и е присъщо за долните класи. Напълно неприемливо е да мислим, че всеки един би могъл да падне толкова ниско, че да се самоунижава пред обществото, получавайки от това удовлетворение. Няма да намерим български “шоумен за живота”, който да е част от средната класа или от висшите прослойки на обществото, но след като 90% от населението са под това ниво, то е напълно обяснимо и очевидно защо по улиците на България е пълно с луди - те не са луди - те просто се забавляват. Защото, след като си изгубил всичко друго в живота си, когато е пресъхнала и последната капка достойнство и когато знаеш, че нямаш жълта стотинка, за да си купиш хляб, а ако имаш, то опашката пред магазина или пък цените на хляба са толкова високи, че предпочиташ да умреш от глад, единственото, което можеш да направиш, е да си отидеш с усмивка и аплодисменти от своето собствено Шоу по български, преди да паднат завесите и на твоята театрална сцена, защото конкуренцията при актьорите вече е завидна в родината ни, пък може би дори скоро ще доживеем и деня, в който няма да останат нормални хора, които да бъдат публика - лесно е да правиш шоу, но е трудно да се смееш на трагедията, когато живееш в нея…