Мрънкам в блог

През изминалата седмица на март бях в командировка из страната, като една от по-продължителните ни спирки бе градът на тепетата. Именно там, вечерта на 14 март в доста известната механа “Сентрал Парк” за първи път видях и чух за пловдивския талисман Стефчо “Автографа”. Името му е Стефан Любомиров Иванов и е на 48 години. Въпреки очакванията на повечето хора, които го гледат като психично болен или просяк, Стефчо е невероятно добродушен и ерудиран човек - по думите на преподавател от Пловдивския университет (с когото бяхме на една маса), Стефан е един от малкото мъже, завършил Начална и предучилищна педагогика и журналистика, като знае перфектно немски език и поназнайва и други чужди езици…

Всъщност дотук разказаното звучи като историята на един от хилядите възрастни българи… единственото различно у Стефчо е, че той има манията да събира автографи. Говорим за мания, която е смисълът на живота му… той живее само за да вземе поредния подпис от някого… без значение дали е велика и знамените личност, или обикновен човек, с по-интересна история - както той самият каза онази вечер, “всеки автограф е злато и история”… мания, която е събрала в големите му тетрадки над 150′000 подписа… или поне за толкова се предполага, като е силно вероятно да са далеч повече.

Искаше ми се да мога да ви разкажа за него… да ви го опиша така, че да изпитате ситуацията… възрастен мъж, с дълга и преплетена черна брада (с която, според самия него, той прилича на терорист) и къса коса, облечен в най-обикновени тъмни дрехи… но с една невероятна походка и поглед, сякаш се опитва да попие всеки трепет от околните… с винаги протегната дясна ръка напред, за да се здрависва и запознава с хората, а под лявата здраво държи дебел тефтер и скрити десетина химикала и писалки във вътрешния джоб на сакото. С влизането в механата музиката бързо заглъхна и всички се обърнаха към него… обърнаха се с едно стресиращо за мен уважение и внимание… той се насочи към нашата маса и поиска два три автографа, като преди това се поинтересува кой кой е и с какво се занимава… домакинът от масата го покани да седне и да се почерпи.

Малко по-късно ми разказаха неговата история… Без Стефчо не минава концерт, прием, спектакъл, коктейл, семинар, пресконференция или официално гостуване… той е навсякъде… Винаги… дебне за поредния автограф… по улиците на родния си Пловдив, в НДК, пред Народно събрание или Президентство, на летище София и т.н. Сред най-ценните му автографи са този на папа Йоан Павел II, Клинтън и всичките 100 футболиста, влезли в класацията за най-знаменитите личности на футбола за изминалото десетилетие.
Мечтата му е да бъде кореспондент на немска медиа в Пловдив, а най-често задаваният към него въпрос е: “Защо не участващ за рекординте на Гинес?”. Всъщност единственият проблем е, че Стефчо Автографа събира само подписи, без да записва имена под тях или дати… твърди, че помни всеки един от кого е! Именно този факт пречи да бъде документирано официално достоверността на подписите… Но Стефан не лъже… той не е способен да лъже, тъй като неговото съзнание е изкривено… той не е луд… той е открил смисъла на живота за себе си… и го следва неизменно… на него са му чужди проблеми, странични от хобито му… той не лъже, не обижда хората… винаги невероятно изискан и добронамерен, понякога, за да се сдобие с някой “много труден” автограф, прибягва до хитрости и се представя за репортер. По думите на пловдивчани, преди години е работил на много места. Последно, преди 10 ноември, е бил във “Вторични суровини” на Електроапаратурния завод. Става злополука и оттогава е с пенсия за инвалидност… 65 лева месечно… 65 лева, с които не просто живее… не просто успява да купи тефтерите си… 65 лева, с които обикаля цяла България ежедневно… 65 лева, с които се грижи и за семейството си - майката и бащата, вече столетник, които също живеят от пенсията му…

Това е историята на един уникален Човек… Човек, с главна буква… Човек, който, за разлика от 99% от хората, е открил своят смисъл и път в живота… вярва в него и тази вяра му помага да продължи напред… вяра, с която е спечелил не само доверието, но и приятелството на всеки, когото срещне… от обикновени хора, през репортери, политици, чуждестранни известни личности и прочие… Човек, чието име би трябвало да се знае от българите, защото има много, на което да се научим от него… да научим как да се усмихваме, как да следваме мечтите си, колкото и абсурдни да са те… как да се справим с живота с 65 лева, и все пак да видим целият свят… да се научим да бъде една идея по-луди, ако лудостта на Стефчо автографа го е превърнало е един добър и всеотдаен човек.