БЪЛГАРСКА НАРОДОПСИХОЛОГИЯ РАЗМИСЛИ ВЪРХУ ТОВА КАКВИ СМЕ БИЛИ И КАКВИ СМЕ ДНЕС Том 1 Марко Семов БЪЛГАРСКА НАРОДОПСИХОЛОГИЯ РАЗМИСЛИ ВЪРХУ ТОВА КАКВИ СМЕ БИЛИ И КАКВИ СМЕ ДНЕС Том 1 Второ преработено и допълнено издание Университетско издателство „Св. Климент Охридски" София, 1999 © Марко Атанасов Семов 1999 Университетско издателство „Св. Климент Охридски" 18ВК 954-07-1256-4 Бн "" ната - обществена характеристика на българския характер, в отношението на българина към институциите, на първо място към държавата и властта, но и към ред други страни и общности (семейство, община и пр.). Приносът на Марко Семов тук не е само в сполучливото проникване в историческия процес и в отделните черти и особености на българския характер, но преди всичко - дръзкото навлизане в съвременните дадености и прояви на живота ни. Всъщност не само като учен. но преди всичко като писател народовед, Марко Семов разкрива както привлекателните черти, тъй и грозните язви в поведението на съвременния българин. Народопсихологическата картина или по-точно съвременната българска народопсихология според Марко Семов пази малко от историческото и националното - особено що се касае до положителното и самобитното, и се разширява в транснационалното и универсалното. Българинът според автора възприема и усвоява по-бързо плодовете на масовата култура, кича и т.н., които не само замърсяват обществения климат, но подражателството се превръща в обезпокоителна особеност в националната характерология. Достигнал до тези истини и описал образно, но точно типичните черти и прояви на българина, Марко Семов търси обяснение за специфичното в народопсихологията ни в третата част на труда си. озаглавена „Комплексите и парадоксите в българския характер". И наистина тази последна, трета част на книгата, е първи опит да се видят и разкрият главно промените, настъпили в поведенческото отношение на българина към Отечество, държава, власт, общество, морал, право и т.н., към съвременните му схващания и особено в комплексите, парадоксите и компенсаторното поведение, които характеризират тенденциите, но и очертаващите се особености на съвременния български характер. Без да подценява универсалното и общото, което в края на XX в. чрез масовите комуникации бързо и цялостно прескача граници и духовни прегради, Марко Семов грижливо разкрива и доброто, и лошото, което характеризира българската национална и духовна същност днес. Направеното изследване е първият у нас опит за анализ на различните страни от българския национале] характер - от формирането му до наши дни. Трилогията, посветена на българската народопсихология, на проф. Мар ко Семов е един от най-сериозните и по мое мнение най-значимият труд 1 областта на обществените науки, които се появиха в последните годинг Безусловно, трудът е не само едно сериозно научно изследване и учебн помагало за студенти, но и едно своеобразно огледало, в което всеки бълп. рин - от президента до последния човек в България - могат да се видят, всек поотделно и всички заедно като българи, да се оценят и съпоставят с остан; лите. В този смисъл книгата е принос в изясняване на националния характе на българина, но и четиво за националната ни самоличност и идентификацп за общото и специфичното, с което българинът навлиза не само в XX в., 1 и в новите европейски и световни обществени взаимоотношения. В заключение като историк искам да подчертая, че описаните народоп-сихологически особености на българина днес - време на преход, които проф. Марко Семов така сполучливо, разнообразно и ярко е направил в трилогията си, са своеобразен документ за хора, нрави, които ще имат още по-голяма стойност утре. Не искам да бъда пророк, но много книги и достижения ще се забравят, творческите описания и проникновения в характера и тайнствата на българина, които проф. Марко Семов прави в трите части на този труд, ще останат! Проф. д.и.н. Дойно Дойнов ЗАЩО НАПИСАХ ТАЗИ КНИГА? Има въпроси, които лесно се задават, а трудно им се отговаря. Този в заглавието е един от тях. В САЩ - страна, която няма и четвърт хилядолетие история, в която се говорят стотици езици и живеят стотици етноси, събрани от цял свят - едни в свои квартали, други пръснати където им паднало, досега са направени най-много изследвания какъв е американският характер, каква е американската нация. В същото време у нас - само допреди няколко години, когато трудно бе приета книгата ми „Душевност и оцеляване", а дори и днес - все още важни личности в науката ни обясняват, че „такова нещо" като национален характер нямало, а има само характер на отделни личности. Така у мен се зароди желанието да разровя колкото се може повече стари, средни на възраст и нови книги и да видя така ли са мислили нашите предци, така ли мислят съвременните изследователи на националното. За да си отговоря на въпроса само отделни хора - личности ли са живели по нашите земи, или народ със своя физиономия, характер, нрави, обичаи, които да не са турски, гръцки или въобще европейски, а български. Това, което прочетох, се опитах да го осмисля, а където и както мога, да му дам и още живот от днешното време, от съдбата и живота и на други народи. И видях, че колкото и на пръв поглед да се интернационализират, да се „тотализират" или да се „глобализират", както е тъй модерно днес да се пише, паралелно с това народите все повече и по-силно се обръщат към себе си. Или както Джон Грей написа: „Идва векът на нациите". Едуард Баладюр потвърди тази мисъл с великолепното си изследване, публикувано само преди няколко месеца, „Характерът на френската нация". Тогава нямаме ли право още по-сериозно да се запитаме ние, българите, като какви излизаме от това хилядолетие и какви влизаме в новия век? Каква е нашата национална физиономия, характер и име, с които ще се изправим и подредим до останалите народи? И допреди немного отдавна, за съжаление и днес, това обръщение към нашето си, към националното, към ценностите, които ни оставиха предишните векове, с твърде лека ръка и с неудържим порив за модерност се обявяват за изживени и одрипавели. Ако друг беше написал тази книга, аз също сигурно щях да подчертавам и да слагам питанки с молив в ръка на едно или друго. Защото вярно е, че в писането на народопсихологически теми има твърде много място за субективизъм. Много приказки - и верни, и неверни - са изприказвани и се приказват и до ден днешен все от името и, което е още по-лошо, все за сметка на отделния българин и на българския народ. Вярно е, че измежду нашите писатели, учени и публицисти не са редки случаите, каквото е написал един от тях за националния характер, другият да го е задраскал. Вярно е, че в творчеството и на Любен Каравелов, и на Петко Рачев Славейков, и на Христо Ботев, и на Иван Вазов ще намерим оценки и откровения, които противоречат една на друга. Така е, защото при едни условия историческата ни съдба е изисквала едно да се каже, при други -друго. Значи ли, че те не са знаели какво пишат и защо, когато става дума за България и за българския народ? Тъкмо затова написах тази книга. Тъкмо затова събрах текстовете от далечни и по-близки времена и се опитах да ги подредя, та с един по-обобщен език те да ни проговорят за това какъв народ сме ние. Оттук нататък и добрата дума, и ругателетвата, и съгласията с това, което съм написал, и отрицанията, само ще обогатят този темел, който, добър или лош, с тази книга е положен. Каквото и другите да кажат, все ще е от полза. Защото след всичко, което прочетох и написах, стигнах до един основен извод: народоп-сихологията в крайна сметка не е нищо друго, освен натрупаното в историческия път обобщено мнение на един народ за себе си и опознаването на това мнение. Във втората част на тази книга съм описал нашите български чешитлъ-ци. пък и грехове, когато се изправим пред пагон и пред власт. Разбира се, че не всички българи са еднакви. И на нашата земя живеят всякакви хора, както е и навсякъде другаде. Но има нещо, което си остава наше, което и тук, в отношението към властта, към държавата, към законите, по които живеем, се отличава от начина, по който правят това германците, французите или американците. Опитах се в третата част на книгата да нагазя във води, в които никой не е влизал досега — да опиша някои от комплексите и парадоксите в нашия национален характер, в поведението ни като народ, да се опитам да видя и да формулирам компенсаторните механизми, чрез които се опитваме да наваксаме или да поприкрием едно или друго у себе си. Сигурно ще има несъгласия с едно или друго от написаното. Така е, националният характер метър не го лови, кантар не го измерва. Дори само такава провокационна работа да свърши тази книга - стига ми. В крайна сметка историята на един народ не е нищо друго освен дирята, която той оставя след себе си, освен книгата на делата и изкуствата, която той пише. - Когато човек отделя години от живота си за едно такова дело, невъзмож- 10 но е той да го извърши сам. Ето защо сега съм длъжен да отдам благодарността си на онези, които и с дума, и с дело са ме побутвали да вървя нататък, където е знайното и незнайното за нас, българите. Такива хора бяха проф. Минчо Драганов, акад. Ефрем Каранфилов, проф. Дойно Дойнов, проф. Тончо Жечев - и аз наистина искрено им благодаря. Освен за другото и за онова, което те самите сътвориха в тази довчера почти забранена територия. 4-прил Марко Семов 11 / РАЗДЕЛ НАРОДОПСИХОЛОГИЯТА КАТО НАУКА И СЕБЕПОЗНАНИЕ / ГЛАВА ЗА НАРОДОПСИХОЛОГИЯТА КАТО НАУКА И СЕБЕПОЗНАНИЕ Стремежът към самопознание е едно от най-старите и най-вдъхновяващите стремления на човека. От най-далечни времена до ден днешен въпросите: кой съм, от къде идвам, на къде отивам, какво ме приобщава към другите, какво ме отличава от тях - тези въпроси упорито и неотстъпно занимават човека. И отговаряйки им, той е развивал различни клонове на науката: едни за самата негова същност като индивид, други за обкръжаващата го среда, трети за взаимното проникване и влияние между човека и средата, в която той живее. Така развитието на обществото е вървяло успоредно с развитието на научното знание. В една област знанието е изпреварвало социалните и биологичните процеси, друг път то е изоставало от тях. В продължение на столетия се е трупал опит, който постепенно човекът осмислял - това е еволюционният процес в развитието на науката. Друг път то се е извършвало със скок. Както нерядко са ставали и промените в самото битие на природата и на обществените процеси. Заедно с големия въпрос: „Кой съм аз и къде е моето място?", неотменно пред човека са стояли още хиляди въпроси, формиращи необятния свят на неговите интереси към себепознанието. Жаждата на човека да се самопознае е част от неговото любопитство към света, от неговата човешка същност. С не по-малка сила този въпрос стои и днес. Прав е Тончо Жечев, когато пише: „Преживели края на идеологическата война, ние сме на прага на нестихващи и жестоки етнически войни. Съдбата на децата и внуците ни през третото хилядолетие ще зависи от това как и до колко етническите общности и народите ще преживеят еуфорията на националното си обособяване, как „новосъбудените" ще се сместят сред останалите, за да преминат постепенно в епохата на постнационалистическото си битие и бъдеще. Всичко това обяснява актуалността на проблема за формирането на националното съзнание, вглеждането в ядрото на националните енергии, които от XIV в. насетне движат и преобразяват племената, народите и света, а сега са на път и да го подпалят... („Летописи" 1922, № 4, с.4). Самопознанието предполага наличие на висш мисловен процес. От степента, до който е стигнал в познанието за себе си индивидът, може да се съди за качеството на неговия интелект. От степента, до която един народ или 15 91 ио зо вИ згчзйа олггИ зинваоноо вавИ охиоя 'ххвф — (ивхнвщ и зАйвец 0981 Еа^и „виюиохионоНойвн" ве зинвзииз онНз вн вхвавон оннзии „видоиохиои вхвнивйпоо" вн оивъвн шгвН хгйоио и з нзхззае^[ ^вяАвн И1ги з ии вяихоипиидАн " вйАхвйзхшг яойшчишвйхз нохну вн ояхознйоах охоньиюкохиопойойвн л ийоа зо инзъА и иизхвзии АНжзн 'яинйодз Ноаон иеох ой винзйвИеи зйшлшшвйхз нохну вн вхвнинтиИо.1-09 вахозъ зо охвюя зй10 'исЬзхз йзн о инвЕЙгао 'зхноойига 'вяАвн вйвик онизхинавйо з зк йвяв]Л[ 'вхк похионоИойвн и зтвйиивн зо инвйхо ихозьихоиквипоо зхишаид а ойохоой ;н внзнзпо ивйяоН зн 'вхвнеийнзн вн зинзжокои охжзх-ои зпю д •зинвжйгИч-о яздо кинизн онзхгою^оАаИзн и онок вхвхйзьо и хза хо зъзаои кшоиохион нквипоо вн охзкон а хкходвй и вхиходвй инзьА виАйд вггк^ -нзйоиоезд зов зкза з вН 'зн ики вяЛвн внйз хзздо иоао ни вни - -вхьох внйзш внавй о тзхвнжва хо хвнйзшои 'оойига иеох йвяви 'внйвниинипоиййзхни ини ких охиои ВХВН1ГВИПО0 з ии в^Авн вшгзхвохоогозз вхкиоАхоий вавжкгйойн иНзйо лАвн иоякн а ийоМ ознН у[ 'ваоноо вяозьихокозЦи и внаиххздАо иШв^чи 'вахо икоходо вн и вхвх 'йзхжзйвх инозкийохои хо иниьийц вн охвя ижигй зо ва ^вхзо ой и вавхооЕИ ви вавжкгИойн кх нзизхо вахвхкн а 'ггаАвн инховь иаМИ гинзнавйо я охоцвшнч а вквнвхоое^ -кийвлггз а килокохиои вхвтгеипоо йзнийивн вхвдИго а вндоИоц -зхилМй вн зихиаЕвй ояооиа-ои 'охойхдо хо вхооеи вй вхвяАвн хо нога нийз онжомега з -н'х и иаозвюгошгвипоо 'ихозъ Лохои - иниьийи оюни ой и кч.ои>чо иеох д "оТпдоЕИ вхвялвн вн зихиаЕвй вн .нзизхо вн вахохзахого вхтаАвн хо нокх ниНз вн охзихиаевй иавния зц ¦оюнм онИзйнгаеи вхвновйвн охзинвнеон ^дзз вн знвйиЕиаиххздо ве зхихоонжоиега 'зинкохзго охонизн вн зхгачйоф е 'вхвийзхви вн зинвохого онкза охв>1 охзинзжиаН ве вхкзНи ок охзнвх .1Х00Й Е31Г0 'ВХВ^ИХЯЗКВШ ВН ИНОЯВЕ ЗХИНИЯОНОО ВН ОХЗНВЙИЦ^КЙоф ЦЗНЗ ¦ВНЗЙО ВН1ГО5Ю ОХ ВХ вйтгвждовЕ ояо и вявх 'ио зхиндоИоиздзо очо охяв^ - вейка иох охиоя а 'вхв -инзшонхо и зинзНзаои охояохзн а ихгио зхипгзжиай онйка-он иизИзйно :хвао 51 витвивяидовЕ а вйиаийни вн охохови оньох-он ийзивн ивкАко инИзсЬн I ОХВЯ ЗИНВНЕ ВЯОХ НЗЦЗХЗ ВИВ1Г0Х а 1ШЗЕИЙИ ВЦОЯШ ВХВЯОЗКИХОИКВИЙЗХВИ гн вхвавоц 'хоопТиго вхвяшзаоъ ве охзинвне охонк онкзхикмеяеи иНоино вхвяАвн а внеиивзНи вн хгИоийзц 'вхвифоооииф ач.я вцоят вхвхозкихоиквий -зхви и вхвяозкихоинвзйи хваиаЕвй зо вхвиюиозх вн охзихиаЕВЙ о онСзв^ ¦ЗИНВНЕ 0Х0НЕ0ИЛШЗЙ вн и вийохои з в^ьох внНзих внНз хо охзинвнеоиоиво ОПТ.ВЕ охз 'зинзИзаон охоаодзн хвкзНзйиоИзйн охиох 'зхишю ве и вявх 'хоаиж виаоазн вн вичзшчо и вхзаок вн вххоонТпчо ве оххвх - иоойига ияьиоа вн оивпеи хвйоаоххо ВИ ШГВЯХИНО 30 ВО ИИП^ХИХОНИ ЗХИНИЗН И ВХВИХИ1ГЗЙ Ц9ЙВН ВИХЗКОХЗ •¦¦хоонваоЕикиаип - онвевя ойхдо-гген - вхвнхвх вн вхнзнзхо ве иНго зо вЦ зжотм 'но здзо зхинво ве охзинвне шиаЕвй во оахозйтдо ..-та сгя- та и у а ;а в на народопсихологията и социалната психология, като по-скоро народопсихоло-гията се отрича за сметка на социалната психология, поради значителната близост на обекта, който те изследват. Много произведения от Средновековието, а и от преди това - документи, понятия и други източници, съдържат познания и данни, които говорят както за психологията на групата, така и за психологията на народността и по-късно на нацията. Фактът, че най-често те са източник на анализи както за едната, така и за другата наука, също дават аргументи за смесването им. В този си вид, най-общо, спорът не е напълно приключил и до днес. Нека повторим: този спор се дължи между другото и на това, че в немалко научни среди се приемаше като естествено наличието на психология на личността, групата, на класите - ясно детерминирана и с безспорно определен обект на изследване - а се отричаше психологията на народите. Не между другото и по чисто идеологически причини. От тук и споровете около проблема „национален характер - имат или не народите такъв?" В тази област се трупат все нови и нови изследвания, появяват се нови трудове, правят се открития, което във всички случаи означава, че постепенно народопсихологията намира своето място, отвоюва си територия, превръща се все по-ясно в самостоятелна наука. В последните години в страните на бившата социалистическа система се натрупаха планини от факти за наличието именно на такъв характер. Разбирането, че имаме само класова, а не и народна психология, довеждаше неизбежно до тезата, че има само класов характер, който да е общ или сходен за определена класа и нейното поведение, но не и характер, който в рамките на една националност може да има общонародна определеност. Една теза, която бе абсолютизирана от социалистическата марксическа философия,а вулгаризирането й доведе до забавяне с цели десетилетия развитието на народопсихологията. Аргументите против признаване на единния народен характер не са много, но те са често повтаряни. Изходната принципна позиция на несъгласието с тезата за национален характер се крие в сравнително тясното възприемане ( и поради това вулгарно) на нацията като проста съвкупност от класи и класови отношения. Абсолютизирането на класовата психология, а от там и на класовата борба достигна до там, че в ценностната система на „социалистическия човек", се промени отношението към такива същностни моменти в битието на човека като живот и смърт, чувствителност, устойчивост на чувствата, силата и продължителността им, волята и т.н. Последните десетилетия ни изпълниха с примери за това как абсолюти-зацията, фетишизацията на класово „особеното" и специфичното довежда до грубо елементаризиране на социалния и психически живот на хората и народите. Абсолютизацията на класовата психология беше резултат не толкова на обективни дадености, а чисто и просто на груба идеологическа потребност. Освен пред проблема за общото и различното между индивидуален, групов, класов и национален характер, много често сме изправени пред 17 сложната вътрешна структура на националния характер. Особено интересно е например влиянието на отделните фактори, за неговото фирмиране и тяхното вътрешно взаимодействие. Този многобой на индивидуалното с националното ни дава ключ за още по-добро разбиране на човешкото поведение, на поведението на отделни групи или на народа като цяло при различни общес-твено-исторически обстоятелства. Макар че интересът към себепознанието датира твърде отдавна в човешката история, макар че стотици и хиляди учени усърдно изследват поведението на отделния човек или групата, съпоставят индивидуалното с общочовешкото, търсят причините и последиците за едно или друго поведение на човека в неговите социални инстинкти и натрупват ден след ден, десетилетие след десетилетие нови и нови знания, те и до днес и в нито една национална наука за психологията на един или друг народ не са доведени до един систематичен, завършен вид. Това естествено се дължи и на неподатливостта на психиката да бъде количествено и качествено точно детерминирана. Трудно се поддава на изследване и точно формулиране дори психиката на отделния индивид, камо ли на нацията като цяло. И все пак направени бяха в ред страни сериозни изследвания върху националния характер на отделните народи. В САЩ излезе забележителният труд - „Ние американците" (Ню Йорк, 1991). Джон Ъпдайк написа народо-ведческа книга - „Задачи" (1958). Използвайки резултатите от различни американски изследвания, на руски излезнаха книгите на Г. Воробьов -„Американският характер", а А А. Ващенко издаде: „Америка в споре с Америкой". Сент Джон де Кревекьор написа великолепна белетристична творба - „Писма от един американски фермер" (М., 1987). Холандецът Хефестеде проучва 200 000 души от петдесет страни и прави най-значимото изследване в областта на сравнителната народопсихология. Няколко тома изследвания с подробни описателни характеристики на руския характер бяха публикувани и в Москва. През 1997 г. Едуард Баладюр публикува задълбочената си книга „Характерът на Франция". Поради нуждите на съвременната икономика и особеностите на индустриалното общество в последния век особено задълбочени изследвания бяха извършени в сферата на масовото производство, взето в неговите най-големи мащаби. Не остана неизследван нито един от факторите, влияещи върху поведението на индивида или групата в сложните и променливи обстоятелства на масовото производство и свързаните с него огромни изменения е начина на живот на десетки народи. Появиха се съответно и десетки философски теории, макар че нито една от тях не претендира за всеобхватност при изследването на човешката психология и поведение в тази нова социална обстановка. В същност, цялата история и на философията е история на опита I стремежа на човека да се себепознае. Философията изследва познавателното нравственото, естетическото, мирогледното отношение на човека съм света Зародила се в най-дълбока древност в Египет, Китай, Индия, Елада, в наш; ¦18 ли : I 4*. дни философията продължава своето научно сражение за опознаването на човека. Особено място в това сражение има древногръцката философия, по-късно идват идеите на Ренесанса, Реформацията, класическата немска философия, чийто връх е диалектическият метод на познанието, разработен на идеалистическа основа от Хегел. След него се задава мощното духовно присъствие на Кант с трите негови „Критики". Дуалистичната философия на Кант, в т.ч. естетиката и етиката като носители на ценностната система на човека имат огромно влияние върху съвременната западноевропейска и американска цивилизация. СГне по-малко значение за човешкото себепознание се ползват философските схващания на такива титани на човешката мисъл като Рене Декарт, Лайбниц, Шопенхауер. Сред тях се налага мощното присъствие на Ницше, с неговите биологично натуралистически движещи сили в поведението на човека, с волята за власт и контрол върху околната среда. Следват мощните духовни редици на екзистенциалистите - Достоевски, Киркегор, Мигел де Унамуно, Мартин Хайдегер, Жан-Пол Сартър. След това най-бегло препускане през историята на философията - история и на самото човешко познание - нека споменем и философските теории за бъдещето на човека, независимо че много от тях имат утопичен характер. Една от най-разпространените теории за бъдещето е на Алвин Тофлър, изложена в книгите му „Шокът на бъдещето", „Трета вълна", „Новата цивилизация". Ала подобни и твърде подробни опити да се надникне в живота на народите, в съдбата на националните държави и етническите проблеми през новия XXI в. правят учени и мислители от цял свят. Основателят на римския клуб Аурелио Печей и японецът Дайсаку Икеда изложиха своите възгледи върху тези и други проблеми в „Преди да е станало твърде късно" (С, 1977). Същият Дайсаку Икеда, заедно с Арнолд Тойнби издаде проникновената книга „Избери живота" (С, 1995). В резултат на сериозни изследвания, след като бе издал изключително нашумелия си труд - „Краят на историята и последният човек" - Френсис Фукуяма ни представи възгледите си за новия световен ред в поредната си книга „Доверие". Значителна част от всички тези книги съдържат анализи и размишления за съдбата на етносите, нациите, националните държави. Този тип литература, колкото повече наближава краят на Двадесети век, лавинообразно расте. Сбигнев Бжежински — неуморимият, написа „Голямата шахматна дъска" (С, 1997). Пол Кенеди — изследвайки проблема „етническо—национално-общочо-зешко", издаде три обемисти тома - „Възход и падение на великите сили" и „В подготовка за XXI век" - където проблемът за мястото и поведението на нациите е твърде подробно разгледан. Да добавим и последната засега изда-тена у нас книга - сборник от размишления на група светли умове на човечеството - „В края на века". Но да се върнем на теорията на А. Тофлър за трите вълни. Може да се жаже, че идеята за „трите вълни", влияли на човешкото развитие най-силно през последните сто години, в основата си издържа проверката на времето. 19 Убедителността и истинността на тази теория е в нейния универсален характер и в обясняването на историческото развитие чрез измененията в начина на производство. Първата вълна е аграрната революция. Втората вълна е индустриалната. Третата според Тофлър ни показва изхода от бедите на втората вълна, бедите на индустриалното общество. Той е в отказа от масовото, стандартизираното производство. Това е времето на „де-процесите"... Без съмнение, потвърждаването на теорията за" „третата вълна", за което вече има точни доказателства, довежда до възстановяване на десетки „изживени рефлекси" в поведението на хората, до връщане към познати някога стереотипи, към традиции, отречени от индустриалното време". Ще рече - на човечеството, според Тофлър, му предстои да се върне към самото себе си, такова, каквото е било примерно преди сто години, само че това ще бъде връщане чрез спиралата, връщане чрез достигане на едно по-високо ниво. Променят се критериите (теорията на Джон Нейзбит), променя се цялата теория за стойността. Изобщо човешката ценностна система отново е обект на атака от социалните, националните, политическите изменения в съвременния свят. Нови теми се раждат, нови проблеми възникват, които очакват вместването на народопсихологията в тяхното изучаване. Накратко може да се каже, че последният век беше век на борба между философски течения и школи, свързани с изследването на човешкия характер. Нито една от тези школи не удържа триумфална победа. Въпреки всичко, или по-точно поради всичко това, народопсихологията се развиваше паралелно с развитието на индивидуалната психология и двете подложени на мощно идеологическо облъчване - от различните политически системи вече почти цял век. Себепознанието на народите се развива ускорено и днес поради неизбежните процеси на „демасовизация и „деинтернационализация" на света. През последните десетилетия, когато се срутват дълги години оковавали се и властвали идеологически схеми над съзнанието на милиони хора, много от проблемите на народопсихологията, на себепознанието стават по-ясни, бидейки по-открити и по-освободени от идеологическите мъгли на една или друга политическа доктрина. Нещо повече - страните, които бързо и задълбочено развиха своята народопсихология като Япония, Германия, в някаква степен САЩ - съумяха, използвайки точните познания за националната си психика, да ги съобразят с начините и формите на производство и да достигнат до най-високи световни постижения. Една от причините за т.н. „икономическо чудо" в Япония се корени във факта, на овладяване на собствената си национална психология, което им позволи да се съпоставят със другите високо развити страни и да използват плюсовете и минусите на тази съпоставка по начин, който да доведе страната до съответните предимства... И обратно - в страните, където народопсихологията беше напълно занемарена или отречена в името на илюзорната, идеологически детермини-раната пролетарска солидарност и изграждането на някаква всесветска про- 20 л 1* летарска общност, не само развитието, но и драмите в развитието на тези страни не закъсняха. Катастрофалното разпадане на социалистическата система, освен другото, беше последица и от явното непознаване на минала и днешната психика на десетки народи и поради това неподготвеността на правителствата в тези страни за каквито и да са адекватни реакции. По този начин народопсихологията отмъсти по своеобразен начин за своето неприз-наване и това отмъщение може още дълго да продължава, ако в тази област не се хвърлят нови сили и научните общности не намерят в нея поле за своята изследователска работа. Днес политическите решения са невъзможни без цялостното познаване на националните реакции, стереотипи, склонности към приемане на една или друга алтернатива. Там, където тази психология и стереотипи са влезнали в оборота на политическия живот, на икономическите процеси и пр., там и резултатите са вече налице. Последните петдесет години след края на Втората световна война в света се извършват и не малко противоречиви процеси. Докато в САЩ, Германия и Япония концентрацията и централизацията на производството, а то ще рече и на човешки маси и човешки реакции започна да достига върха си - то в неосвободилите се от колониална зависимост или тръгналите по „социалистически път" страни - точно сега се започнаха тези процеси - като идеал и модел за човешко общество. Декомунизацията, демасовизацията, децентрализацията, денационализацията - пак така характерни за развитото западно общество през последните няколко десетилетия, едва сега започват в редица от източните страни. Не случайно така силно избухнаха националните проблеми, развиват се силни процеси на приватизация, на децентрализация на производството. А следователно — и на начина на живот. Тези процеси се стоварват с жестока, понякога непоносима тежест и последици както върху съдбата и психиката на отделния-индивид, така и върху психологията на целия народ. След значителни периоди на военно затишие, тежки локални войни опустошават значителни пространства в Азия, Африка и дори Европа. На едно по-високо ниво вървят успоредно два наглед противоречиви процеса. От една страна - болезнено и кърваво усилие за национално обособяване на десетки народности, от друга - на верска (Ислямът!) и икономическа основа се създават нови интернационални образувания - САЩ, Европейската общност, Общността на страните от Тихоокеанския район и т.н Сега е време тези процеси да бъдат изучени, да се наблюдават промените и дълбоките вътрешни преструктурирания на фона на дълбоките политически размествания, с които е така пълен краят на този век. Безспорно човечеството - във всеки случай по-голямата му част - навлезе в нов етап на нуждите от самопозна-нието си... Каква наука е НАРОДОПСИХОЛОГИЯТА? Първият, у нас който се опитва да формулира обекта и задачите на народопсихологията като наука е Тодор Панов. Не случайно появата му в 21 I нашето народознание е и началото на научния период в развитието на българската народопсихология. „Изследванията върху психологията на даден народ - пише той - имат за цел да установят всичките му духовни проявления и основни черти на характера му." (Панов, Т. Психология на българския народ. Велико Търново, 1992, с.11) И той дава още в началото на века мъжествен отпор на онези учени и изследователи, които отричат правото на народопсихологията да има свой собствен, самостоятелен живот като наука: ,,...В последните десетилетия на XIX в. психологията на народите и в частност на отделните народи привлече вниманието на сериозни научни умове като Фулле, Ле-Бона, Вунд, Михайлов-ски, Сигеле, Уорд, Тард, Ян-Жул и др., които доста подробно разработиха този въпрос. Разработиха го до такава степен основателно, че в наше време само умовете с явно преднамерени тенденции могат да оспорват възможността на научно определение психология на масите или психология на един народ", (Пак там, с. 14) „Психологията на народа, даже и на най-необразования и най-примитивния народ, е най-често сложна и нееднозначна. Тя е в много случаи девствен лес, където пътникът напразно би търсил трамбовани, прави и широки пътища, по които да се движи из националната съдба и чувства на този народ. Ето защо Стюарт Мил сравнява психологията на народите с астрономията, като приема, че те са подчинени на еднакви закони". (Пак там, с.42) Разбира се, това сравнение на Мил е красиво и дори възхитително, но то е също и невярно. Астрономията е точна наука. Над нея и в нея има закони и закономерности, има математически език, на който тя говори, докато е народопсихологията говори много по-често езикът на фактите от географията, историята, културата и етногенезиса, но и тези факти най-често са относителни, дори понякога противоречиви. Мил е просто прав в сравнениетс на народопсихологията с астрономията - доколкото те са две безкрайнг пространства, в които умът, културата и знанията на човечеството се лутат 1 ще продължат да се лутат в красиви търсения... Вече споменатият френски народопсихолог Фулле внася коректив къ: тезата на Мил в горепосочения смисъл. Той сравнява науката за народнат психология не толкова с астрономията, колкото с естествената история където комбинацията между морфология и физиология вече може да дости: не един сравнително завършен резултат. Към тези разсъждения нашият голям изследовател Т.Панов вярно доб. вя: „...Като знаете бащата, майката, дядото и бабата, вие можете да с представите приблизителните черти на детето, но даже и при най-разгорещ-: ната фантазия, не можете да нарисувате неговия портрет". (Пак там, с.41 Подобни гледни точки бяха необходимото и дори достатъчно основан; за редица учени да утвърждават своята теза за неуловимостта на национали": характер, на националната психология, поради което, както не веднъж случва в науката, онова, което не може да се обясни, често се обявява 22 несъществуващо. Правилно посочва по този повод Т.Панов: „До подобни заключения са идвали и идват обикновено когато на психологията предявяват извънредно строги, почти неизпълними искания, като очакват, че нейните възможности в областта на предвижданията и бъдещата еволюция ще бъдат чисто математически непогрешими и възлагат твърде необосновани надежди на съвсем второстепенни фактори в процеса на образуването на националния характер". (Пак там) Т. Панов посочва например твърденията на Кант, който допуска, че „когато са известни всички обстоятелства, които въздействат върху индивидуалната или колективната воля, достатъчно е напълно, дълбоко да се проникне в характера на един човек или народ, за да може с абсолютна точност да се предскаже поведението на тоя човек или народ, както посредством изчисленията може да се предскаже слънчевото или лунното затъмнение". (Пак там, с.43) Сам кантианец, Дж.Ст.Мил отива по-далеч и допуска, че народопсихоло-гията ще даде достатъчно достоверна възможност за предсказване на съдбините на народите. Тази версия на Стюарт Мил не е чак толкова нереалистична. Наистина познаването на един национален характер - още повече когато той е доказано изяснен в исторически определени обстоятелства - наистина може да позволи предсказване на поведението на един народ повече или по-малко точно при едни или други обстоятелства. Немският народ е добре известен например със своите постоянни и ясно изразени поведенчески реакции. Същото може да се каже за консервативната сдържаност на англичаните. Или за палавата свободолюбивост на французите. Макар и условно, подобни реакции могат да бъдат предвидими и тук тоталната критика на Т.Панов срещу Мил едва ли е съвсем основателна. Като Мил разсъждава и руският изследовател Гумплович, който смята, /че трудно предсказуемо е поведението на един индивид, но на групата, на нацията - не толкова. За да обори абсолютизирането на възможностите на народопсихология-та, Т.Панов привежда куриозни примери с предсказания на велики люде за възможната съдба на един или друг народ - някои от тях потвърдени от историята, други безапелационно отречени. Такива предсказания се извършват и днес. Прие това от хора, които нямат нищо общо с научните основи на народопсихологията. Така, както преди повече от четири века с предсказанията си Нострадамус се опита да предопредели какво ще бъде развитието на човечеството към края на второто хилядолетие, така и други ясновидци и пророци извършват същото днес. Но това не е народопсихология... По този повод Т.Панов, който единствен изследва този факт и дори до днес единствен е написал научна теория върху народопсихологията, посочва: .....Много изследователи придават твърде голямо значение на някои странични фактори и възлагат на народопсихологияата надежди, каквито тя никога не може да оправдае. Подобно отношение не само не подкрепя тази дисциплина, не само не я поставя на чисто научни основи, а напротив, окончателно 23 подкопава доверието в нея, защото некомпетентните хора, като се обръщат към психологията с предварително преувеличени искания, твърде много намаляват или даже напълно отричат значението на тази наука. Да се очаква математическа точност от изводите и предвижданията в областта на психологията на народите, е също така неразумно и необосновано, както и да се очакват такива резултати от социологията, политическата икономия, индивидуалната психология, юриспруденцията и т.н." (Панов, Т. Цит. съч., с.44). По един или друг повод друга група критици на народопсихологията поставят въпроса така: невъзможно е да се формулират качествата на един народ без сравнението им с качествата на друг народ. За да кажем, че българите са търпелив народ, следва да видим как стои в съпоставимост този проблем у турците, гърците, сърбите и т.н. Същото се отнася - твърдят те -когато се говори за достойнството на един народ, за нравствените му категории и т.н. Те могат да бъдат показани единствено в състояние на съпоставимост. На пръв поглед за подобни критични гледни точки, основания има. Но само на пръв поглед. Народопсихологията на всеки народ именно това изучава - кога, при какви обстоятелства и как е реагирал той. Тези следвания, когато са освободени от своите исторически оцветявания, плод на идеологически или политически основания, носят достоверна историческа информация. Какво е например народното творчество, ако не отражение и дорг: съдържание на този характер - с въжделенията, копненията, представите 1 вярванията на народите. Те дават ли ни право да открием на какво се смеят българите, на какво сърбите, откриват ли ни гледните светове за ролята не труда в битието на народите, за мястото на честността, самоиронията и т.к Малко ли са примерите, натрупани в цели планини от народна мъдрост - ка: се отнасят народите към своето минало, към съседите си, фактите на нацп онална търпимост или нетърпимост. Сравненията могат прекрасно да допъг нят и да посочат градуса на едно национално качество, температурата пр която кипва кръвта на един народ. Но дали този народ има температур какво той мрази или обича, вярва ли и до колко в своя Бог - за това сравнею не са нужни. Математически изчисления във всяка от тези области са невъ можни, но заедно с развитието на социологията, те се приближиха максима. но до реалните стойности на една или друга черта в националния ни характе Следователно тези възражения срещу възможностите и достоверността 1 народопсихологията - особено при растящата изследователска сила на соц: ологията, отпадат буквално пред очите ни. Друго срещано възражение срещу народопсихологията е, че тя факт чески се подразбира в историята или във философията на историята... На те още в края на миналия век Вунд отговаря: „Разбира се, и тези три облас (мит, език и обичай - б.м. М.С.) преди всичко са обекти на чисто историчес изследване,психо логическо обяснение в това изследване, както и във вся история се взема под внимание само като спомагателно средство на инте претацията. Но от историята в същинския смисъл на тази дума тези т 24 * т ш- 1 и' области се отличават с общия си характер на известни духовни процеси на развитието, които се проявяват в тях". И продължава: „Психологията на народите... е част от общата психология и нейните резултати често довеждат до ценни изводи и в областта на индивидуалната психология, тъй като езикът, митовете, обичаите - тези продукти на духа на народите - дават едновременно материал за заключения относно духовния живот на индивидите" (Цит. по: Панов, Т. Психология..., с. 45). Ето защо според Вунд „психологията на народите е самостоятелна наука, наред с индивидуалната психология и макар тя да се ползва от услугите на последната, при все това и сама оказва на индивидуалната психология значителна помощ" (Пак там, с.46). В нашата народоведческа наука и до днес няма ясна и точна формулировка каква наука е народопсихологията. Отговорът на този важен въпрос най-често се свързва с традициите и историята ни Вече посочихме, че в тази област на себепознанието точните понятия трудно се формулират. Онова, което е най-човешкото, интимното, скритото, то не се поддава на просто измерване, както е в точните науки. Тогава що е традицията? Самото определение на понятието следователно също носи донякъде интуитивен и поради това условен характер. Прието е, че традицията се появява на границата между миналото и бъдещето. Акад. Панталей Зарев я определя като „сложно противопоставяне между възпоминание и забрава" (Зарев, П. Българска народопсихология и художествена литература. С, 1983, с.7). За такава гледна точка има основания: духовното, историческото и социалното развитие на един народ не са нищо друго, освен „разширено възпроизводство" на натрупани вече знания, опит и привички, както е възпроизводство също така и на тяхното забравяне или затрупване в паметта на хората и времето. В тези натрупвания, в спомена за вече отминалото, в изпомпване-то на старите духовни и материални резервоари и пригаждането на онова, което е било употребено в миналото, към това, което днешният ден изисква, се корени съпротивата на днешния ден, корени се силата на традицията. Но традицията не може да се разглежда като празно пространство между миналото и бъдещето, върху което водят война възпоминанието и забравата. Традицията е повторяемостта на явления, на стереотипи и привички, на действия и поведение, което, срещайки неговата съпротива, не винаги преминава в бъдещето. Понякога движението от миналото към бъдещето е не само безконфликтно, но традицията дори подпомага идването на новото, тя се прелива в него, придавайки му мъдростта и зрелостта на миналото. Ние се придържаме към такова по-широко разбиране за традицията, защото само с такова разбиране можем да обхванем сложността на националния характер, само така можем да проникнем в неговата противоречивост и дори понякога абсурдност... 25 Народният или националният характер, който е в значителна степен изражение на народната психика, не се изявява само в просто преповтаряне на ценности и натрупвания от миналото, не е само тяхно възпроизводство. Той е и акумулация и сътворяване на нови ценности, обогатяване на стари, отхвърляне на вече преживяното и ненужното. Следователно, в психологията на всеки народ можем да открием вечно движение, спускания и възходи, низини и върхове, на хора и светове. Като краен резултат от това движение в определен момент се формира като застинала лава, само за секунда, само за миг онова, което представлява народната психика. В един определен и в един единствен момент. В следващия момент тази психика не е вече съвсем същата. Ето защо когато говорим за вътрешното единство и противоречие между храдиция и народностна психика, ние сме принудени винаги да откриваме две състояния - едното, което е относително неизменно в психическите образувания на народа, което отразява трайните, повтарящи се, вековечни черти на тази психика — това е традицията. И другото, което отразява нуждите и влиянието на конкретния исторически процес — отражение, което изразява както отрицанието на старото, така и раждането на новото. Това е пък отрицанието на традицията, също неизбежно отразяващо се в по-дълъг исторически период в националния характер. Веднага трябва да добавим, че раждането на новото също не е еднозначен процес - една част от това ново се прилепва, зашива се към традиционното, в дълговечното и става част от него. Другата част изиграва своята конюнктурна, моментна роля и отмира заедно с потребата на конкретния исторически или социален момент... . Кризата на традициите настъпва в преломни исторически времена на дълбоки сътресения на националния дух, когато се сменя начина на живот. когато се разрушава една система от ценности и се създава друга, когато се подменя икономическата основа, върху която е изграден съответният тип общество... Такива критични моменти в нашата история са падането на България по; византийска власт, турското робство, следосвобожденския период, когато става първоначалното натрупване на капитала, антифашистката борба, т.н социалистически години, когато се извърши същностна подмяна на основите , на личностния и националния живот с отнемането на собствеността и ^ монопола на властта на една партия във всички сфери на живота. Нов критичен момент е възстановяването на тази собственост полови; век по-късно и новото първоначално натрупване на капитали... През всички тези периоди имаме посичане на традицията и съответно н. това изменения на основни или значителни елементи от психиката и характера на нацията. В своите „Задочни репортажи от България", като изследва разрушаване то на редица духовни, икономически, политически, управленчески и т.к стереотипи на българския национален живот в годините след 1944 г. Георг: Марков посочва някои от тях: 26 "1Р! - Премахването на старите български църковни празници и заместването им с вече отхвърлени съветски празници; - Замяната на българската управленческа традиция с вече проверена от гледна точка на идеологическите си задачи съветска традиция; - Създаването на същата система от институти, организации, творчески съюзи, като точно копие на съветските; - Въвеждане на същата система от привилегии, награди и т.н., които бяха утвърдени в СССР. Едно от тежките посегателства върху българския национален дух, беше например ликвидирането на читалищата - тази исконна духовна традиция, само защото такава форма в Съветския съюз не бе съществувала. Тази систематизация на Георги Марков, макар и твърде обща, в основата си е вярна и през годините на „народна власт" в България бе последователно утвърждавана... Можем да добавим нещо повече: десетилетия наред не беше съвсем безопасно дори да се споменава за български национален характер на фона на идеологемата за неизбежното интернационализиране на света. Думи като „българщина", „национално", „традиционно" звучаха като трайно антикомунистическо предизвикателство срещу пролетарския интернационализъм... Това бяха години, в които в името на светлото бъдеще на световния пролетариат, българската, а и не само българската наука за националната психология беше не само в застой, но дори се отричаше. Написаното от първите български народопсихолози или грубо се премълчаваше или се изопачаваше. Продължи да съществува и се доразви двойнствената душевност на българина, която особено силно виждаме да се проявява и сега, след 1989 г. Българинът отново повтори една своя вековечна реакция на оцеляването -един да е под халището, друг - когато е с двама-трима души, съвсем друг -в масовата група. Официалното и вътрешното в неговата душевност остро се поляризираха. Народоведческият закон на „халището" действаше с пълна сила. Разкъсаха се родовите връзки, семейството се разруши и всички нишки, които ги свързваха в условията на едно значително отчуждение и липсата на икономическа семейна общност, бяха почти прекъснати. Ако продължим анализа на новото посичане на традициите след 1944 г. ще отбележим как намаля раждаемостта. Начинът на формиране на доходите в семейството направи в някаква степен излишни децата - поне що се отнася до възможностите им като производителна сила... В много случаи се разкъса връзката родители-деца. По отношение на старите хора - един сам по себе си цял нравствен свят, така блестящо описан от Иван Хаджийски, настъпиха драматичните прояви на отчуждение, което доразруши остатъците от някогашната семейна нравственост. Още по-драстично и антихуманно започна да изглежда този процес в десетилетието след разпадането на социалистическия обществен строй в годините на тъй разкривената наша поредна демокрация. В резултат на липсата на частна собственост се разруши изконното 27 чувство за роден край, за роден дом, дори за Родина. Хвърчащи, недокоснати от любовта към земята хора, скитащи от обект на обект, където дават повече пари, където може по-лесно да се открадне или където порокът по-лесно може да бъде скрит. Това бяха новите „всестранно развити личности", над които витаеше дълбока и страшна партийна демагогия за грижата към човека... Може да се изреждат още редица поражения - от семейството до „свещеното" лекарско задължение, заложено в Хипократовата клетва. Разви се с огромна сила старото, идещо от турското робство българско качество - заобикалянето на законите. Отново се съживи вековечната сила на парите - който има пари, има всичко, което се купува с тях. Или „което не може да се купи с пари, се купува с много пари". Подкупни станаха държавнг служители, милиция, сестри, лекари, учители, преподаватели вУниверситета Създадена беше страшната система на привилегиите, която изигра огромн. разлагаща роля. Партийната върхушка се откъсна от народа дотолкова, ч-вече смяташе за ненужно да си служи и с доскоро известната показн демагогия... Ала отчуждението на системата от самата себе си стана истински реалн когато тя престана да се възпроизвежда. Като последица на отчуждението на човека от резултатите на неговг труд - икономическите възможности на системата се оказаха напълно изче~ пани. На фона на разгърналата се нравствена разруха, настъпи цялостна / непредвидимо бърза икономическа разруха,които съчетани по време и мяст очертаха пълната катастрофа на бившето социалистическо общество. Ново основно обръщане на посоката на историята беше извършено пр. 1989 г. със смяната на обществено-икономическата, а до голяма степен и цялата нравствена и ценностна система на българското общество. Традик ите - вече създадени по един друг собственически, а поради това и идео:. гически модел, бяха отново прекъснати. Сега те до голяма степен се обърн ха към себе си, към онова, което в паметта на по-старите поколения беше опазило, но също така и съм създаването на нови образци. Такива, каквито бяха в условията на частнокапиталистическите отнои ния. И пак сред нови вълни от подражателство и копиране на чужди моде - само че този път предимно американски. И в нашата национална тради: отново блесва старата и вечно жива особеност на българския политическ национален дух - подражателството... Възстановяването на класическите форми на собственост - по пътя реституцията на собствеността, връщането на земята на селяните, смяк на целия стопански начин на живот в същността си бе едно ново насилие традицията, макар този път то да бе в посока на нейното приближавата ¦ самата себе си, към много от вековечните нейни напластявания, които ~ начин на стопански живот винаги бе предполагал. Но новите днешни тр^ ции не са съвсем същите стари, защото те не са и не могат да бъдат те копие на някогашните частнособственически стереотипи. Новото не бе де 28 „л т ¦4 забравено старо. Каквото и да е било времето, то е внесло нови моменти в тях - едни е обогатило с бъдеще, други е обвило с минало... Когато днешният български селянин не отива само с конската, магарешката или волската каруца, макар че и те бързо-бързо намират мястото си в бедния стопански бит на реституирана България - а и с леката си кола, с трактора, купен от ТКЗС или внесен от странство... Ново качествено състояние, което предполага и по-различна душевност. Моралната разруха на обществото бе извършена в условията на едно непознато в българската история разграбване на държавата и разрушаване на държавността. С всички последици, които винаги съпътстват подобен социален апокалипсис. Наистина, подобен антисоци-ален и антидържавен грабеж на труда на един народ, материализиран в продължение на половин век, и преливането му в джобовете на един нищожен процент от хора, награбили властта, непосредствено преди и дълго след Десети ноември 1989 г. - в нашата история никога не е имало. Само за няколко години една малка част - определена поименно от партийните среди на БСП - стана уродливо богата, докато естествено останалата част от населението също тъй драстично и почти уродливо обедня. Последиците: безогледна и повсеместна корупция, дълбоко социално разслоение, непосилни данъци, непозната за никое историческо време престъпност, морална разруха, тъжни перспективи за образованието и културата, за науката и за моралните и национални ценности. В такива критични и преломни за традицията исторически моменти, в психиката на народността като цяло отпадат някои поведенчески рефлекси и на тяхно място се формират други. Така става и с вътрешното битие на отделната личност. Друг въпрос е, че у личността този процес обикновено е много по-кратък (в рамките на нейния живот), докато битието на народното съзнание като цяло се променя значително по-бавно и трудно. За трайните отлагания на историческите изменения и превъплъщението им в традиция е необходимо време. Понякога много дълго историческо време. Ала именно така - в смешението на общоисторическото битие на нацията с индивидуалното на личността, се формират духовните стойности на всеки народ... Тези промени ще бъдат обект на анализ, разкриващ както особеностите на българската национална психология в такива преломни времена, така и характера на отделната личност, който също както и националния характер, е променлива величина или по-точно сбор от променливи величини. Днес, в едни обстоятелства, откриваме у човека до себе си едни черти,утре, когато тези обстоятелства се променят, се натъкваме на други. Цялата история, литература, изкуство, са подчинени на това търсене и откриване у човека на онова, което у него е временно и което е вековечно. Тук му е мястото да отбележим нещо много съществено: тази промени-мюст в характера на един народ, това „излизане" напред на едни черти и за по-жратко или за по-дълго „изчезване" на други, не означава ли непостоянство жа характера? Отговорът, разбира се, е отрицателен. Защото именно в това проследя- ¦ 29 ване кога, в какви обстоятелства какви черти се редуват у отделния индивид, у групата, или у народа се разкрива и основното в характера на този народ... Историята, например, ни дава обилие от примери за онова, което е типично у руснака - волност, безметежие, търпеливост, нуждата от „батюш-ка". За немеца е характерна неговата дисциплина, ред, изразени в култа към труда и чистотата. Иначе казано, характера на един народ се изразява с честотата и интензивността, с които се повтарят едни или други черти от неговото поведение, както и със силата, с която те се проявяват. —¦¦ Изучавайки характера на френския народ от времето на Френската революция и достигайки до идеята за свободата като едно от най-типичните френски национални качества, Виктор Юго я въплъти в един вечен образ, в един вечен символ на свободолюбието на Франция - образа на детето на свободата Гаврош. Макар и малко известен, ние също имаме своя Гаврош и своя символ на свободата. Този Гаврош е описан в „Записките" на Захари Стоянов и е наречен от въстаниците „Мацко". Излязъл от народа, никому неизвестен дотогава, Мацко се появява като фантом и се държи като символ на свободата. Така си и отива от този свят - като символ на радостта и веселието, на смелостта и безстрашието, на гаврата със смъртта и на величието на безименния народен дух. В разгара на пожара, който гори сърцето на Южна България, когато сърцата се свиват от страх пред неизвестното, този български Гаврош палавее и насища с безстрашие и волност душата си. „Само малкият Мацко не искаше да знае нищо от тези дребни работи. Час не минуваше да не направи той някакво ново приключение, а особено когато видя себе си въоръжен с пушка и нож." („Записките", С, 1975, с.495) Мацко не стана достоен за никое литературно писание. Няма чужд гроб, над който българския родолюбив елемент да не проля сълза, няма чужда десница, която български интелигент да не е целунал. За Мацко нито в писателския съюз, нито при художниците, нито при литературните критици се намери място. Французите направиха от своя Гаврош национално знаме, ние не направихме за Мацко и едно селско паметниче. Ето къде върви разликата между малката и голяма нация, между величието на френския национален дух, който преди да се поклони другиму, покланя се преди всичко на себе си. Ние правим точно обратното. И това е също традиция, която, уви, не посичаме! Друг не по-малко велик писател - Ги дьо Мопасан, разкривайки любовната палавост на французите, им посвети почти цялото си творчество, въплъти я в различни образи, откри я в различни ситуации и възрасти, като ни внушаваше, че това е ако не най-националното, е поне най-френското качество... Стендал посвети голяма част от произведенията си на друга черта на френския мъж - кавалерство. Американската литература -макар и сравнително по-млада, също не 30 10 ¦С- изостана в търсенето и показването на онова, което прави от Америка именно Америка, а не някоя друга страна. Джек Лондон пръв показа, че тя е страна за силните, за смелите, за предприемчивите. Неговите разкази и романи са сурови, мъжествени, защото такава сурова е американската действителност от онова време, когато, както би казал нашият поет Пеньо Пенев, се „наливат основите" на американската държавност. Други черти на американеца ще ни открие Стайнбек. Това е една Америка, в която хората на Джек Лондон вече са си свършили работата. Те са легнали със своите мъжествени характери в тъканта на онова, от което ще се замесва занапред сложната смес на американската нация. Стайнбек вече разполага тези, повече или по-малко изградени личности в консервните фабрики на Монтърей, където вече зрелият американски капитализъм показва и добрите, и лошите си страни. „Улица Консервна", „Тортила Флет", „Благодатният четвъртък", „За мишките и хората" и т.н. откриват другия свят на американеца - онзи, от който постепенно ще се формират безделниците, морфинистите, лумпените, другата Америка, която е толкова чаровна, толкова и предупредителна за опасността от безделието и паразитизма. Ще допълва тези особени черти в поведението на американеца и Теодор Драй-зер... Големият Фьодор Достоевски ще разкрие вечната вътрешна драма на славянската душа, нейната пригодност и податливост на страданието и само-анализирането, противоречивостта и сантименталността й. Точно така, както от гледна точка на жената, майката и любовницата, Толстой ще ни покаже типичната руска женственост на фона на нейната вечна разкъсаност между любовта и дълга. Всяка литература е разкриване на едни или други същностни национални черти, на едни или други национални традиции. Нали за това говорим за национална литература, защото тя отразява националните традиции. И колкото по-добре го прави, толкова по-национална е тя. Ето защо и до днес будят недоумение колебанията на някои литературни критици и историци като зшпат, че: „Да се говори за определени черти на нашия национален характер г рисковано. Извън всичко смятам, че не съществува такъв характер, взет язобщо: има типове хора и дори отделни хора, които се проявяват по определен начин" (В. Мутафчиева, сп. „Българи" (1992, № 2). Едва ли някой си представя националния характер на французите отде-леи от националния характер на немците с Берлинска стена - висока и ¦епристъпна. Но нима може да се отрече, че като се каже „немци" в никакъв случай не си представяме (при всичката условност на днешните нрави) мзадеж и девойка, застанали в 12 часа на обяд в центъра на Париж да се ¦еауват, залисани със себе си до такава степен, че са спрели движението на автомобилния поток... Нито пък като се каже „французин" най-напред в васьлта ни идва представата за железен ред, за жесток порядък, за автоматизъм в поведението. 31 Защо и как се появяват съответните асоциации за поляците, за арабите, за руснаците? Или за евреите? Нима тези обобщени представи не идват като определени натрупвания в характера на тези народи? Какво от това, че отделни черти в една или друга степен се срещат у всеки народ, дори у всеки човек. Нали все пак сме едно, единно човечество - създадени сме по едни и същи, общо взето, правила и закони. Нито абсолютизирането на националния характер изглежда приемливо, нито пък неговото тотално размиване в общочовешкото... Следователно народопсихологията изучава традициите на един народ но от гледна точка на националния характер и на тяхното отражение върху него. Тя изследва техните изменения като предпоставка и условие за измененията в националния характер и националната психика. Много често, като се говори за национален характер, се говори з: национална психика. Характер и психика не са идентични понятия. Психикат. ( - душа, гр.) - е съзнанието, възприятията, представите, мислите, чувствата мотивациите и т.н. Но отнасяйки психичното предимно към индивида, мож: да се говори и за общи чувства, възприятия, за общо съзнание на нацията, з , възприети общи представи, наложени от дълголетните традиции, от дългс ^летния съвместен живот на хората, от общата им съдба в конкретния и общ1: исторически процес. Това е най-общо съдържанието на националната псих; ка. Обаче често в научната литература, и много повече в художествената публицистиката, се употребява понятието „душевност". Говори се за душе; ността не само на един човек, но твърде често и за душевността на ед: народ. Душевността е тясно свързана с психиката. Тя е вътрешното битг тайната пружина, интимното състояние на психиката, чиито външен израз тел е характерът. Душевността е скритото, невидимото, характерът е оно: което показва действието или бездействието. Той е паспортът, почеркът един човек или на една нация. Характерът - това е душевност и психика движение. Между душевност и характер, както ще видим и по-нататък, и различия. Характерът - или както го нарича Ботев „духът на народа" изследователи, като Т.Панов, го определят като „воля на един народ" - ме да разкрива изцяло душевността на този народ, неговата национална психи Но именно като воля той може да прикрива и някои особености на т; психика, което е пак неин израз, но с обратен знак. Динамиката на компонентите в душевността на един народ е по-тру; уловима и ако търсим диалектиката в движението на народопсихологичнс то тя трябва да е именно в откриването на онова, което е повторяемо, колк и трудно забележимо на пръв поглед да е то. Тъкмо от тази трудност пре лиза и тезата за неуловимостта на този характер, за неизмеримостта на т повторяемост, а от там и идеята, че народопсихологията е преди ва: интуитивно познание, а не наука на емпиричното. Следователно на стг научната методология. 32 » т ..13- ,,.а в . - за .ма а хе И все пак, проследим ли документи, предания, литературни и исторически извори, не можем да не забележим, че поведението, проявите на характера на една личност, а още повече на един народ, наподобяват на клапите в цилиндрите на двигател - една се затваря, друга се отваря... Ала в този, сякаш исторически хаос от противоречиви често примери, се забелязва ред, повто-ряемост. Клапите на двигателя работят за една и съща цел, отразяват една същност, формулират в крайна сметка един обобщен резултат. Народната душевност може при определени исторически обстоятелства да държи затворена твърде дълго една или друга своя клапа и друга само отворена. Така в нашата история най-дълго обикновено е стояла отворена клапата на такива национални черти като търпението, пестеливостта, съобразяването и т.н. Най-дълго затворено и изпитвано се оказва свободолюбието, дързостата и риска ... Народопсихологията изучава и т.н. етническа култура на един народ. Това е неговото знание за себе си, за особеностите си, за силните и слабите си страни, за онова, което е специфично негово, което го отличава или което го сродява с другите народи. Етническата култура е изключително важна част от общата национална култура, но в определени критични моменти за нацията тя има изключително значечие за нейното оцеляване, тъй като нейното познание дава ключове и средства за най-адекватна национална реакция. За \ това Ст.Мил правилно нарича народопсихологията социална астрономия. 4 (Панов, Т. Психология на българския народ.... с, 43) Някои народопсихолози извеждат не без основание като най-постоянни черти на националния характер - любознанието, страстта към онова „малко да е, мое да е", формулирано блестящо като най-исконна българска черта от Захари Стоянов и критикувана отпосле с буйна непримиримост от българските марксисти. Димитър Благоев нарече тази съдбовна българска подбуда „Узколобие". Други автори извеждат на преден план практицизмът и свободолюбието. Четвърти - съобразяването. Пети - предател ската психика на българина. В различни исторически времена тези качества са били изразявани с различна сила. Тук е и основният проблем на народоведческото познание - да открие кога, при какви обстоятелства се задвижва и с каква сила една или друга черта, характерна за народа. Как става нейното отключване, как се извършва заключването на другите. Следователно характерът на един народ може своебразно да бъде разгледан като съставките на детската игра „Лего". Тия съставки, изразяващи отделните качествата на народите, при определени исторически обстоятелства по различен начин се свързват и подреждат, за да формират за определено време определено историческо поведение, т.е. определен национален характер. Възниква въпросът - кога най-пълно се разкриват тези елементи на характера и в какъв исторически момент те са най-цялостни? Историята дава отговор на този въпрос: това са преломните времена в съдбата на всеки 33 народ. Тогава съображенията на конюнктурата, на делничните сметки па: Народите се изправят и откриват наистина голямото, силното, което и:%: или нямат в себе си - във всеки случай разкриват същността си. По това решават една или друга историческа задача, може да се съди за духовнит нравствените сили на народа, за същността и жизнеността на неговите т диционни черти, за „народния" разум, за твърдостта на волята, за историч ката мярка, с която е скроен. И тъй: НАРОДОПСИХОЛОГИЯТА Е НАУКА И ЗА ТРАДИЦИИ ПСИХИЧНИТЕ ОСОБЕНОСТИ, ХАРАКТЕРНИ ЧЕРТИ И ПОВЕДЕНЧ1 КИ РЕАКЦИИ, КАКТО И ЕТНОКУЛТУРНИ ФОРМАЦИИ НА ЕДИН ? РОД НО НЕ КАТО ПРЕДМЕТ НА ЕТНОПСИХОЛОГИЯТА, А К„-НАЦИОНАЛНА РЕАКЦИЯ, КАТО ОТНОШЕНИЕ И ПОВЕДЕНИЕ, К, КРАЕН ХАРАКТЕРОВ ПРОДУКТ. Нейният предмет е изучаването какт общото, така и специфичното в поведенческите реакции на отделните нар начинът, по който те реагират на една или друга историческа дадек основните емоционални и други психични образувания, които приобш отделните народи, но и които ги различават. НАРОДОПСИХОЛОГИЯТА Е НАУКА ЗА БИОЛОГИЧНИТЕ, ИСТС ЧЕСКИТЕ, ГЕОГРАФСКИТЕ И КУЛТУРНИТЕ ФАКТОРИ, ВЛИЯЛИ ИВ. ЯЕЩИ ПО СЪОТВЕТЕН НАЧИН В ПСИХИКАТА И ПОВЕДЕНИЕТО ОТДЕЛНИТЕ НАРОДИ. ТЯ Е НАУКА ЗА НАЦИОНАЛНИЯ ХАРАКТЕ ЗА НАЦИОНАЛНИЯ ЖИВОТ! 1. МЕТОДОЛОГИЯ НА НАРОДОПСИХОЛОГИЧЕСКОТО ЗНАНИЕ Всяка обособена наука има своя собствена методология, с която изс ва и анализира явленията и процесите, които са неин обект. Какви са мет те и методологичните средства, използвани от народопсихологията? Им тя собствена методика или ползва методиките на сродни науки? "Под методология се разбира съвкупност от прийомите на изслед; прилагани в някаква наука, тя е учение за метода за научното познава преобразуване на света." (Философски речник. С, 1985, с. 368) Разглеждайки методологията като иманентна част на процеса на п<: нието, Хегел отбелязва, че „методът е движение на самото съдържание това не може да се разглежда извън съдържанието" (Пак там). Истинската наука не може да си позволи изоставане от своя обект. е смъртно страдание за всяко познание. С изменението на обекта се из и подходът при неговото изучаване. Това важи за всички науки. И револ:-онното изменение в цял ред от тях, бурното им развитие през после; десетилетия, потвърди гениалността и на това Хегелово твърдение. изцяло валидно и за нородопсихологията. Изменя се начинът на жи; историческата съдба на народите. Изменя се и се обогатява и нашето п 34 •А а .ла- ¦«*- 1 е ние за тях, неизбежно се обогатяват и методите, които ни позволяват да навлизаме все по-дълбоко в същността на това познание. Още повече, че с развитието на редица други науки става възможно използването и на техния методологичен инструментариум. Така например развитието на кибернетиката позволи струпването на едино „компютърно място" на огромно количество знания, които всеки момент могат да бъдат съпоставяни с едни или други елемент, на интересуващия ни обект по този начин и възможностите за широчинно и дълбочинно наблюдение се увеличават неимоверно много. И все пак на фона на бурните изменения в науката и прилагането на все нови и нови открития за изследване на един обект или процес методите, използвани в народопсихологията засега все още се движат в границите на традиционното макар, че техните възможности в последно време се разширят прекалено бързо. За народопсихологията са валидни до голяма степен методите, които ползват историята, етнографията, социологията, антропологията и т.н. И до колкото техните познавателни възможности се увеличават, особено възможностите на социологията, това дава пряко отражение върху възможностите и за народоведческото познание. Правилно пише Георги Фотев: „Социологията има основно историческо значение за историческата наука, като предостави ориентири за определяне на степента на историческите явления и процеси. Тъй като историческата наука е обърната с лице към конкретно индивидуални явления, то бе категориалния апарат на научната социология, тя е в голяма степен изложена на опасност от неправомерна ценностна ангажираност и презумпции от различен характер" (Фотев, Г Социална реалност и въображение. С.,1986, с.34). Казаното за историческата наука важи с не по-малка сила и за народопсихологията. Бихме искали да започнем систематизацията на народоведческите похвати, методи и източници на познание с онова, което е характерно за традиционната народопсихология и за методите, използвани от нейните изследователи. ЛИЧНОТО НАБЛЮДЕНИЕ е най-масовият, най-широко разпространен и използван подход към един или друг народоведчески факт. Но той е и най-рискованият поради своя субективизъм. Едно от най-големите му предимства е прозрението, но то е и един от най-големите му недостатъци. Защото субективното далеч не винаги е обективно. Даже и когато заедно с него или преди него са използвани и други методи, то личното наблюдение никога не е било на третостепенна позиция. То е допълвало, коригирало или най-малкото е служило като основание за сверка - дали все пак нарочното изследване и постигнатия резултат се покрива с личностното наблюдение. Личните наблюдения са тясно свързани с индивидуалната, колективната и националната ИНТУИЦИЯ. Няма изключения между авторите, писали по един или друг въпрос на българската народопсихология, (а такива няма и в пялата световна история на народопсихологията), които да не са използвали есеистичното прозрение или собствената интуиция за констатирането на едно или друго в националната психика. В предговора към „Народопсихология на 35 I българите" (С.,1984) Минчо Драганов правилно пише: „...В различните ситуации националната психика, националният характер се показват от различни страни и това довежда до определяне на различни доминанти, различни организиращи черти от страна на различните изследователи-народопсихоло-зи. Така и обстоятелството, че разработките по народопсихология на българите са правени преди всичко чрез интуитивното проникване и с есеистичен подход, което отменя научното търсене, съобразно на общи за изследователите показатели". ИНТУИТИВНОТО УСЕЩАНЕ, ИНТУИЦИЯТА като основа на убеждението за една или друга черта на народната душевност и до ден днешен изглежда заема своето първенствующо място. Дори когато се явява като резултат от по-дълги наблюдения и впечатления - интуицията си остава основният подтик за извеждането или формирането на крайния резултат „Българинът е такъв и такъв, турчинът - такъв и такъв" - често чуваме да се казва като нещо, което е така и иначе не може да бъде... Именно в резултат на много жизнени наблюдения, трупани понякога столетия, именно чре' индивидуалната, чрез груповата, а не рядко и чрез националната интуиция, се е стигало до обобщения за черти от характера на един или друг народ формулирани с няколко изречения или дори с една-две думи... Такива категорични обобщения са например пословиците, поговорките и т.н. Недостатъкът на интуитивизма в народопсихологията се проявява когатс той измества безпристрастното, хладното, научното съждение. Негов плкк пък е, че чрез интуицията се постига най-лесно и бързо определено наблюдение, че тя е най-достъпна за възможностите на отделния индивид д: опознае и обобщи - със всички рискове, разбира се, едно или друго ь народния характер. В традиционната народопсихология важно място заема и ГРУПОВАТА ИНТУИЦИЯ. Безусловно тя е обективирана от индивидуалната, защот отразява интуицията на повече хора. Следователно тя е по-близко до възмож ността за обективиране на един или друг факт, макар че тя също така лесж се поддава на масовите психози и манипулации. В определен случай е въз можно личностната интуиция и груповата интуиция да са противоположни даже несъвместими. Груповата интуиция твърде често се използва при изби рането на ръководители на дадена формална или неформална група, н партия и т.н. Тя има масово значение при локални изборни кампании, пр: вземането на решения от малки колективи, при формирането на социалнс психологическата обстановка в тях и т.н. НАЦИОНАЛНАТА ИНТУИЦИЯ има голямо значение при решаванет на общонационални въпроси, при референдуми, при определянето на отно шението на нацията по един или друг факт на вътрешния и международни живот. Типичен пример за национална интуиция са парламентарните и прези дентските избори, както и референдомите. 36 а л "в- й. .глш- ¦в- Тук оставяме настрана въпроса за влиянието на манипулацията върху интуицията. Историята изобилства от примери, когато в резултат на манипулацията се осъществява едно национално поведение да кажем във външната политика, а паралелно с него да действуват съвсем другите, неподвластни никому закони на интуицията. За всеки национален характер отношението и начинът на проектиране на индивидуалната интуиция в груповата или националната е безкрайно интересен народоведчески и психически феномен. И би могло да се каже, че и в нашата обща психология и в народопсихологията той е напълно неизследван. Възможно е - и в нашия национален характер тази възможност е кажи-речи правило - по отношение на един и същ факт българинът да има три нива на реакция. Едното е нивото на индивидуалната интуиция. Второто е нивото на груповата интуиция. Третото - на националната. Това прави именно българския национален характер в критични моменти непредвидим. Българинът нерядко насаме е един, в група - друг, като национален предусет - съвсем трети... ИЗУЧАВАНЕТО НА ФОЛКЛОРА, НАРОДНИТЕ ПЕСНИ И МИТОЛОГИЯТА. Този метод открива много възможности за изследване на характера на един народ. Много често бидейки творби на анонимен автор, те носят белезите на личностното наблюдение. Но когато тези наблюдения се потвърждават в историческото време от нови и нови факти, те се обективират, изгубват своята индивидуална първооснова. Така стават много важен източник за историческата съдба, за интимното в народната душевност, за онова, в което народът вярва или не вярва, от което се бои и което го привлича, за неговата естетическа култура и ценностна система. Във фолклора много често можем да открием богати извори за народната нравственост за естетичните структури на народностното усещане,най-често силно експонирани в митовете, песните и преданията. И до ден днешен нищо не ни говори с такъв силен език за националното самочувствие, както, да речем, преданията и песните за Крали Марко. И до ден днешен по северните скатове на Стара планина има местности и природни образовуния, които народната фантазия не случайно свързва с невероятната сила на Крали Марко и с изумителната красота на сестра му Мара. Така например един от най-красивите върхове на Стара планина - Мара Гидик, имащ профила на легнала жена - е кръстен на нейно име. В село Видима, Троянско има огромни каменни грамади, наречени „Маркови клади", както и странни каменни ивици, наречени „Маркови откоси"... Много често няма никакво значение,че в преданията, в митологизиране-то, самата личност, в която е имплантирана всеобща народна душевност, исторически може да е откъсната от самата себе си. Крали Марко от песните съвсем не е същият като истински съществувалия феодал Марко. Става нещо, което е характерно за митологията и което Маркес много вярно е забелязал. Когато четял във вестниците писания за самия себе си, той се 37 пошшвал, за да повярва, че той е този, за когото се пише, че не става дума за друга, съвсем различна от него личност. Фантазията на журналистите к почитателите му откъсва писателя от човека, митологизира го. Изучаването на фолклора, писменото и най-вече устното народно твор чество, е служило дълго време като един от най-важните източници и катс един от основните методи на познанието ни за себе си. Един от най-яркит^ представители на нашата народопсихология и етнография - Димитър Мари нов* - в своето няколко томно изследване на народния бит, обичаи, песенн и устно творчество, митични представи за едно или друго - предоставя н бъдещата етнографска, народоведческа или историческа наука огромна пър вична информация. Към тази своя забележителна по мащаба и труда с дейност/ обаче той съвсем не пристъпва случайно или хаотично - целият м живот е посветен на събирането на подобни материали. В своя първи печатен етнографски труд - книга първа от „Жива старина - той пише: „Ний събираме песни, приказки, пословици, гатанки и ги печ. тим, като мислим, че с туй ний сме изучили нашия народ" (Маринов, ~ Избрани произведения. Т.1, С, 1996, с.17). Към изследванията на Маринов се добавят отпосле трудовете на таки; знаменити фолклористи като Иван Шишманов, Михаил Арнаудов, а от п ново време Тодор Ив. Живков, Елена Огнянова и др. Тези народни изследователи са вършели повече работа за познания' върху народа ни, за нашата етническа култура, отколкото отпосле извърши или до днес вършат цели научни институти. Тук му е мястото да посочим нг сетне че в една от най-забележителните книги на А. Страшимиров „Наши * Димитър Маринов е един от най-образованите хора на своето време. Роден е на октомври 1846 г. в с. Вълчедръм, Ломско. Останал твърде рано без майка, а не след дъ: и без баща, той буквално е изхвърлен на улицата от алчни роднини. Съдбата го отве -в Хилендарския монастир, където става послушник на отец Неофит Рилски. Не след дъ се връща в Лом, където учи при един от най-образованите българи по онова време и ^ учителя си Н.Първанов се включва в просветна и родолюбива дейност. В Румъния участвува в подготовката на Априлското въстание. Негов учител е и Кръстю Пишурк. Подпомогнат от Иванчо Хаджипенчович, Д.Маринов се озовава в Османската стол където учи Военно и медицинско училище. Там попада наистина в златната сред: българската патриотична и родолюбива мисъл. По-късно, подпомогнат от родолюс българи, той учи и в Белградската семинария, където попада в средата на двете бълга легии. Тук се пораждат и неговите интереси да изучава бита на хората, да наблк реакции, поведение, нрави и традиции. Може да се каже, че истински фолклорист той с именно в Белград. Поради разклатеното си здраве през 1875 г. се завръща в Лом - вече с няк образования, владеещ перфектен френски език. Няма събитие в местния духовен и ~ люционен живот или в националните ни съдбини, в което да няма най-дейно уча. Става зет на Кръстю Пишурка. След Освобождението на България Д.Маринов се изява като краен Стамболс През 1888 г. заминава за Русе като директор в тамошната гимназия, където подготв? материалите за своя труд „Жива Старина". През 1908 г. той е главен редактор „Свобода". Участва и в редактирането по-късно и на ред други вестници, като не . своята народоведческа и етнографска работа. Димитър Маринов умира на 94 го; възраст. 38 т ¦дго ¦<38 народ" цял раздел за бита и народната психология са построени върху анализ на нашите народни песни (вж. „Нашият народ", 5-68). ПОСЛОВИЦИТЕ, ПОГОВОРКИТЕ, ХАРАКТЕРНИТЕ ДУМИ, ПРИТЧИТЕ са друг изключителен източник за нашето себепознание - те са една истинска, овардена от сухоежбина, чиновническо скудоумие богата народо-ведческа съкровищница. Но ние и до сега нямаме едно по-пространно изследване на нашия народен характер, изучен според онова, което ни казват за него пословиците и цялото това родолюбиво богатство. То идва при нас, минало през всяко сърце, като най-чисто езеро, в което цял народ се оглежда. Това са нашите духовни гнезда, където сме се прикътвали в лоши времена и сме се предпазвали от кървав нож и заредена пушка. Когато се четат и препрочитат българските пословици и поговорки, лесно се достига до убеждението, че те не ек абстрактно волнодумство, остроумно и забавно, а най-точно, огледално отражение на историческото битие на българския народ, неговата душевност и характер. Тая непосредствена връзка между поговорки, пословици и национален характер е изумителна. На второ място, те не са нещо по-различно, освен с други думи изречени основните закони на диалектиката, на физиката, на химията и биологията, които правят живота и го регулират*. Но те са и нравствени закони - за мярка, за морал, за приличие. Измисляни както дошло - в мазето при кравата, на нивата, с брадвата в гората — както е самият живот, без пригласяне за телевизия и история. Народните поговорки са едно пълно и наситено битие на нашата вътрешна нравственост и история. Трети метод за самопознанието ни е ИЗУЧАВАНЕТО НА ДОКУМЕНТИ, ДНЕВНИЦИ, АРХИВИ, СТАТИСТИЧЕСКИ ИЗТОЧНИЦИ и др. Този метод много често се комбинира с първите два, тъй като те го допълват и обогатяват. Изучаването на документи, останали от една или друга историческа епоха, е метод използван всъщност от най-добросъвестните и сериозни изследователи на българската история и заедно с това на един или друг специфичен проблем на народознанието. Особено ярък представител на този метод е Константин Иречек. Неговата „История на българите" (Търново, 1886) търпи редица издания. Ние едва ;ш имаме друго историческо съчинение, написано с толкова доказателствен, _кзточников" материал, какъвто е този многолетен труд. Много десетилетия •щхзя него, върху най-старата българска история и демография работи проф. Шафарик - дядо на бъдещия виден чешки учен, който е натрупал в архива си ~0 новобългарски книги. Това е 1870 г., когато в България едва ли е имало и гшо място, където тези книги да са били събрани и дори някому известни. И за ла,,не отиде положеният труд напразно", К.Иречек се заема с допълването ~:зи списък от изследвания. Може да се каже, че това е и една от - . ;ните, ако не и основната причина за идването на младия чех в новоос-5.:: :~ена България. Какъв огромен, неистов труд е трябвало да хвърли той, Зж. Семов, М. Баба знае две и двеста. 39 за да издири дума по дума и ред по ред всичко, написано за българските обичаи, история, традиции, взаимоотношения със съседните страни и т.н. Зе да получи Иречек, след излизането на неговия труд на български език знаме нателното писмо на Васил Стоянов, с което той иска откъси от историята, з да ги отпечатва в „периодично списание". В писмото се казва, че той не с съмнява, че това произведение ще бъде „най-хубавото" т.е. „ най-съвърпк ното и най-пълното във всяко едно отношение между всички произведения е подобен род,"които имаме до сега. Вие сте вече наш и ще останете навек наш за чест и вечна слава на българския народ и родина!" Изучаването на историческите документи и други писмени източници до днес си остава най-надеждният и най-малко субективен метод в търсене4, на корените и истините за нашето минало и настояще, макар че този безспорно един от пътищата за обективизирането в науката на онова, кое първично също е било субективно усетено. Този метод основно използва в своето бележито народоведческо дело Т. Панов. Следва да отбележим, че десетилетия наред масово е бил прилаг СРАВНИТЕЛНО-ЕТНОГРАФСКИЯТ МЕТОД. Особено често с него си с: жи англичанинът Джеймс Фрейзър - бележит етнограф на своето вре\ който пише за метода си, че е „инструмент за откриване на следите варварството в цивилизацията, което, отнесено към човешкото съзнание, позволява да проследим интелектуалната и моралната еволюция на чове (Фрейзър, Дж. „Фолклорът в стария завет" С, 1989, с.10). Този метод вече има своите сериозни противници и неговите възможн ти не бива да се абсолютизират. Някогашните общности според критии му, не могат да бъдат и днес източник за изследване, защото те не ст мъртви, а се развиват като търпят влиянието на заобикалящия свят. Със значителна доза условност за достоверността, която носи, в на допсихологията се използва ИЗУЧАВАНЕТО НА МЕМОАРНАТА ЛИТЕ ТУРА. Ние имаме забележителни мемоарни книги, които дават обилни : нания за българската душевност. Такава е нашумялата преди години „Ви; ца" на поп Минчо Кънчев, предлагаща ни едно богато народопсихологич:: платно. Такива са записаните разкази на столетниците от Родопите, изл= под заглавието „Забравени от небето", такива са великолепните книги - с между художествена литература и автобиографични елементи - на ~ Христофоров „Вуцидей", „Мацагурци", „Трима с магаре из Рила", к<-могат да се наредят между най-силните произведения, разкриващи п: всичко регионалната психика на шопа. В същност ние нямаме по-сг регинални художествени произведения от тези книги на Асен Христофс- Съществено национално значение имат мемоарите на Стоян Заимов миналото", „Като антична трагедия" на Екатерина Каравелова, сборник: спомени „Бежищим през годините" и твърде много други, повече ил1. малко значими книги от споменната литература. Към този тип документи на времето следва да отнесем и дневници повече или по-малко бележити личности. Като пример можем да пое 40 да яс- 1ВЗ- вее ¦ся ¦лвго дневниците на Стефан Стамболов, Богдан Филов, Султана Рачо Петрова, в по-ново време предизвикват интерес дневниците на Чудомир и Николай Хайтов. Към този тип литература, макар и по-друга като форма, следва да отнесем цялата поредица на издателството на БАН „Анкети", която, разкривайки ни съдбите и жизнения път на редица български писатели, разкрива и времето и характера на хората, с които те са общували и в обобщен план ни показва душевността на интересни личности, отразяваща начина на живот и психичните-ееобености на по-малки или по-големи групи от народа. Тук следва да добавим и художествено-документалната литература, каквато например са изключително ценните за познанието на нашия политически живот, традиции и нрави книги на Симеон Радев „Строители на съвременна България", „Букурещкия мир" и др. Книгите с подобен характер на Димо Казасов - „Искри от Бурни години", на Христо Бръзицов, „Спомени от княжеското време" на Добри Ганчев, „Задочни репортажи от България" на Георги Марков, „Безсъници" на В.Попов, публикуваните наскоро „Срещи с Буров" на М.Топалов и още много други. Тези книги са огромен и неизтощим източник на познания върху народния живот, но към тях винаги трябва да се подхожда особено внимателно, тъй като те идват до нас чрез културата, нравствеността и личната позиция в събитията на определена личност! Шести метод е ПОСЕЩЕНИЕТО НА МЕСТАТА, където народът живее и твори историята си, там, където се движат в своето ту задъхано, ту монотонно тиктакане десетилетията. Типични представители на този подход, заедно със споменатия вече Д.Маринов, са забележителните изследователи на душевността ни Антон Страшимиров и Иван Хаджийски*. Хаджийски яхва своята вярна „Бианка" и гумите й пишат по пътищата на България следите * Иван Хаджийски е роден в Троян през 1907 г. Семейната среда, в която израства, : типично еснафско-занаятчийска. С оскъдните средства на своя баща той се записва -:гник в Свищовската търговска гимназия - мечта на бедния занаятчия да види сина си ; чиновник, я офицер, я нещо друго, което да го сложи на държавната трапеза. И през -гническите си години, и по-късно като студент по право Иван Хаджийски има изключи- -е.тната възможност да наблюдава битието на троянските занаятчии, които в голяма :~епен, почти напълно носят белега на българското занаятчийство въобще. Тук ще се -: ^зят неговите наблюдения за „деветте бода за пара", за изумителните възможности на г_~ханджията да живее пестеливо, за задухата на прашния дюкян, за часовете на развле- ; :;:е, когато еснафската чаршия излиза на мизлич, за да се повесели, да си отдъхне от :-?гжението на дългия работен ден. Плод на тия му наблюдения са златните страници, ¦ ;.- ;:гани за българския занаятчийски морал, които нямат равни на себе си в нашата -ература. По-късно, вече завършил право и работещ като адвокат в София, той има : южност да наблюдава и орисията и тегобите на българските селяни, както и да пътува :;:бодното си време, яхнал своята неизменна „Биянка" към подбалканските градчета, ;; ни остави редица студии, обединени днес в два тома - „Оптимистична теория за .._ :--:я народ" и „Бит и душевност на нашия народ". Може да се каже, че никой друг не успя да улови така вярно и да разкрие така ;"бочено психологията на дребния собственик, толкова типичен и характерен за - - :-ня, и да докаже, че, изследвайки и изучавайки нея, спокойно можем да твърдим, че . ;два и изучава българският национален характер. 41 на едно неуморно десетилетно търсене. Ще видим велосипеда му подпря? пред някоя стряха на стари занаятчийски работилници, където, разтворен 1 потопен, цял един свят от нрави, обичаи и традиции, чака изследователя си където бълраринът зад тезгяха се люби, ражда, живее и се весели и накра умира... Той обикаля и местата, където са запазени най-силно патриархалш те традиции, неразрушени още от настъпващото капиталистическо развити ще го видим и по селата, където преди десетилетия е минал огънят к Априлското въстание, да изучава сложната и драматична психология : дребния собственик и да напише онези страници от тази психология, в кои се разкрива нашият национален характер... Тук той среща хората, говори тях, наблюдава ги, записва си разказите им. После всичко това ще мине пр синтезиращия му ум, за да се превърне в мощно и силно обобщение, кое ще остане като вечна характеристика на нашето движение от малкото, ча„ ното и дребното в собствеността, ще премине през годините на социализ: за да се превърне половин век по-късно пак в същото... Или: Хаджии. изучава онова, което с две думи гениално ще усети в същността на бълт ската исконна подбуда за живот самият Захари Стоянов: „Малко да е - ? да е..." . Този подход се използва и от съвременната социология, той и до дн: част от нейния методологически инструментариум. Други типични пред. вители на този подход са Цани Гинчев, Д. Маринов, братя Миладинови и Джеймс Фрейзър - блестящ английски етнограф (1854 - 1941) си създав целите на своите изследвания кореспондентски апарат в цял свят, на к поставя интересуващите го въпроси. Така той дообогатява този метод. Седми метод представлява т.нар. „ПРЕВЪПЛЪЩАВАНЕ", влиза бита, всекидневието, начина на живот на онези, чиято психология тг изследва. Пръв по този начин изучава психологията на българския войн и на българите изобщо, А. Страшимиров*. Вече не съвсем млад, той облича войнишкия шинел и заедно с мл. момчета (на възрастта на рано загиналия по баирите на Странджа г любим поет Иван Черен) със шопите от Софийско и селяните от Се: България, гази калта и снеговете, пие от виното на завладените Одр; Иван Хаджийски написа забележителни студии за психологията на Априлско тание, на затворника и военната дисциплина, за психологията на иманярите и, разс пълната с убийствена ирония студия за българското парвеню. Иван Хаджийски искаше да довърши своите наблюдения върху психолог българския войник. Затова той отиде доброволец в Отечествената война, къде навършил 37 години, през октомври 1944 г., е зверски убит. И до ден днешен тъне в тайна съдбата на третия том от изследванията м психологията на. българския народ. * АНТОН СТРАШИМИРОВ е роден през 1872 г. в гр. Варна. Баща му . преселник от Разложко. Ненавършил още 13 години, напуска родния си град !¦; един скиталчески живот, който ще го отведе до слугинските задължения на -кръчми и кафенета, а по-късно и до словослагателския занаят. Буен по дух, т задържа дълго на едно място. Ще го видим ученик в Разградската гимназия, ¦ 42 ое .: е га-тр. и. а <;!" на *¦*• кръчми, студува по Странджанските баири и „на нож" превзема хълмове и височини, за да види, познае и обозначи най-точно поведението на българския войник. От тези предумишлени наблюдения на българската душевност, извършени от непосредствена близост, без опосредствуваните разкази на очевидци или познати, се ражда забележителния почти документален роман „Вихър". Дума по дума и час по час събира писателят впечатления за народа си, които отпосле щв/Юу послужат за написването не само на тази напълно забравена днес книга, но и за останалите негови задълбочени народоведчески произведения. До последния ден на живота си Страшимиров е отворен за народа си, домът му е винаги достъпен за гладни и безпарични, самият той обикаля от град на град, за да просвещава, да отваря очи и да говори на българина. Страшимиров е най-забележителният лектор сред всички български просветители... Подобен е изследователският метод и на другия велик познавач на българската душевност в нейните най-критични минути Захари Стоянов! Какво са неговите „Записки", ако не пълно потапяне в подготовката, вихъра и драмата на Априлското въстание. И той изучава душата на своя народ от упор, той е до него и с него в най-драматичните му часове. За да се вглежда завършва, както и в земеделското у-ще в Садово, което също не завършва. В духа на ония лалечни времена той се цанява за учител във Варненско и Бургаско, навлиза и в просветната дейност. Окото на младия бъдещ народопсихолог гледа вече към Европа и през 1895 г. той се озовава в Берн - Швейцария, където ще слуша лекции по литература и география. Тук се запознава и с най-големите имена на тогавашната европейска литература. След завръщането си в България той отново се залавя с учителство. По различни причини, в ~ова число и политически, нееднократно е уволняван. През 1902 г. заедно с Г. Влайков е глга от основателите и редактор на сп. „Демократически преглед". Буйната му душа го гтвежда до четата на Яне Сандански като участник в македонското освободително движеше. По-късно ще го видим и като депутат в парламента, и като най-обикновен редник в Балканската война. Тук, живеейки живота на българския войник, той го наблюдава в шюсредствена близост, изучава неговата характерология и в резултат на това написва гшоя най-народоведчески роман „Вихър", за съжаление днес напълно забравен. През Междусъюзническата и Първата световна война той е военен кореспондент. След събити-юя 1923-1925 г. издава най-силното си произведение - романа „Хоро", от който остава минната крилатата му мисъл: „Клаха народа, както и турчин не го е клал", с което той «оформя биографията си на достоен гражданин, на смел защитник на справедливостта и ийществения морал. Антон Страшимиров има забележителни изследвания на българския национален мражтер, събрани в книгата му „Нашият народ". Силни и задълбочени народоведчески ишлзодения са събрани и в другата му книга - „Българи, гърци и сърби". Голяма част от живота си Антон Страшимиров прекарва като пътуващ проповедник. ~г* обикаля градовете и селата на България, изнася безплатно беседи, уверен, че просве--.--. е тази, която ще изведе България на по-светли и надеждни пътища към бъдещето. - ¦ - -н;шт дом остава като духовен храм и приют на бедстващите, на гладните, на бездомна закъснелите, на отчаяните, на всички, които имат нужда от къшей хляб, от чаша - чай и от топла дума. -„чтон Страшимиров умира във Виена през 1937 г. 43 в очите на селяните от Поибрене, Мечка, Каменица и другите околни селиш когато момчетата му, барнали главните, палят къщите и плевните на насел нието, за да скъсат пъпната връв със собствеността (колко близки тук наблюдения и изводи са И. Хаджийски и 3. Стоянов!) Той е с тях, когато пад първите жертви и главите клюмват отчаяни - той е там, когато духът е полет и когато е посечен. Когато се разкриват и величието на българина нищожеството му, цялата палитра „от - до" в неговата душевност мин: през погледа на Захари, запечатва се в него, за да бъде възпроизведе отпосле дума по дума и кадър по кадър. Като прочете човек „Запискит вижда огромната сила на метода на „потапянето" в историческия момент, разтварянето в душата на народа, на мимикрирането, ако щете - само и се-окото да може повече да види и ухото повече да чуе. Такива са и негов „хитрости", шейретосването по занданите отпосле, такава е целта и правенето му на луд и на какъв ли още не пред „изпитващите" го тур съдии. Той не се свени да се унижи пред турците, да се постави в положенг на слуга - стига това да върши работа за оцеляването и да му позволи дълбоко да вникне в истината на минутата. Ето го - като развежда конет турците: „В качеството си на прост зрител на отоманското величие аз не с че не бях заподозрян, но останах даже и вътрешно лице. Докато ме нак да взема уморените коне и да ги развеждам, аз се спуснах раболепно и : два попотени ата от ръцете на едного" (Записките, С, 1975, с.320). Потапянето в социологическата среда, осредняването с онези, коит изучава, е характерно и за Ив. Хаджийски. Както 3. Стоянов и А. Страш ров стават част от човешкото битие, което ще изследват, така и И. Хаджг скача в окопите на Втората световна война, когато с нарочна „молб: министъра, облича войнишкия шинел и заминава за Югославия, за да из българския характер в суровите дни на сраженията, на дисциплинарн патриотична принуда, на тъгата по майка и любима, на радостта от пие-получено от село, или колетчето с курабийките, на снимката, запеч лицата на скъпи хора. И Иван Хаджийски така намира смъртта си - : една до друга пушката и писалката... * Борис Дрангов (1872-1915) Едно от най-светлите имена в българската история и историята на военно-педагогическата мисъл. Роден в Скопие, където за: педагогическо училище, а по-късно и Военното училище в София. Още от тези на; години на младостта му се проявяват две негови качества, на които той ще остан. до последния си час: изключително родолюбив и пълно съответствие между думи Животът му минава от поделение в поделение, от фронт на фронт, в Балканската, съюзническата и Първата световна война. Изпълнявайки своя войнски и родолюб на 26 март 1917 г. пада разкъсан от граната при завоя на р. Черна в Македония. С един от най-големите български офицери, един от най-големите български пат-: може би най-големият военен психолог и педагог в цялата история на българската Посмъртно е произведен в чин полковник. За него са писали мнозина. През последните години особено значение за из; то от забвение на тази изключително достойна личност имат Кузман Шапкарев Каранфилов... Да се надяваме, че по никакви причини повече никакво забвение не .. 44 Методът на „потапянето" е характерен и за такъв бележит народопсихо-лог като полковник Борис Дрангов*, който е пръв в атаката и последен в отстъплението. В по-нови времена подобно потапяне в средата, която е обект на изследване, се прилага и от българската журналистика и литература. Редица наши писатели дадоха примери на най-бутафорното уподобяване на подобен подход с прословутото „по-близо до народа", с „десантите", които правеха по градове и окръзи, където след прочувствено махмурлийски речи и „опознаване" на проблемите, следваха нови мъжки пиянства. Те дадоха толкова „талантливи" произведения на българската литература, че ако по тях някой ден трябва да се изучава картината на днешна България и душевността на днешния българин, то едва ли ще е възможно изучаването им по по-разкривена и невярна картина... В публицистиката и най-вече в журналистиката имаме по-добри образци за използване на метода на „потапянето", макар че кой знае до какви открития за душевността на съвременния българин едва ли сме достигнали... И все пак — Донка Петрунова прекара в Сливенския затвор повече от една година, затворена и „осъдена" и даде ценна информация за психологията на жените-затворнички в книгата си „Зад сивите стени". Осми метод представляват НАРОЧНИТЕ СОЦИОЛОГИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ по частичен или общ проблем на националния характер. В този случай имаме най-плътното приближаване на науката до целите на едно или друго знание за народа. Това е изцяло научен метод, разработен от социологията и максимално обективиращ нашата информация. Кънчо Георгиев посочва, че „често пъти, поради репрезентативния си характер, социологическите извори носят по-пълна и обективна информация в сравнение със спомените, епистоларните материали, дневниците и др. (Георгиев, К. Историята и нейните извори. С, 1981, с.123) Емпиричното социологическо изследване е един безспорно сигурен начин за получаване на определени знания в определена — по-тясна или по-ашрока - научна област. Въвеждането на математически методи, на електронно изчислителна техника също допълват възможностите на нарочните социологически изследвания, поради което тяхното прилагане в областта на еародопсихологията в наши дни придобива все по-голямо значение. Тук следва да добавим и цялото разнообразие от социологически методи - анке-тж, статистически данни, използването на т.нар. „обратна връзка", писмата до зюдствата за масово осведомяване и до приемните на държавни учреждения ж т.н. Те съдържат огромен емпиричен материал, който, макар и недостатъчно ггедставителен от гледна точка на научно формулираната извадка, при опре- и името му. Автор е на десетки статии и монографии, свързани с военната психология Тйдагогика. Обичан, високо ценен от войниците, неудобен за командирите, безукорно :тен, храбър - винаги там, където е нужна жертвоготовност и личен пример! Автор е на 1лните по-важни статии и студии:„Човекът и неговите нравствени качества"„,Из исто- -чжта",„Обучение и възпитание"„,Военна психология", военна публицистика и др. 45 «да- делени цели е достатъчен и често се използва - ако не за самостоятелни, те за спомагателни изводи и анализи. Девети метод е свързан с ИЗПОЛЗВАНЕТО НА ЛИТЕРАТУРНИ ИЗ ТОЧНИЦИ за нашата етническа култура, традиции, национална нравстве ност. Художественото произведение носи най-често субективен характер. Т отразява един или друг процес или явление така, както го е видял, усети: преживял или осмислил отделният писател.Обаче, от друга страна извести е, че едно литературно произведение получава толкова по-голяма обществ на оценка, колкото по-точно отразява определени процеси и явления, въпл щавайки проблемите и истините на времето в съдбите и поведението ¦ определени герои. Художествената литература съдържа безброй много на людения върху народната душевност. Колкото един автор по-вярно я отразил, толкова неговото произведение е по-„народно", толкова то е г крупно и живее по-дълго. Когато е истински художествено, то само създава нови духовни стойн ти, нови психически образувания, нови посоки и измерения на~душевнос на отделния индивид или група от хора. По това колко и какви духовни стойности създава една литература, м да се съди както за нейното собствено състояние, така до голяма степен ! състоянието на народната душевност. Задача на литературата винаги е с не само да пресъздава, но и да създава героите си, следователно да форк определени качества или идеи за народния характер. Подобни моменти, макар и много по-рядко, намираме и в народ; творчество. Да вземем Балканджи Йово, песните за Крали Марко и сестр Мара, градския фолклор от по-ново време. Народните герои, вдъхновя: музата на неизвестния автор, имат нерядко ясна приложна функция. В : ратурата подобно духовно нормотворчество е просто задължително. Ко5 велик автор да разгърнем - няма да спрем само до блестящо опг литературни типове. Най-големите писатели създават образи с нова нр веност. Като едно цялостно отражение на битието, идеалите, героиката и д-та на народния живот, литературата в същото време е една огромна М1 изучаването на народната душевност. Ние не можем да си представим А ското въстание без Вазов, без „Под игото", без „Епопея на забравени" не става дума пък без Захари Стояновите „Записки..." Не можем представим и подготовката на българите за бунт без песните на 1 Чинтулов, още по-малко без буреносната Ботева публицистика и с поезия. Както не можем да си представим замяната на хайдушката т без „Горски пътник" на Г.С. Раковски. Без тези имена цяла една епоха и с нея цяла една народна душевност, взета в нейната най-критична открита същност и мигове, би била мъртва и недостъпна за нас. / Обаче литературата може да създаде и изкривени, преиначени е * ния на обществената действителност, от там и нейното отражение в ността и характера на една личност или на цял народ ще бъде изк 46 -дае*- Такава хипертрофирана, невярна картина на народната героика от преди Девети септември 1944 г. създаде нашата мемоарна и художествена литература. Участниците в борбата срещу фашизма бяха показани в художествената и документалната литература като изключителни личности, идеализирани, жизнено нереални. Особено силни поражения в отразяването на обществената действителност извърши т.нар. „социалистически реализъм". Неговата политическа задача бе да формира нови хора, никому ненужни оптимисти, фанатици на някаква абстрактна красота в човешките отношения,суперличности, които не знаят умора и поражения. И каквито в живота няма. И, което е по-важно, от каквито фалшиви образи той не се нуждае. Най-яркият пример е принудителното преиначаване на романа „Тютюн" на Д.Димов, макар, че този пример далеч не е единствен. На ролята на литературата като източник за народоведчески познания са посветени много изследвания. Може да се каже, че след майчините песни и ^разкази, всеки народ дължи основното, най-същественото познание за себе си кменно на литературата и на героите, с които тази литература го възпитава. Датчаните са израснали със своя Андерсен. Какво биха знаели за себе си французите без басните на Лафонтен, без забележителните книги на Мопа-сан, Зола, Балзак, Юго. Какво биха били англичаните без Шекспир, амери-инците без Драйзер и Фокнър, без Джек Лондон и Джон Стайнбек. Или Русия 5ез Пушкин, Толстой, Гогол, Чехов или Достоевски... А ние, българите - без Лван Вазов и Захари Стоянов, без Ботев и Яворов, без дядо Петко Рачов и ли Дебелянов... Всеки народ се закърмя с маята на големите писатели, живели греди него, познавали дедите и нравите им, осмисляли историческата съдба ж характери. Литературата се просмуква в духовната тъкан и в кръвта на всяко -околение едва ли не със силата на майчиното мляко, поради което и нейното, не само познавателно, но и възпитателно значение има изключителна, гьдбовна роля. Художествената литература е тясно свързана с народната г.-тпевност, зависима е от нея, тя е почти нейна функция в определено време I з определени исторически обстоятелства. Ето защо нейното опознаване и ЕГ»чаване е в същото време изучаване и на душевността на народа, за който зжателят пише. С други думи казано, художествената литература е зависима тт характера на един народ и от неговата душевност в същата степен, в аажвато те пък от своя страна са зависими от битието и съзнанието на този щрод... Литературата, разглеждана като част от придобитото знание за себе , обаче много често дава на това знание вторичен живот, превръща го във природа на човека, която се влива в неговата душевност заедно с г, с героите, с преданията, които идват от миналото и отиват към вето на всеки народ. Тук, разбира се, ние съвършено ясно се разграничаваме от крайната и : това дълбоко невярна позиция на Т.Панов относно ролята на литера-за изследване на националния характер, поради което и масово и 47 нашироко ще използваме източниците, които тя ни дава, за да узнаем повече за себе си. Приемаме, че в немалко произведения субективизмът на автора гс води до неверни жизнени позиции. Но такива произведения са по правилс хилави и те бързо, понякога и преди авторите си, умират. Големите, значими те литературни произведения, си остават незаменим източник за надзъртай; дълбоко в народната душа и те преживяват хилядолетия. Ето я тази невярна мисъл на Т. Панов: „Ние можем да се избавим в пс нататъшното си изложение от оная голяма грешка, която съвременнат критика прави, като приписва някакви си незнайни заслуги на литературата изкуствата на нашите дни, като на фактори, които създават националш характер, забравяйки съвършено, че сравнително нищожно интелигент? публика все още не е народните маси!" И за да докаже сякаш своята погрег на теза, той отива до крайност: „Чел ли е целият български народ произв дението на Отец Паисий? О, не. Но въпреки това цяла България от край край се изпълва със слуха за него". И заключава: „Литературата на тая епс не упражнява никакво влияние, никакво въздействие върху българската I-родна душа..." (Панов, Т. Психология..., 145-147) Десети метод е ИЗСЛЕДВАНЕ НА ОБЩОТО В КОНКРЕТНОТО. 1 ползвайки този метод Бонка Бинева написва своята книга „Американци български или българи по американски" (С, 1991) като взема два според -нетипични, но конкретни случая, от които извежда други типични за голямата общност черти на поведение. Представянето на конкретни случс културалната антропология и в етнопсихологията (но също и в социологи? е широко приет изследователски метод. Това, което прави обаче впечатле и е обект на спорове, е дали чрез конкретния случай имаме право да считз че даваме обобщения, т.е. представяме „типичния случай" или той мож: служи само като адекватен илюстративен материал. Авторката отговаря настоящето изследване, чрез два конкретни случая, който привеждам > „адекватен илюстративен материал" аз също така твърдя, че това безсгк са и типични случаи. (Бинева, Б. Американци по български или българ американски. С, 1991 с. 37). Разбира се, този подход лесно може да доведе до грешки, достатъч само да се подведем, че случаите и случаят, която сме подбрали, е тип-Цялата сложност е в това да се формулира точно и вярно именно „типич: та" на едно поведение или една личност. Направим ли това отговор научни средства, дори и да има отклонения в изводите ни, те малк: повече ще бъдат близки до осредненото, до типичното. Този метод е прилаган и от Ив. Хаджийски и Ц. Гинчев . Ето какво последният за него: „Иди в някое, макар и най-малко село, намери ......, старица или старец и напиши цяла книга, Те ще ти разкажат и за м. времена, и за диви-самодиви и т.н." (Гинчев, Ц. По няколко думи. С. с.ЗО). СРАВНЕНИЕТО като средство за познание на характера. Характ: гичната типология на Теофраст и Кенет Кларк. "¦«•ч*..... 48 1* Дз-по зея ао- 4И в гга) : да „в ато ;г:рно ей по ,-зо е ,:•:¦? ЗСТ- яли '1ЯК0Я „язали 988. ло- „Сравнението е вечен спътник на обществото. То извира от самата същност на социалната материя. Човешкият индивид непрекъснато се оглежда в другите хора. Така той не само се опознава, но и преценява" (Михайлов, Ст. Сравнението. С, 1984 с.7). Сравнението ни позволява следователно от едно индивидуално да проникнем в друго индивидуално. Както да направим следващата стъпка - от индивидуалното да проникнем в общочовешкото. Един пример: в „Българските принцове от средновековието" (Портрети, Париж, 1974, с.9) Кристиян Жерар пише: „Една велика мисъл беше кълнила в душата на новия хан (Кубрат - б.а.). Беше ли тя се появила по време на неговия престой в Константинопол - глава и сърце на огромната империя или в сянката на императора, който беше въплъщение на нейното единство и сила, който беше погълнал най-напред в братоубийствени войни, после цри поробването на авари и траки". Ето ни пред пример за раждането на една идея, която обаче върви от индивидуалното (в случая - сянката на императора) с което личността влиза в допир, към общодържавното, което постепенно се формира на тази основа. Пътят на сравнението е триизмерен: - индивидуално - индивидуално - индивидуално - колективно - индивидуално - общочовешко Всеки от тези три пътя е забележителен със силата на познанието, което воси. Обаче най-типичен е примерът, който ни дава в „Цивилизацията" Кенет Кларк. (От българските автори подобен подход ползва Боян Пенев в есето си .Нашата интелигенция" (Варна 1982). Тя е именно едно изследване на непрекъснатото движение от индивидуалното към общочовешкото. Всечовешкото са заражда в особеностите на всеки народ. И това откриваме не днес, а много мйого назад във вековете. Ето защо великият психолог на древността Теоф-заст се заема с изследването и своеобразното типологизиране на характерите преди 2 300 години!... Кенет Кларк прави подобно типологизиране, но не на масовите индиви-~ни характери, а на индивидуалните характери и звездите от небосклона зешката цивилизация. И във всяка от тях, заедно с индивидуалното, той : -1 ла открие националното, а след него и общочовешкото, което те носят. :;:-: пример за което, е неговото есе „Леонардо да Винчи". Ала преди да ---7М към Леонардо, Кенет Кларк се спира на въпроса какво е човешката - : дпия: „Не знам - отговаря той - не мога да и дам абстрактно : гал гние - все още не. Но мисля, че мога да позная цивилизацията, когато "-.:'- ешкият характер, а така също и националният характер, е вид, израз, отношение към цивилизацията. За това прав е Ръскин, когато казва: „Зешште нации пишат своите автобиографии в три ръкописа: книга на ""* жм. книга на словата им и книга на изкуствата им. Не можем да нито една от тези книги, ако не прочетем и другите две, но единс- 49 твената, която заслужава доверие, е последната." (Кларк, К. Цивилизацията. С, 1977, с. 21). Ала какво е характерът на един народ? Не е ли той от друга гледна точка погледнато същото? Не се ли отразяват в него същите тези фактори и процеси, които правят цивилизацията на един народ, степента на неговотс материално,духовно и историческо развитие? Този паралел, външно грубоват, в същността си е дълбоко верен. Сега да се върнем при есето на Кенет Кларк за Леонарно да Винчи, за д видим как звездата концентрира в себе си общонационалното и общочовеи: кото, което прави величието й, и световното й присъствие. „Той е най-неутолимо любознателният човек в историята - пише Ь Кларк. - Всичко, което вижда, го кара да се запитва - защо и как? (Общочс вешко) Защо в планините могат да се намерят морски раковини? Как строя шлюзите във Фландрия? Как лети птицата? На какво се дължат пукнатини-. в стената? Какъв е произходът на вятъра и облаците?... Задава същият въпр^ отново и отново. Любознателността на Леонардо се съчетава с невероятна^ му духовна енергия. Когато четем хилядите думи в бележниците му, та енергия просто ни омаломощава. Никъде обикновеното „да" или „не" не достатъчен отговор за него. Той просто не оставя нищо на мира, рови се в всичко, формулира го по няколко начина, отговаря на въображаеми протп ници. Най-настойчивият от тези въпроси се отнася до човека, но не до чове такъв, какъвто го вижда Алберти — „ с ум, разум и памет, като безсмърт бог", а до човека като механизъм. Как върви той? Как сърцето изтласу кръвта? Какво става, когато човек се прозява и киха? Как детето живег утробата на майка си. И най-после защо умира човек от старост? Леонар открива някакъв столетник в една флорентинска болница и с радостно нет: пение го чака да умре, за да разгледа вените му. (Индивидуалното) Леонардо е само един от характерите на Теофраст, най-типичен, е съвършен, най-изящен. И максимално обобщаващ. Точно както и Теофр. той прониква в човека, изучавайки не само механиката и причинната обуе веност на поведението му, но и отрицателното у него, уловено във вечнос на човешкото движение - от миналото към днешния ден, от него - : бъдещето. Към тези първи и най-далечни проницатели не можем да не приба: още един - Еразъм Ротердамски. Еразъм Ротердамски е друго движение от индивидуалното към на: налното и общочовешкото. Роден в Холандия, той твърде малко е жив своята родина. Той не е обичал и живота в монастирите, но прекарва не м: време в тях. Дразнил се е от прекаленото пиянство на холандците, мести е от едно място на друго поради своя неспокоен дух и вечно търсещ хара - Лондон, Оксфорд, Италия. Той става своеобразен човек на планетата, к като общоевропейски човек. Тук, за разлика от другите любознателни хот времето, го привлича не образа, чрез който се изразява човешкото у че а словото! И още в началото на своята кариера като журналист, той ; памфлети, антологии, въведения, написва и своята блестяща и съвър: 50 валидна за всички хора и за всички времена гениална работа „Възхвала на глупостта". Няма нищо по-общочовешко от тази книга, минала през душевността само на един човек. Цялата човещина и нечовещина на времето и хората - от папите, кралете, монарсите, до последния човек се е огледала във „Възхвала на глупостта"... За разлика от Кенет Кларк, Теофраст забелязва или по-точно изследва трайни черти. Черти, които при това лежат главно в основата на гръцкия характер. Много, много по-късно друг изследовател на онова, което върви от индивидуалното към националното и от там - към общочовешкото - Лабрю-йер (1645-1696) също пише книга „Характери". И той също търси движението от индивидуалното към общочовешкото, но и у него то е в известна степен национално обагрено. Теофраст ни разкрива общочовешкото у човека, но най-точното, което научаваме от него, е какъв е бил гъркът преди 2 000 години. Както е и при Лабрюйер - от него ни остава знанието за французина. В основата на това общо, което се забелязва у човека, лежат четирите вида темперамент, известни и общовалидни и до днес - сангвиничен, меланхоличен, холеричен, флегматичен. ИЗУЧАВАНЕТО НА ПАРАДОКСИТЕ В НАЦИОНАЛНИЯ ХАРАКТЕР. Те също могат да бъдат формулирани като един подход за неговото познание. Парадоксите в характера на всеки народ очертават както правилата, така и гестандартното в този характер. Те са плюсовете и минусите, крайните точки, :х> които достига люлката, в която го люлее историята и между които се ¦гчертава постоянното, трайното, нека го кажем и другояче - традиционното. " 'ежду тези две крайни очертания върви трасето, отъпканият път на нацио-• -."-шя характер, онова, което знаем за себе си, на което сме се оповавали и _г се оповаваме, което е силата на кърмата ни, което го пише в учебниците : г което се пее в песните ни. Традицията - това е битието на историята. ненадата, изневярата, отскокването встрани от традицията - това е солта, г-оцкването, неочакваната плесница, които те карат да подскочиш в изнена-Ала това именно подскачане неведнъж и не едного е принуждавало да се гхда във вечното и неизменното, доколкото вечен и неизменен може да ;е един характер. Но както няма гостба само с една миризма, така няма и -. ^оже да има характер било на един човек, било на една нация, изградени, жггзаяи само с познато, само с еднакво, само с традиция. Не зная дали ще - хгесилено, ако се каже, че колкото традицията прави лицето на един народ, з вг по-малка степен необичайното, подрипването, разхвърлянето където ""¦онова и където не трябва на цветове и багри — правят изненадата. Познатото ш яеаознатото, онова, с което сме свикнали и онова, което ни стъписва - не [ли дв те едно непрекъснато дописване на книгата за народния живот, дорису-¦ на националното битие, допълването и обогатяването на историята. Не изненадите, които правят богатството и отварят небето над главите ни полет, за още светлина? И за още познание за нас си... До говорим ли точно днес — във време на нашето поредно обръщане I. когато разглеждаме с лупа ту бащини стари кожуси, ту майчини 51 стари сукмани, когато се взираме в паяжинясали ракли с остаряла памет - да видим в тях миналите времена на България и от тях да вземем онова, което днеска толкова ни трябва по новите пазарни пътища, по които така бясно сме се забързали. Старите и някогашни задруги днеска стават фирмени обединения, от мазетата на Троян, Пловдив, Казанлък изпълзяха ръждясали фирми и надписи, но запазили мерак на чаршия да се видят, понаръсени днес с английски букви и имена. В с. Велчево - Троянско, до моста на Фичето, написан от ръката на някой недоучил филологията, с две грешки в една дума ни вика „Сошигу с1иЬ". В този „сошнгу с1иЬ"от сега нататък ще си пием ракията с дядо Стойне или с внука му, вместо в някогашната махленска кръчмица с простото надписче „Пивница Дамян Колев"... Защото като ще е Европа, Европа да е! Сега под път и над път никнат фирми. България нито е имала, нито някога ще има толкова много президенти в историята си. Не можеш да не се дивиш как др. Пенко Койчев - довчерашен животновъден бригадир, изведнъж се оказа Президент на фирма „Кокпеуз Ъготпегз"... И някой ще ми каже, че българинът не ламти за титли и за власт ли, че му „стигала тая награда, да каже нявга народът..." Хубаво е да каже народът нещо за сиромаха Пенко, ама далеч по-хубаво е да каже за Президент Пенко! Сега само в моето село има над петдесет президенти. Има още стотина вицепрезиденти, като се спуснеш надолу по река Видима - във всяко село има още по толкова, а идеш ли в Троян и хванеш пътя за София - фас да щъкнеш, на президентска визитна картичка ще падне... Всички тези президенти са станали президенти не себе си само да командват, а хора. Иначе какъв смисъл има българинът да се охарчва за визитна картичка... А така е друго - извади я, подаде ти я - ха да те видя сегг като от Иван Кунин със счупения „Москвич" е станал Джон Кун, президент и се е прехвърлил на „Мерцедес"... По президент на глава от населението бихме та скъсахме Америка Германия и Япония взети заедно. И което за сега е необяснимо, бихме та п. скъсахме и по брой на нови „Мерцедеси". Това са нови явления в нашата душевност - те идат от далеч, каращисва: се с днешния ден - едни от Анадола, други от Лос Анджелис, трети от Одес. и Москва... И всички тези духовни потоци се омесват в новата морална \ пазарна паница, от която пие българинът. Омесват се и искат опознаване! В много от тези изненади днес ще открием остарели, но оживели пре петилетките парадокси на своя български характер. Нищо не е изтрито, юли не е изгубено в пепелака на миналото, стига да искаме да го открием прочетем. Тези парадокси днес ни трябват. Да не се излъгваме в самите себ си - и да се вземаме за едно, както често става, а другите да ни вземат з съвсем друго... Да не излъгваме по този начин и другите, с които върти: бизнеса, защото в лъжата ни също има нещо характерно за нашите географ ски ширини. Полъгвал е и попипвал чуждо е и нашият прадядо - не само пс полите на чужди булки, но и под дюшеците в чужди къщи. Вгледаме ли се 52 ,;:И«Г?ИКа, «* :а ги себе си като народ, ще открием парадокси, с които така сме свикнали, че не само не ги забелязваме, ами ги смятаме и за нещо най-редовно. А когато пък ги забележим, правим както най-често си правим ние българите щом една работа не се побира под шапката ни - казваме „Не може да бъда!"... Изненадите ни вървят от единия край на съдбата ни до другия. Както се е люшкала тя, тъй са се люшкали кога свити в скута и, кога излезли на открито и парадоксите на нашия национален характер. Следователно тяхното познание е точно толкова история, колкото и всяка друга история - писана с кръв, с мъка, с предателства и мъжество. Даже нещо повече - парадоксите са много често шмекерджелъците на нашата история, местенцето, където сме се крили, да не ни хване за гушата турчинът, да не ни спипа данъчният агент, да не станем за смях пред този или онзи европеец. Да поизлъжем, когато трябва, да завъртим мустак пък при друг случай, да се докараме като европийци, когато по цървулите ни още има гремки от овцете, когато няма с какво друго да се направим на мъже, да се похвалим с половия си бабаитлък и т.н... Нашите национални парадокси са скривали едно, за да покажат друго, за едно са мълчали - за друго са се надвиквали с времето... Редно е да се запитаме - само в нашия национален характер ли има такива парадокси? Другите народи нямат ли си също свои? Разбира се, че имат. И по парадоксите в характера на един народ поня-жога лесно ще видиш и познаеш кой е този народ, от колкото в онова, което г еднакво и общочовешка. Народите си приличат по общото, по еднаквото, което прави хората хора А се различават по особеното, по парадоксалното, по онова, което нрави българинът българин, немеца - немец, руснака - руснак. Може би няма за е голяма грешка ако кажем, че историческата съдба на всеки народ преди за напише неговата общочовешка история, е написал парадоксалното, специфичното - та като вървят хората по своя общ земен път, колкото и да се лобят и разлюбват, колкото и да си омесват шапките, колкото и от едно ЗЕИше да пият ракията си - да има все пак по какво да се познават - кой е оьагарин, кой е турчин, кой е Муса кеседжия... Парадоксите не обозначават обаче само отскоците на историята и наци-звалното ни битие настрани, те са израз и на националните комплекси на .-тид народ, хитростите, чрез които той се опитва да се измъква от капана на кежидневието, усета му за собствените недостатъци, които той чрез комплексите си се опитва да скрие, да замаже или да заобиколи. Комплексите са зе формирали в хода на цялата ни история. Заедно с тях са вървели и етрадоксите. И все пак те са били нещо като коректив на осъзнатите недос-[ или пък на чисто интуитивно уловените. Много от тях носят характер I поговорки, до такава степен са се утвърдили като национална същност. 53 2. ОБЩОТО И РАЗЛИЧНОТО МЕЖДУ НАРОДОПСИХОЛОГИЯТА И СРОДНИТЕ Й НАУКИ Ако историческият процес е един от източниците за народознанието, за разкриването на отделните характерообразуващи пластове в народната душа, то фолклорът е втори мощен извор, в който са се утаявали, разкривали или закодирали изключително интересни нейни състояния. Народните песни, пословиците, поговорките, приказките и преданията* - една изключителна съкровищница за себепознанието на всеки народ. През всяко сърце минали, те са като най-чисто езеро, в което душевността на цял един народ се оглежда. Надникнем ли в него, ние литваме назад във времето. в състояние на пълна възхита от словата, от които то е сътворено. Това е полет над бедни колиби, над буренясали гробища, над места където пара се брои и дългове плащат, където деца се зачеват и старци умират. И човек излиза от тази съкровищница въззет и духовно вцепенен от съприкосновението с най-родното си, с най-интимното, от гръдта на което всички сме пилг и пием своето национално причастие. Народните мъдрости са историята битието, делника и празника на всеки народ. Но те са и писателският майсторлък на този народ, те са и оная тънка четка, с която никой художник н: може да нарисува по-добре народната съдба и народния характер. Народнот творчество не витае във въздуха, а отразява точно историческото битие е народа и неговия характер. Връзката между фолклор и национален характер е изумително силна фолклорът, особено поговорките, пословиците, умотворенията, приказките преданията не са нищо друго в крайна сметка, освен с други думи изречен основните закони на диалектиката, както и поредицата от естествените зак: ни на физиката, химията, биологията... Те, както и законите, разкриващи материалната и духовната същност ь живата и мъртвата природа, макар и с други думи, с друга емоционал-натовареност, но с не по-малка точност и категоричност. Иначе казано, те своеобразни стихийни диалектици, какъвто е отделният конкретен човек неговите сетива, с мъката и болката му, с неговия всекидневен опит — та в крайна сметка най-велика мярка и най-съвършен критерий на истината" Тези умотворения не са раждани на едно определено място от опреде. на група хора, нито с мисъл какъв хонорар ще получат, а където и коге нуждата и прозрението са сварили човека, когато се е свършвало търпение^ сдържано понякога с десетилетия, за да изрече народът: „Без мокри га риба не се лови"... Или „Мома, която не иска да я щипят, не се лови хорото"... и т.н. От хиляди мисли и съдби събрано, от хиляди жизнени случаи обистре това слово е станало част от народната съдба и е легнало като крайъгъ * Вж. Семов, М. Баба знае две и двеста. Пловдив, 1985. ** Пак там. 54 камък в самата й основа. За да дойде онзи звезден миг, когато количеството ше се превърне в качество, когато хилядите думи, изречени било в състояние на гняв и проклятие, било на духовно щастие и ведрина, ще се съберат в една дума или в една мисъл, която ще каже всичко... Ето защо връзката между език и народопсихология е толкова непосредствена, колкото връзката между традиция, фолклор и народопсихология. Единство, което се изразява чрез словото или по-точно чрез езика! Езикът изразява максимално точно народното битие, той е неговото вътрешно и външно огледало. Не случайно още от древността народ и език са означавали едно и също нещо. Езикът е говорителят на народното битие, на неговата цивилизованост, на степента на културното му развитие. Шекспир пише с повече от 60 000 думи, а английският език притежава повече от 400 000. Състоянието на английското битие може да бъде изразено със съответно толкова знака, което означава степента на богатството на това битие. Няма по-богат език от френския и руския, когато става дума да се изрази нежност, умилителност, чувственост и т.н. Езикът не само носи товара на битието — той фонетично го отразява. Може да се каже още, че той фонетично отразява и националните особености. Музиката на езика - това е музиката на националната душа. Френската чувствителност съответно звучи зьв френската реч, немската организираност - в суровата стъпка на немското гтово, италианската палавост и вихреност - в цялата полифония на италиан- език. Емоционално обеднелите народи превръщат неизбежно и езика си в по-5елен. На нашия български език Захари Стоянов и Иван Вазов написаха най-едестящите страници от българската национална съдба. Най-драматичните, и най-героичните. Най-унизителните, но и най-величавите. Времето на ажнализма доведе до значително стандартизиране на мисленето, а стандар- мислене предположи стандартно говорене. През 1962 г. едно изследва- на езика на уводната статия на в. „Работническо дело" показа, че тя се е с 150-200 думи. Оказа се, че бедният език на авторите отразява също бедните и скучни идеи-послания на статията, предназначени към читате... Все през това време красивото говорене, пищната, емоционално натова- фраза, се считаха за своеобразен буржоазен остатък, който пречи на народни маси да разберат просто и лесно също така докрай опрос-е идеи на социализма. Ала подобно изследване сочи, че и по времето на хитлеризма, в най-е пропагандни издания на Германия, езикът е силно окован и сведен на ботушите на плаца, до най-простите, почти превърнати в първо-звуци езикови обобщения... Политическият плурализъм винаги предполага разширяването на речни- фонд. „Монд", „Таймс" - това са вестници, отразяващи политическото на народи, където богатството на политическия и социалния живот рефлектират в богатството на политическия език, с който 55 „работят" вестниците, а оттам и в цялата духовна пъстрота, характерна а обществото, която непрекъснато се разширява, за да даде простор на езика. Дълбоко в традицията, взета най-общо като повторяемост на определени поведенчески реакции, на духовни стереотипи, лежат и обичаите и обредите - изразяващи дълбоко интимни състояния на народното. Тяхното изучаване и до ден днешен дава храна на народопсихолозите и всяко ново откритие извиква на бял свят огромен научен интерес. Защото и най-малкото, до коеуо днес можем да се докоснем като новооткритие в народната обредност, може да ни каже твърде много. Точно в тази област на традицията често се бъркат териториите на народопсихологията и етнографията. 1. ЕТНОГРАФИЯ И НАРОДОПСИХОЛОГИЯ. Самата дума „етнография" има гръцки произход и буквално означава народопис, описание на народа. Тя е историческа наука за произхода, културата, бита и начина на живот на един народ или на група народи. В това битие влизат твърде много сложни съставки - от „най-материалната до най-духовната", от най-техническото съоръжение до художес